Продължение от бр. 38
Знаеше се и неуморната му работа за изграждането на Източния пакт. Разгърнатото от Барту широко предприето дипломатическо настъпление през лятото на 1934 г., усилията му да привлече към плановете си и фашистка Италия, заела рязко антигерманска позиция след убийството на австрийския канцлер Долфус, стремежът му да спечели и малките държави за своето дело, всичко това очертаваше застрашаващия призрак на една ранна антихитлеристка коалиция, способна да изолира напълно все още неукрепналия вътрешно и външно нацистки режим. Ръководителите на Третия райх вече усещаха как техният „непримирим противник стяга разхлабения обръч около Германия“. Барту трябваше да сподели участта на Долфус, но други да стрелят в него.
Общо взето, германо-югославските отношения се развиваха в „добра атмосфера“. Хитлер обеща „на добра воля“ да се въздържа от всякакви стъпки срещу „единството на Югославия“. На 23-24 май 1934 г. Гьоринг, отговорното лице за политиката на Райха в Югоизточна Европа, посети Белград, след като подмина София поради изненадващо извършения преврат. Вторият човек в нацистката йерархия проявяваше „слабост към сърбите“, която постепенно си пробиваше път сред управляващите кръгове в имперската столица. Благоприятните доклади на германския пълномощен министър в Белград Виктор фон Хеерен подсилваха склонността да се заложи на Югославия в борбата за влияние на Балканите.
Във Вилхелмщрасе изказаха надеждата, че за обвързаността на Югославия с Франция ще се сбъдне поговорката „Дългата любов уморява“. Неуспешният бомбен атентат на усташите срещу крал Александър се възприе доста скептично, защото и след премахването на т. нар. „обединител“ Югославия нямало да се разпадне. До 27 март 1941 г., когато в Белград бе извършен военен преврат начело с генерал-полковник Душан Симович против присъединяването на Югославия към Тристранния пакт, Хитлер й отреждаше първостепенно място в балканската си политика.
Шумното и сърдечно посрещане на Барту в Белград (24-27 юни 1934 г.) показа недвусмислено, че в края на краищата управляващите среди в Югославия са „готови да следват сляпо френската съюзна политика за осигуряване на статуквото“. Те трудно можеха да скъсат с версайската радетелка на Югославия. Колкото и да се стараеше крал Александър да се представи в най-доброжелателна светлина в Берлин, там нямаха необходимото доверие в „бившия достоен противник“. За да осигури от всички страни своята диктатура, кралят се опита да допринесе за „непосредственото разбирателство“ между Франция и Германия, което обаче надхвърляше неговите възможности. Така че Хитлер би си позволил да жертвува един „нов приятел“ в лицето на крал Александър, за да привлече неговите смъртни врагове - ВМРО и „Усташа“, във физическото отстраняване на своя опасен противник - Барту.
Връзките на ВМРО с нацистите до деветнадесетомайския преврат нямаха практическа стойност. Те се следяха ревностно от Мусолини, обявил всичко „на юг от Алпите“ за своя зона на действие. На 31 януари 1934 г. Ив. Михайлов бе запитан от пратеника на Рим д-р Ф. Кабалцер дали организацията поддържа близки отношения с Третия райх. Той отговори дипломатично, че се е срещал с някои германски журналисти и студенти, изтъквайки симпатиите, бликащи в официозния вестник; „Фьолкишер Беобахтер“ към борците против версайския ред. Това общо изказване се нуждае от уточнение. До поемането на държавното кормило Хитлер подкрепяше всички недоволства от Версайската система, хвърлила под чужда власт 40 млн. души в Европа, обаче след това възприе конкретния подход според условията на съответните двустранни отношения. Неговото становище относно „подмолните движения“ в Югославия бе в зависимост от развитието на междудържавните отношения.
Въпросът за атентата се постави на дневен ред след известието, че крал Александър ще гостува в София и Париж. Първото посещение трябваше да ознаменува „победата над ВМРО“, постигната с ръцете на самото звенаро-лигарско правителство, а второто бе предвестник на замисления антихитлеристки фронт. Така кралят двуличник стана излишен в плановете на Райха покрай опасната за него личност на Барту. „Изследователското бюро“ при Министерството на въздухоплаването изработи по личното разпореждане на Хитлер и под непосредственото ръководство на Гьоринг инструкции за осъществяването на операцията „Тевтонски меч“, които на 1 септември 1934 г. бяха изпратени на капитан Ханс Шпайцел, помощник на германския военен аташе в Париж. Прякото организиране и прикриване на акцията се отреди на усташите, а нейният решителен завършващ етап се повери на хората на ВМРО. За специалистите от Абвера това бе „най-значимата революционна тайна организация, каквато изобщо е и съществувала на Балканите“.
