Методът е толкова дискредитиран, че никой вече не дръзва да го назове. През юни, когато Европейският съюз откри процедури за прекомерен бюджетен дефицит срещу седем държави и под заплаха от санкции изиска от тях да възстановят финансовата си стабилност, еврокомисарят по икономиката Паоло Джентилони категорично отрече, че става дума за затягане на коланите. Брюксел, призна той, настоява да се положат усилия след щедростта, проявена по време на ковид пандемията, но „предпазливото харчене – задължително за страните с високи нива на дефицита и дълга – не бива да се смесва със затягане на коланите“ (Il Messaggero, 20 юни 2024). Няколко месеца по-късно френското правителство предложи публичните разходи да се орежат с 40 милиарда евро през 2025 г., но за да облече това предложение в нови одежди, го определи като „бюджет за възстановяване“, „отговорност“, „съблюдаване на реалността“. Италианското пък, което предвижда намаляване на разходите с 13 милиарда евро годишно за срок от седем години, говори за „траектория за напасване“. Понятието „строги икономии“ е изхвърлено от употреба чак до Квебек, където, съобщавайки за прекратяване на назначенията в няколко министерства, председателката на Финансовия съвет беше категорична: „Не е вярно, няма затягане на коланите“.
Изхвърлено е, но се връща. Не във вид на шокова терапия, а постепенно, дискретно, почти крадешком. След лечението, наложено на Южна Европа в резултат на финансовата криза през 2008 г., много неща се промениха и подобна рецепта не може да бъде изписвана открито. Всеки видя резултатите от нея в Гърция: взрив на безработицата, самоубийствата, наркоманията, детската смъртност, заразяванията с ХИВ, случаите на туберкулоза… Брюксел апелираше за търпение. Гърците почакаха, наблюдавайки как страната им се превръща в евтин хотел за заможни европейци. А петнадесет години по-късно затягането на коланите е все още реалност. Брутният вътрешен продукт (БВП) е с една четвърт под нивото от преди кризата, както и средната годишна заплата. А публичният дълг възлиза на 160% от БВП, срещу 103% през 2007 г. В Германия затягането на бюджетните разходи дотолкова пресуши инвестициите, че пропадат мостове, а пътниците се изумяват, когато влак на „Дойче бан“ пристигне навреме. От рестриктивната политика на канцлера Хайнрих Брюнинг през 1932 г. обаче хората отвъд Рейн помнят, че строгите икономии са „опасна идея“: тя търси в джобовете на онези, които не са създали проблема, решение, което не работи.
В един изключително несигурен свят, където всяка седмица е възможно да бъде обявена световна война, където климатичното затопляне таи многобройни заплахи за бъдещето, перспективата за затягане на коланите за цяло поколение в името на съмнителни резултати далеч не очарова. Още повече че гражданите престанаха да вярват в баснята, че това е „единствената възможна политика“. След пропадането през 2008 г. Европейската централна банка (ЕЦБ) изкупи масово държавни облигации, Обединеното кралство и Исландия национализираха банки, Кипър посегна на всички банкови депозити над 100 000 евро. В началото на пандемията от ковид-19 Европейският съюз обяви общо суспендиране на регламентите за управление на бюджетите, а френската държава (чрез системата на временна безработица) пое разходите за заплати на милиони трудещи се, Конгресът на САЩ изпрати чекове от 1200 долара на американските семейства. От това личи как по време на кризи догмите, смятани за необорими, се сгромолясват. Конфликтът в Украйна показа, че е възможно да се сложи таван за цените на енергията. Във Франция с това се оправдава и увеличаването на военните разходи с 40%, или общо 413 милиарда евро до 2030 г. Тази „военна икономика“ правителството е решило да финансира чрез икономическа война срещу безработните, пенсионерите, държавните служители и потребителите на обществени услуги.
Беноа Бревил, директор на Le Monde diplomatique
Превод Станимир Делчев
