Един народ може да преживее своите глупаци и дори - безумно амбициозните, но предателството отвътре непременно ще го съсипе. Думите са на римския трибун Цицерон, а ехото на вековете е пренесло тази мъдрост до наши дни. Припомняме я, колкото и ние да уточним, че е страшното е възможно чрез самоубийство на народа.
Някой би попитал имаме ли право на това – и въпросът ще бъде справедлив. Нас никой не ни е назначавал за пазители на Свещения кивот, но самият живот ни задължи да бъдем хроникьори на перверзната неоколониална стратегия на вечните хищници, която ни принуждаваше да бъдем свидетели на усмъртяването на любимото ни Отечество. Не бяхме бездейни и безучастни, съпротивлявахме се, опитвахме се да съхраним не само огъня на надеждата, но и жаравата на несъгласието да превърнем в пламък на битката за България. Болеше ни не само заради нас самите и предците ни, които не бяха яли кисело грозде, за да скриптят днес зъбите ни, а най-вече заради децата ни утре, които заради наследството, което ще им оставим, няма да могат да се озъбят на прииждащата от хоризонт до хоризонт гибел.
Пред очите ни посърваха мечти, срутваха се надежди, изтърбушвани бяха традиции, култура и морал. Умът ни не побираше как и защо с такава еничарска безпощадност бяха посичани поминък и производства и кой бе захвърлил Родината- майка и кой и кога бе орисал цял един народ и държава да бъдат затривани от собствените си синове.
И най-вече – чрез овладените институции на самата родна българска държава. Кой?
В жестоката книга на смутните български времена виси със страшна сила едно поразително описание за времето на Отца Паисия. Днес малко са тези, които се сещат за него, а за идните поколения навярно славната История славянобългрска ще бъде изначално непозната. В нейното първо издание от Христо Г. Данов през 1898 г. А. Тодоров е написал в предговора: „Българският народ някога славен между своите съседи и пръв между славянските си братя стана клетник – роб на турци и на гърци; оставен сам на себе си, лишен от духовно средство, което да го свързува в едно по чувства и помисли, той се разложи в просто множество… и претопи всяко чувство за народност и вяра.“
Не хвърлям камък по народа си. Обичам го и нему според силите, дадени ми от Бог, се опитвах честно да служа и нежели, както би изохкал Дядо Славейков, с клечки да му отварям очите. Не се съизмервам с мъдростта и присмехулната сянка на този страдалец на българщината. Не се каня и аз като него да изплача, че не сме народ, а мърша. Но вече се изпълниха цели 35 години, откак се опитвам да схвана протуберансите и сривовете на духа, на хората от оная сграда, на която като аксиома, неподлежаща на доказване, е изписано, че „Съединението прави силата“. Вече години обаче дивом се дивя на словоблудствата и политическата импотентност, на разприте и раздорите, на глухите закани и през зъби изплютата отрова. И всичко това - заради единия келепир. И се питам, и чувам как и други се питат дали това е еманацията на българския дух, това ли са слугите народни, които при всеки опит да бъде поразхлабена примката около врата на народа бързат да я затегнат отново, за да угодят на българомразците, с които ортакуват. Сякаш не са синове и дъщери на този народ, а „сущи протестанти“ и „еничари в нова полуда“.
Тежък е за нас, българите, настъпващият месец ноември. Само след по-малко от седмица са т. нар. избори – ала-бала, резултатите от които са предварително известни не само на Галя от Посолството. Знае ги и отвратеният народ и като няма как да изрази отчуждението си от този срамен театър, прибягва до помощта на сарказма и иронията, което пък означава, че часовникът на взрива показва дванайсет без пет. „ЦИК – казва народът, - обяви, че е готова с резултатите, но ще изчака гласуването.“ Тях ги знаят отдавна и разните социологически агенти, изпедепсани в десетилетната обработка на предварителните нагласи на избирателите. И няма начин техният екзитпол да не се окаже потвърден от крайния резултат. Веднъж това им се случи с Национално обединение „Атака“ през 2005 г. и после дълго плюха пясъка между зъбите си, защото народът беше повярвал на идеята ни, че можем да си върнем България, която загубихме. Сега обаче и онези трохи от надеждата ги няма.