В същото време деветнадесетомайският режим пристъпи към узаконяване на обявената война против ВМРО, която се оказа изпълнена с мъчнотии, защото противникът разполагаше с дългогодишен опит в конспиративната работа. С цел да бъдат запазени в сила взетите твърди мерки за по-продължително време на 4 септември 1934 г. бе издадена „Наредба-закон за защита безопасността на държавата. Член 1 забрани всякакви организации и групи, които „подбуждат към враждебни действия спрямо чужди държави или които за същата цел си служат или искат да си служат с престъпления, насилие, въоръжени или терористични действия“. Член 11 окачестви видовете „престъпления, тъй както се схващаха в столицата на съседните държави, спрямо участвуващите в чети, съставени с цел да преминат в чужда държава, за да произведат смут или да вършат престъпления спрямо вътрешния ред на тая държава, против личната или имотна безопасност, както и спрямо ония, които се присъединяват към такива чети, които се опитват да преминат в друга държава с поменатата цел, които събират, въоръжават, упражняват или снабдяват с военни потреби подобни чети, или които укриват четници, а също и спрямо държавни и общински органи, които, като знаят положението и качеството на едно лице на четник, не вземат нужните мерки за залавянето или предаването му на съдебната власт, или които повторно извършат някое от престъпните деяния, изброени по-горе се прилагат постановленията па Закона за престъпните деяния против вътрешния ред, личната и имотната безопасност в чужди държави от 1921 г.“ Деветнадесетомайци не бяха извлекли поука от печалните последици на конфликта между БЗНС и ВМРО.
Делата срещу „престъпниците“ трябваше да се разглеждат по спешност, а произнесените присъди не подлежаха на обжалване. Член 14 предвиждаше имената и особените белези на търсените лица да се обявяват в Държавен вестник и във всекидневниците, така че всеки гражданин да има правото да ги залавя и предава, ако те самите не се предадат в десетдневен срок. Нищо не се споменаваше за полагаемото се парично възнаграждение, обаче и с него едва ли биха се намерили желаещи помагачи.
Въз основа на посочения член 14 на 7 септември 1934 г. Дирекцията на полицията обяви за издирване десет души начело с Иван Михайлов, Георги Мастев и Кирил Дрангов, „като членове на ЦК на разтурената ВМРО (Ив. Михайлов)“. На осмо място в списъка се посочи едно име, което след малко повече от месец щеше да обиколи света: „Владимир Георгиев Черноземски (Владо шофьора), роден в гр Щип през 1899 г.“. Властите даваха десет дена за доброволно предаване, без да очакват подобна непривична за упоритите противници стъпка.
Правителственият официоз вестник „Нови дни“ на два пъти обнародва снимка и сведения за личността на Черноземски, намиращ се в неизвестност и обвинен „по убийството на Наум Томалевски и други престъпления“. Взетите предпазни мерки във връзка с предстоящото пребиваване на крал Александър в България не улучиха главните си причинители, а по-скоро заблудиха домакините и госта. Черноземски отдавна бе извън страната. През нощта на 10 срещу 11 септември Ив. Михайлов прехвърли югоизточната граница и се озова в Турция.
Деветнадесетомайците направиха лоша услуга на своя приятел от Белград, чиято смъртна присъда щеше да бъде приведена в изпълнение, след като такава надвисна над ръководителя на МВРО, който сам пише в спомените си: „Всеки в България можеше да ме залови и убие.“ Решението за заминаването на Ив. Михайлов в чужбина бе взето, „за да почувствуват звенарите“ последиците от неговото незалавяне и „да си правят сметка с този факт“. Но „непредвидени обстоятелства“ попречили на понататъшните планове на Ив. Михайлов, понеже турските власти не му позволяват да отпътува другаде и го задържат в Цариград като „пленник на Балканското съглашение“. И преди всичко на крал Александър.
Сега ВМРО можеше с основание да участва в атентата на френска територия. Франция бе великата сила, към която бяха обърнати погледите на деветнадесетомайците. В Берлин произнесоха последната си дума, когато упорито се заговори, че се проектира създаването на Средиземноморски блок между Франция, Италия и Югославия. Целите бяха ясно определени. ВМРО имаше за смъртен враг крал Александър, а Третият райх - Барту.
Посещението на крал Александър в София и Пловдив от 27 до 29 септември 1934 г. премина безпрепятствено. Но не арестите на изтъкнати членове на ВМРО осигуриха живота на госта. Мисълта за атентат на българска територия изобщо се отхвърляше от Ив. Михайлов поради опасността от наказателна акция на Балканския пакт. Освен това до краля стоеше не Луи Барту, а цар Борис, който, макар да си беше навлякъл с основание омразата на ръководството на ВМРО, не беше нейна цел за атентат.
На устроения голям прием в софийския дворец бе забелязано, че редом с министър-председателя Кимон Георгиев застана секретарят на Централното управление на ТВС запасният полковник Дамян Велчев, въпреки че не заемаше официален пост. Освен известната близост между първостепенните личности на „Звено“ и ТВС, трябва да се подчертае условието, че поканите се изпращаха до лица, приятни на височайшия гост. Д. Велчев бе най-искрено свързан с външнополитическата програма на звенарите и държеше здраво за сближение с Белград. Същевременно той се изказваше за необходимост от ориентация към Франция, която бе посетил през 1926-1927 г.
***
При така описаното сложно преплитане на собствени с чужди интереси се осъществи срещата между Ив. Михайлов и При така описаното сложно преплитане на собствени с чужди интереси се осъществи срещата между Ив. Михайлов и капитан Шпайдел, който на 3 октомври 1934 г. докладва на Гьоринг: „Обсъдихме подробно с господин Ванчо Михайлов всички налични възможности. Ние решихме да проведем акцията в Марсилия. Там ще се срещнат двете интересуващи ни лица. „Владо шофьорът“ е подготвен.“ От текста личи равностойно партньорство.
Следва
