В събота, 19 октомври того, по инициатива на хората в селата Коларово (бивше Арабаджиево) и Преславен, Община Раднево, бе отбелязана по достойнство 120-годишнината от кончината на поп Минчо Кънчев и 147-годишнината от гибелта преславенския революционер Бойчо Русев. Богатата родолюбива програма, възпоменяваща двамата възрожденци, включваше хайдушки игри, изложение на старинни оръжия (18-19 в.) , а в понеделник, 21 октомври бяха поднесени венци в с. Коларово на гроба на поп Минчо в чест на признателност към делото възрожденеца ни.
Поп Минчо - революционерът, родовият изследовател и неговите записки от подземията на Диарбекир
Арабаджийският поп като социално-психологически профил и историческа личност сред нашите възрожденци и национални революционери в някаква степен има своя неповторима индивидуалност. Тогавашните национал-революционери, които доживяват Освобождението, решават, че трябва да запазят в писмен вид най-важните моменти не само от своята дейност, но и от дейността на комитетските организации. Затова по този повод се появява едно течение в българската литература, което в историографията наричат споменно, или мемоарно. То е особено силно в Стара Загора.
Но нашият поп Минчо няма подобен аналог. Той почва своите записки в Диарбекир, както отбелязва на заглавната страница на „Видрица“-та, и продължава до 1903 г. Това е едно от най-големите свидетелства за европейската епоха, за времето на българите във втората половина на 19 век. Той е оставил документи главно от родословен характер и за много по-ранно време, т. е., връща се за около 300 години назад, благодарение на което някои родови изследователи успяват да направят и да възстановят, ако може така да се каже, родословното му дърво. Така че той няма аналог, подобен в споменната литература и въобще във възрожденската книжнина. Това много е спомогнало, когато „Видрица” бе издадена през 1984 г. и след това преиздадена през 1985 г., тя да се превърне в едно от любимите четива в България, да се изкаже нескрито възхищение, но същевременно тя се превърна и в политически призив за очакваните промени. Защото поп Минчо преди всичко е утвърдил представата, че ние трябва да се борим сами за собствените си съдбини, т. е. да градим не само собственото си бъдеще, но и бъдещето на нацията.
Така че тази книга има и политически измерения, макар че запази в българското общество едно дълго мълчание.
Всъщност, след като той почива преди 120 години, на 21 октомври 1904 г., книгата се предава на неговите наследници от човек на човек. Минко Минев, тогавашен кмет на Стара Загора, се доверява на най-изтъкнатия изследвач на т. нар. комитетско десетилетие – Димитър Тодоров Страшимиров, един от тримата братя Страшимирови, изявени личности в България, висши интелектуалци. Димитър Страшимиров е човекът, който пръв публикува документалното наследство на Апостола. В тази връзка той оценява значението на „Видрица“-та и я причислява към свидетелствата в най-големия пантеон на българската книжовност, т. е., към българския исторически архив на Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“.
Тази книга, която е била отпочната в заточенските подземия, беше забелязана едва у нас през 80-те години на 20 век след една серия от публикации, които най-напред засягат т. нар. Диарбекирски спомени на поп Минчо. Това наименование е малко изкуствено и често се нарича автореферат, защото, първо, създадено е въз основа на „Видрица“-та, и второ, едва през 1901 г., но проследява най-важния момент за състоянието на революционната организация, т. е., ударът, вторият удар върху комитетите, вече в Южна България, след неуспешното покушение над Хаджи Ставри от Хасково, извършено от заместника на Левски – главния апостол Атанас Узунов, през 1873 г.
Така се разиграва още една драма. Поп Минчо утвърждава тази романтика и геройство на неговите съмишленици, които са 22 души на брой, и чрез своето себеотрицание спасяват организацията от по-нататъшен провал и погром. Е, има и редица други благоприятни обстоятелства, които заставят турците да престанат със съдебните дирения, гоненията и т. н., но това е основното. При това положение поп Минчо решава, че трябва да приобщи по-широк кръг от хора към тези много интересни, с необикновени размери документи, които сега могат да се видят в Старозагорския исторически музей. Сам той ги окачва вместо икони по стените на малката черквица в с. Арабаджиево, сега Коларово...