Подир изборната суматоха иде ред и на споменатия месец ноември. В календара на народната памет най-напред е датата 7 - денят, който така е оплют, че дори и в Русия малцина го зачитат. Следва свързаният с него у нас - и за добро, и за лошо 10 ноември. Заради него дежурните отрицатели и попресипналият хор на клеветата за „онези 45“ отдавна се разсвирват и разпяват. Не че народът ни не е обръгнал на отровните им трели и на кантатите им в прослава на „тези 35“, но нали все още се намира някоя наивна душа да клъвне от незнание и да се закачи на „голата кука“ на лъжата.
Народът ни обаче отдавна търси и със сигурност ще открие в недрата си онези мъже с рошави гърди, които признават само Ботевата правда, саможертва и себеотрицание: свобода или смърт, хляб или куршум. Само такива водачи могат да стоплят сърцето му и той знае и вярва, че това ще се случи и ще бъде пак Ден първий!
Освен светлата годишнина на „тези 35“, в календара по-нататък се задава и друга една дата, която все още никой няма куража да я нарече „рожден ден на свободата и евроатлантическите ценности, които я обуславят“. Но така или иначе, на 27 ноември се навършват 105 години от подписването на Ньойския диктат през 1919 г. И колцина ще се присетят, че на този ден България е била „ощастливена“ от великодушието на днешните налагащи свободата и демокрацията колонизатори, които като велико благо са благоволили да отсекат от снагата й само Южна Добруджа, Беломорска Тракия, Македония и Западните покрайнини. От това великодушие на техните предци е било потресено дори коравото сърце на американския президент Удроу Уилсън, който напуснал Версай, казват, заради чудовищната несправедливост на своите съсъюзници, последван от американската делегация на преговорите. За евангелистите на този „праведен съд“ над милото ни Отечество остава едно свидетелство, което обуславя построяването в наши дни на паметника на президента на САЩ Удроу Уилсън в градинката пред Централната баня в София. „България има своите справедливи етнически и икономически интереси“, което, преведено от сложния език на дипломацията, означава, че тя има и основанието да ги защитава. Но България доизвървя своя път на страданието - „Виа долороса“, и биде разпната. Протестът на тогавашните предци на днешния ни нов Голям брат, да ме прости Бог за примера, някак си странно наподобява извършеното от древния римски сановник от времето император Тиберий - Пилат Понтийски, прокуратор на Юдея: „Не съм виновният аз за смъртта на този праведник“ - заявил сановникът, след което - според еврейския обичай - си умил ръцете. И кръвта на мъченическа България пада върху човеколюбците Жорж Клемансо и Лойд Джордж.
Но Господ вижда. И може би неслучайно и паметникът на президента е въздигнат от днешните наши фарисеи на влажно място, в близост с най-древния известен извор в Улпия Сердика, днес София, до Централната й баня.
Така де, вълците не подбират, а победителите също като тях не знаят милост. Не са обаче териториалните ампутации на историческото българско землище най-съществените загуби за България. Тогава те сякаш пречупиха духа на народа ни и неговата увереност, че може да надмогне сам омертата на разни балкански съюзи и тайни споразумения. След което всичките ни усилия на нацията и държавата ни бяха пренасочвани към опазването на малкото, което ни беше останало.
Препрочитам написаното дотук и ми се струва ми се, че някак бързо попрехвърлих светлата дата 10 ноември и не казах нищо по-съществено за „ония мрачни 45“ на тъмното комунистическо робство. А това бяха безбожни времена, както отбелязват евангелистите на свободата от сектата „Свидетели от последния ден“. С протестантска непримиримост те клеймят безбожието, патриарсите и владиците от тогава до днес, а напоследък славословят само Вартоломей и утвърдената с декрет от президента Зеленски Църква на Украйна. Стараят се хората, кръстят се дори и с тенекиени очи устояват на възмутителните, според тях многохилядни протести на православните хора в Украйна, които не признават праведний Вартоломей, а заблудени тачат канона и Московския патриархат.
