Продължение от бр. 39
При така описаното сложно преплитане на собствени с чужди интереси се осъществи срещата между Ив. Михайлов и капитан Шпайдел, който на 3 октомври 1934 г. докладва на Гьоринг: „Обсъдихме подробно с господин Ванчо Михайлов всички налични възможности. Ние решихме да проведем акцията в Марсилия. Там ще се срещнат двете интересуващи ни лица. „Владо шофьорът“ е подготвен.“ От текста личи равностойно партньорство. В спомените си Ив. Михайлов не пише нищо за връзки с нацистите, обаче и не опровергава широко оповестените през 1959 г. в Берлин документи по атентата.
И така, на 9 октомври 1934 г. крайцерът „Дубровник“ хвърли котва в марсилското пристанище. След продължително колебание крал Александър не сложи бронираната жилетка под адмиралската си униформа - та нали дори в София, „бърлогата на комитите“, тя се оказа излишна. Едва когато кавалкадата от леки коли се задвижи по булевардите, страхът отново обзе накървавения владетел и той преглъщаше нервно с изкуствено насилена усмивка, гледайки тревожно в шумната тълпа, която го посрещна ту с ръкопляскания, ту с освиркване. И наистина този път кралят не се размина със смъртта. Аташираният към коронованата особа генерал Жорж, седящ в същата кола, въпреки тежкото нараняване си спомня: „С револвера манипулираше (атентаторът - б. а., Г. М.) с такава прецизност и мълниеносна бързина, които ми останаха в паметта, въпреки че моментът беше трагичен.“ Загина и един полицай, който напразно се опита да предотврати по-нататъшната стрелба.
Последователите на крал Александър искаха да докажат, че и мъртвите могат да говорят, твърдейки, че той уж бил намерил сили да изрече своя политически завет: „Чувайте ми Югославию!“ И това направи с четири куршума, изстреляни от упор в гърдите му. Митологията на великосърбизма се попълни с още една легенда. За разлика от мигновено загиналия си гост Луи Барту бе леко ранен в горната част на дясната ръка, но неправилно дадената в паниката първа помощ се оказа смъртоносна за старческия му организъм.
В джоба на атентатора полицията откри фалшив паспорт на името на Петер Клемен. Между Франция и Чехословакия съществуваше безвизов режим. Последното си име Владо Черноземски заимства от известния войвода Спиро Келемана, водил чета в Щипско против османските поробители. По-горе цитираната татуировка всъщност направи паспорта излишен. Или ВМРО не е държала на всяка цена на своята анонимност, или просто татуировката не е могла да бъде заличена.
Поради дълбоко законспирираната си дейност личността на атентатора остана забулена в загадъчност. Повече се писа за неговите заловени помощници - усташите. Самият Черноземски, отдал се изцяло на борбата за освобождението на Македония, умишлено посочва, че е роден на 15 март 1897 г. в с. Патрик, Щипско, след чието опожаряване от сърбите през Междусъюзническата война уж се озовал с бежански поток в с. Каменица, Пазарджишко. Дори показва на другарите си от четата основите на унищожената си родна къща до черквата на с. Патрик. Истинското име на атентатора обаче е Величко Димитров Керин, роден на 26 октомври 1897 г. в с. Каменица - откъдето е коренът му по бащина и майчина линия. Месторождението имаше голямо значение за звенарите, които се надяваха да избягнат отговорността за човека, роден в пределите на българската държава.
Служил през Първата световна война в автомобилните части, Владо шофьора става член на ВМРО през 1922 г. при влизането на четата на войводата Бърльо в гр. Кюстендил Още от самото си запознаване с Ив. Михайлов той се нарежда сред най-доверените му хора. Хладнокръвен по характер, смел и волеви изпълнител, отличен стрелец, Черноземски притежава и необходимата интелигентност за извършване на особено важни акции. Неговият целеустремен фанатизъм граничи със саможертвата. Така през 1927 г. той предлага на ЦК на ВМРО да се опаше е ръчни бомби и да се взриви в главната заседателна зала на Обществото на народите, за да привлече по този потресаващ начин вниманието на световната общественост върху наболелия български териториално-малцинствен въпрос, след като петициите и молбите на македонските българи не трогваха откъсващата се от света говорилня. Точно такъв човек бе необходим за извършване на атентата, при който не можеше да се оцелее.
По искане на Анте Павелич на 15 юли 1932 г. Черноземски напуска тайно България на път за Италия, където влиза в най-близкото обкръжение на усташкия водач. Назначен е за „инструктор-терорист“, специалист по бомби и адски машини, и заема длъжността заместник-началник на хърватския лагер в Боргеторо. Понякога той прескача и до лагера Янка Пуста, който служи за прикриване посоката, откъдето щеше да дойде решаващият удар. По конспиративни причини Черноземски не поддържа явни връзки с ВМРО, дори се пуска слух, че е убит по заповед на нейните ръководители. По-късно отговорни представители на деветнадесетомайския режим непрекъснато изтъкваха, че атентаторът се бил отрекъл от ВМРО, която те вече разтурили. С това се целеше да се отхвърли и най-малката отговорност за взелото международни измерения събитие.