За опита на поп Минчо за освобождаването на Васил Левски
На доста места в Българско е имало идеи за организиране освобождаването на Левски след залавянето му от турските власти, разглеждани са в научната литература, но това е единственият опит, който е с практическо предназначение и с изпълнение. Създава се една особена чета от 35 души изявени революционери от Старозагорския район и от Стара Загора, сиреч очертават се границите на Старозагорския революционен окръг, създаден през 1872 г. от Васил Левски. Той обаче се утвърждава по начин, в който с. Коларово и поп Минчо имат особено важна роля. Независимо от някои колебания на изтъкнати учени-историци, има достатъчно доказателства, които потвърждават, че действително се е пристъпило към практически действия. Идеята е била да повредят жп линията, да предизвикат катастрофа, т. е., влакът да дерайлира, та след това да измъкнат Левски. За тази цел приготвят добри коне, също и дрехи, с които да го укрият за известно време и след това да бъде прехвърлен отвъд Дунава, докато нещата се уталожат. Това действително е един малко наивен план, но все пак план, който е задействан. Същевременно Старозагорският революционен комитет задейства комитети до Пловдив и тези, които са по жп линията в Северна България. Но те смятат, че след като Апостола е в София той ще бъде превозен по тази линия към Цариград, където като баш комитата на България, както са го наричали турците, ще може там да бъде съден и да отговаря пред следствените власти. Но знае се, че нещата се развиват по друг начин – той е съден и присъдата е изпълнена в София.
Поп Минчо – поборник не само срещу политическия гнет на османлиите, но и срещу духовната асимилация на фанариотите
Последното като че ли остава встрани от погледа ни като негова характеристика. Има такъв уклон, но това е наследство от старата, т. нар. марксистка историография, не че имаме за задача да опровергаваме нейните достижения. Но, първо, тогава нещата се разглеждат главно в революционен аспект, и второ, съществуваше една особеност, която отговаря на развитието на науката - да се разглеждаме просветното дело, духовните и църковно-националните борби, и революционното движение поотделно, а не в синтез. Едва по-късно се прозира, че те са един и същи процес на триединното измерение на българското освобождение. А то е култура-църква-революция. Затова е просто немислимо не само за поп Минчо, но и за всички национал-революционери да стоят настрана от църковно-националните борби. Те дори ги използват и им съдействат, но на някои места това съдействие е по-силно, на някои – по-слабо, и това вече обърквало изследвачите, че всеки си „дърпал чергата“ към себе си, и най-важното е, че революционната организация, създадена най-напред от Раковски, след това развита по един неповторим начин от Васил Левски, има специални задачи за освобождението на България. Това също довежда до объркване, защото е по същество трета, самостоятелна, но революционна партия, за разлика от партията на „младите“ и „старите“, които по-късно се явяват като либерали и консерватори. Техни разклонения продължават и след Освобождението вследствие на развитието на капиталистическите отношения, на социалните проблеми, на жаждата и борбата за власт, която наблюдаваме и до днес.
И досега в Стара Загора все още няма паметник на поп Минчо Кънчев
Знаем, че в с. Коларово е издигнат един паметник, който предава одухотворения образ на Войводата, както той сам се определя. Той е местен герой и култът към него няма да изчезне, предполагаме, и в бъдеще. Но в Стара Загора тогавашна комисия по наименованията на улиците реши да кръсти една от хубавите тихи улици на града на името на поп Минчо Кънчев. И сега у човек, който случайно отправя поглед към табелата на тази улица, може да припламне огънчето на самосъзнанието и да поиска да наруши традиционните - нека така да се изразим , - снобски маршрути, с едно посещение в с. Коларово.
В селото и днес е жива митологията около личността на поп Минчо, не само заради неговите заслуги като революционер и писател. Въобще поп Минчо всичко сам е сътворявал.
В Коларово се говори, и ние няма да разубеждаваме никого, че той сам с длетото е изчукал надгробния паметник на баща си Кънчо Стоянов, който е един от открояващите се паметници на селското гробище, а след това се е заел сам да си направи надгробен паметник. Изображението на този паметник се появи преди време върху кориците на списание „Векове“, което беше едно от най-авторитетните и търсени списания не само от специалисти, но и от широката публика. Там двата паметника бяха публикувани, ако може тъй да се каже, поне 15 години преди появата на „Видрица“-та като печатно издание.
Така че на този паметник поп Минчо е изобразил не само себе си, но е оставил една епитафия-заръка към идните поколения, в която е записано и светлото име на Апостола на свободата. Тя има за адрес паметта за рождеството на българската свобода. За нейните мъченици и герои, за “турските варварщини и българските опачини”, както сам поп Минчо се изразява в надслова на Видрицата.
Тази епитафия е едно своеобразно продължение на Паисиевото напътствие към поколенията “Българино, знай своя род и език”. И увереност, че всяка жертва в името на България ще се помни.