Господ, както си му редът, слуша и ангелите пишат, но още отсега е ясно, че Бог винаги е отвръщал очи от онези, които всъщност потвърдиха на времето искането на Синедриона да бъде разпнат роденият от неговия дух син, като изкупление за греха человечески.
Не така обаче се случи с времето на безбожна България. Тя, както отбелязахме, бе извървяла по-страшната част от своя „Виа долороса“. Но по него пътят е дълъг, особено когато прокуратори и книжници са си подали ръце. Безбожниците сред комунистите наистина не бяха малко, но предрешени слуги на Сатаната винаги е имало. Въпреки техния грях Бог не отвърна очи от народа ни и поукрепи надеждите му, възвърна самочувствието му и Му даде сила да повярва, че строи едно ново бъдеще. Самолетите и корабите с трицветния флаг на България закръстосваха океаните на Божия свят, българската стомана съизмерваше своята твърдост и качества с „Круп“ и „Тисен“, струговете ни – с „Бош“, а „Райнд метал“ и „Викерс“ гледаха с почуда и смут достиженията на нашия „Арсенал“, който тогава наистина носеше име на безбожник. Благодатната българска земя раждаше в изобилие и от пиле мляко, а гражданите на България и техните деца имаха на трапезата си възможно най-качествената храна, която се предлагаше на народите в Европа. Както съм запомнил да свидетелства главният националкомунист Тодор Живков, също обвиняван в безбожие, на всеки българин още от неговото рождение се осигуряваше социална обезпеченост. Как да не го заклеймиш това време!
На това място възнамерявам да прекъсна прегледа на съдбовния за България месец ноември. Важни неща през годините са се случвали в него. И други важни неща предстоят да бъдат завършени. Ледовете вече се пукат! Съдебните заседатели събират кураж и записват фактите, а народните обвинители не се раждат заради удобни на изедниците „реформи“. Истинските реформи следват ритъма, по който се реформира светът. А днес се срутват върхове, местят се полюси и „въздухът трепери“.
Преди 35 години, писа поетът Митко Денев, „германците рушнаха своята Берлинска стена. Ние ако бяхме, щяхме да рушнем Берлин.“ И е прав поетът, и не съвсем. Ние рушнахме нещо много по-голямо – надеждите, вярата и силите на цял един народ и затъпкахме в калта на безродието, славата и бъдещето на една хилядолетна държава.
Остават само още няколко съдбовни крачки, за да преизпълним заветите на Конституцията на прехода, която ни завещаха перестройчикът Луканов и икономическите килъри Ричард Ран и Роналд Ът. Рзаправата с българското село отдавна е вече отминал етап и от години е в състояние на клинична смърт. А нация, която не е свързана със своята земя, е невъзможно да просъществува. Многоходовата комбинация за доизкупуването от чужди граждани на онези 19,5 милиона поземлени имоти, на които бе разделена, вече е пред завършване. Колко от тях са в чужди ръце, знае само главният счетоводител на глада, който калкулира ефективността на най-страшното през всички времена оръжие за унищожение. Хекатомбата на програмата „земя в реални граници“ възлиза на 1 млн. крави, 5,5 млн. овце и 2,5 млн. свине. Това сведение е за протокола на бъдещите народни съдии и съдебни заседатели. Все някой трябва да отговаря за това как бяха овладени най-главните лостове за манипулацията и леталния край на народа - гладът и несигурността в утрешния ден.
Другите две съдбовни крачки само доокръглят безразсъдството на туземната ни колониална администрация: убийството на българския лев чрез приемане на еврото и унищожаването на енергетиката ни.
На това място обаче страховитият ноемврийски календар на нашата Майчица свята съвсем нарочно трябва да се прелее в съпътстващия го календар на анихилирането на българския род и неговата държава. Но кой да им каже, че народът ни има мисия? И че България ще пребъде въпреки всичко! Че ледовете се пукат, господа народни избраници! И няма да стане нито тяхната, нито вашата.
Бог люби и пази България.