Вероятно връзката се е поддържала на високо равнище направо с Ив. Михайлов, защото броени на пръсти хора са знаели за истинското предназначение на Черноземски. Самият Ив. Михайлов предупреждава Ан. Павелич, че „това лице не бива да се жертвува за по-малък обект от Бедекович, от някой жупан или виден генерал“. Скоро цената на Черноземски рязко нарасна и неговият живот бе жертван за гибелта на краля.
Вестта за атентата завари Ив. Михайлов на път за вътрешността на Турция, където бе интерниран. Неговата преценка е кратка: „Марсилската акция удари в сърцето режима на Кимон Георгиев в България, на когото тъкмо сръбският крал беше най-важната политическа и морална опора.“ Той пише за „случайно“ засягане на Барту от куршумите, изстреляни срещу крал Александър. При това не узнал дали Черноземски „е успял да стреля срещу себе си“, преди да бъде съсечен. Този веднага зададен въпрос навежда на предположението, че Ив. Михайлов навярно не е поел обещание пред нацистите да бъде премахнат и техният неприятел Барту, чиито политически приятели бяха звенарите. Заради това може би е наредил на атентатора да стреля само срещу краля и тези, които го защитават, и при липса на изход да се самоубие. Тази догадка се подсилва от обстоятелството, че усташките съучастници на Черноземски служеха само за отвличане на вниманието, обаче не изпълниха дори скромната си роля. Определеният за прикриване Мио Крал побягна в последната минута: „Келеман бе твърд и непреклонен. Мен ме хвана страх.“ За всеки случай ВМРО препоръча на „Усташа“ близкият до нейното дело адвокат Жорж Десбон, автор на книгата „България след Ньойския договор“, издадена в Париж през 1930 г., но не му бе съдено да защитава Черноземски.
„Фаталното съобщение за трагедията, разиграла се в Марсилия“, стресна управляващите кръгове в София. В първия момент „се стискаха палци“ атентаторът да излезе хърватин, албанец или евреин, макар че присъствието на ВМРО в акцията бе близко до ума на запознатите с механизма на нейното разтуряне. Дори съдържанието на татуировката се предаде в българския печат без смущаващите четири букви ВМРО, а „убиецът-терорист“ се окачестви като усташ. Едва след седмица директорът на полицията Владимир Начев докладва „с прискърбие“, че „фактът, макар и печален, е верен“. Самоличността бе точно установена чрез съвпадението на дактилоскопичните отпечатъци на Петер Келеман и Величко Димитров, чието дебело досие бе наситено с подробни данни. Но с видимо облекчение се докладва, че „убиецът“ бил бежанец от Македония. Това донякъде прехвърляше вината в собствения „заден двор на Велика Сърбия“ - т. нар. Южна Сърбия, където насилието пораждаше насилие.
Министерският съвет постанови обявяването на тридневен траур за чиновниците и армията и всеобщ траур в деня на погребението. Знамената се свалиха до половината на пилоните. В храма „Св. Александър Невски“ се отслужи панихида. Цар Борис демонстрираше скръбта си. Той изпрати на погребението като свои представители княз Кирил и флигел-адютанта генерал-майор Константин Панов. В меродавните среди се забелязваше „голямо облекчение, че ударът не е нанесен по време на кралското посещение в България“. Наложилият се външнополитически курс на „мирна ревизия“ се разграничаваше от „политическия тероризъм“. Правителственият официоз запита с изтръпване: „А какво би станало, ако ВМРО не бе разтурена навреме?“ Нямаше да има успешен Марсилски атентат.
Димитър Велчев с тревога се опитваше да си представи какво би станало с българската държава след убийството на крал Александър „от Владо Черноземски, член на ВМРО“. Той твърдеше, че министър-председателят Кимон Георгиев получил съобщение, че „България щяла да бъде поделена, ако правителството на 19 май не бе разтурило ВМРО и ако не бе дало със своето поведение сериозни доказателства, че то иска да води със своите съседи, особено с Югославия, една честна и лоялна политика, без чети и атентати, без предизвикателство“. Подобно становище трябваше да оправдае с късна дата предприетата стъпка, за да превърне понесения външнополитически удар във вътрешнополитически капитал.
На 11 октомври 1934 г. пълномощният министър Петко Стайнов предупреди ядосано от Париж: „А сега дойде тази беля с убийството на югославския крал, която ще влоши много някои работи.“ Шест дни по-късно неговият колега Панчо Хаджимишев си отдъхна в Лондон, защото разкритията на следствието във Франция доказвали, че „комплотът срещу живота на покойния крал Александър е бил организиран от тайното дружество „Усташа“ върху маджарска и италианска територия“.
Според донесенията на българската легация в Белград идентифицираната принадлежност на атентатора към ВМРО не дала повод за обвинение срещу деветнадесетомайския режим, то било „насочено изцяло срещу Маджарско“. Управляващите кръгове оценили високо „енергичността на българското правителство при разтурянето на ВМРО“. Възмущението идвало „от небрежността на френската полиция, от моралната отговорност на Маджарско.
Следва
