Покойници,
вий в други полк минахте,
де няма отпуск, ни зов за борба,
вий братски се прегърнахте,
легнахте
и „лека нощ“ навеки си казахте
- до втората тръба.
Иван Вазов
„Въпреки протестите, предупрежденията и възмущението“, „Оръжията и човекът“ усилено се подготвя за сцена, репетициите вървят, тихомълком съобщават българските медии. Обикновено така става в демократичните държави… Дори и прозападно „настроените“ масмедии не спестяват сарказма и обидата към българските воини и народ, които, без никакви угризения, Б. Шоу описва просто като фейлетон… В него българските воини са представени като недодялани пияници, а народът ни – като варварски, неграмотен, прост и нечистоплътен. Но главното е, че карикатурата се развива върху Сръбско-българската война от 1885 г. В нея младата българска армия се защитава от агресията на Западните сили, на които не им стиска да ни атакуват, а подстрекават към нападателни военни действия неустойчивото и слабо Сръбско кралство.
Да. Днес историята сякаш вече няма никакво значение, но все пак да припомня: варварският, неграмотен, прост и нечистоплътен български народ заедно със своето войнство от пияници току-що са извършили едно от най-достойните си и величави деяния: Съединението на Княжество България с Източна Румелия, вярно, без одобрението на „великите“ сили, та дори и на Русия.
По стиховете на Иван Вазов и музика на Иван Минков е написан траурният марш „Новото гробище над Сливница“, който се изпълнява на всяка заря-проверка при споменаване на геройски загиналите български воини в борбите за национално освобождение и обединение, както и на българските будители. Едва ли има по трогателен момент за всеки истински българин. Самото Съединение от 22 септември, 1885 г. е един от националните ни празници…
Но къде са днес истинските българи? Нима не знаем всичко това? Нима не го знаят нашите управници, политици и театрални дейци? Едва ли. Но явно и те имат някакви големи „основателни“ причини, за да го забравят точно сега, в навечерието на, Архангеловден, Рождественския пост и най-вече – Архангеловата задушница, когато по традиция споменаваме най-напред загиналите воини. Не станаха ли прекалено много съвпаденията – точно по празници да се организират безбожни и нехристиянски събития?… Или само на мен така ми се струва. Не ударихме ли дъното? А днешното упорство в безсрамието и безродието не застрашават ли националната сигурност, предизвиквайки, и с право, свещения гняв на достойните чеда на отечеството ни?
Народът ни е увековечил героичните събития с много паметници, но ще припомня само два от тях.
На малкия площад пред видинската гара има постамент с леко прилегнал, умиращ млад воин, навел глава над оръжието си, изстрелял току-що последния си патрон. Известен е като „Паметника на скърбящия войн“, дело на скулптора Андрей Николов. „Той предпочел да представи българина като победител, но наранен от скръб поради братоубийствената война“, имайки предвид действията на сръбската държава. Някои определят този паметник като най-благородния в цяла България, а други, подобно на английския журналист Берлайн, считат, че той е без аналог в цяла Европа. През 1919 г. той посещава Видин и пише: „България има един паметник на победите, какъвто никъде в просветена Европа няма. Умиращият гренадир, макар и победител, съжалява за братоубийствената война със сърбите. На това себеотрицание само българинът е способен…“[1].
Другият паметник, на приятеля ми Антон Малеев, е поставен в сливнишкото село Гургулят. „И двата са далече от централния път Калотина – София – казваше той, за да не дразним сърбите, позорно загубили поведената от тях война, където техните генерали бягат от нашите капитани…“
…Тогава Иван Вазов лично наблюдава военните действия не от любопитство, а защото там се сражават и тримата му братя и, съгласете се, няма място за шеги!
За Вазов зная: днес творчеството му е неудобно спрямо новите евро-атлантически „ценности“. Махат го от сборници, отсъства от антологии, опитват се да го изтрият и от учебниците… Робство нямало, от север дошли да ни развалят половинхилядолетния рахатлък с турците… А днес, видиш ли, от шега не сме разбирали… Наслушал съм се на какви ли не глупости за последните тридесет години. Такова кощунство обаче не съм си представял, че някога ще се извърши: в театъра, който носи името на Вазов, да се постави това явно поругаване на една от най-истинните му и най-сърдечни творби, заедно с целия сборник „Сливница“ – в прослава на скъпите ни герои.
Явно са пророчески и по-нататъшните му думи:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе ти достойна зарад тях,
и те за теб достойни,
майко, бяха
И твойто име
само кат мълвяха,
умираха без страх.
Но кой ви знай, че спите в тез полета?
Над ваший гроб
забвеньето цъфти.
Кои сте вий?
Над сянката ви клета
не мисли никой днес
освен поета
и майките свети.
Почивайте
под тез могили ледни:
не ще да чуйте веч тръба,
ни вожд,
ни славний гръм
на битките победни,
към вечността е
маршът ви последни.
Юнаци, лека нощ!
Тъмна нощ се стели над скъпото ни отечество и над София, тъмна и злокобна нощ. Но никоя нощ не е вечна. Ще дойде ден и за това предателство ще се говори, макар че историята не помни имената на предателите – и така трябва да бъде. Но този, който помни всичко, е Господ: Той нищичко, ама нищичко не забравя. Няма да забрави да потърси сметка и на днешните безродни отцеубийци.
А аз ще кажа онова, което подобава на скромния и смирен българин, милеещ както за жертвите и истината, така и за заблудените си събратя: „Отче! Прости им, понеже не знаят що правят!“ (Лука 23:24).
