Продължение от бр. 38
Кой и защо продължава да подценява имперските заигравания, териториалните
и властови претенции на Анкара спрямо страната ни
Две години по-сетне, в стила на споменатите вече териториални „поздрави” до задграничната турска рая, Ердоган, подобно на ислямски проповедник отправя своето поредно послание: „Изпращаме поздрави на всички жертви и на всички потиснати наши братя в Сараево, Скопие, Ксанти, Комотини, Кърджали и Мостар. Изразяваме нашата сърдечност към тези братя, чиито душа и очи са обърнати към Турция, към тези молещи се за успеха на Турция.“ (11.03.2018 г.) Е, защо пък и министрите на президента да не поздравят я Кърджали, я Делиормана, я Каспичан, щом шефът им прави това...
И не съвсем накрая, разгневеният от „разглезената Гърция” Ердоган внезапно ще избухне като турски снаряд на бойното поле: „Турция вече не е държава, чието търпение да бъде изпитвано, а решимостта, възможностите и смелостта й да бъдат подлагани на тест - изрича той своята заплаха срещу „недостойната византийска наследница”, след което вбесен хвърля картите си на масата: - Турция ще вземе това, което е нейно в Средиземно, Егейско и Черно море”. (26.08.2020) А кое и от кога е нейно бе, ефендим? От 500 или 600 години, а от преди това? Мълчание.
Доста странно е това чувство за собственост, с давност от няколко столетия. Всъщност, както вече видяхме, за „историка” Ердоган не представлява никаква трудност да мести датите и фактите за събитията от историята, както му кефне. Защо пък по същия начин да не мести и границите на държавите? Заради своята мисионерска мания той тихомълком е присвоил шовинистичната утопия на Тургут Йозал за „Турския 21 век” , отръскал е от прахоляка на историята пантюркистката доктрина „Велик Туран” и вече разиграва ролята си на „световен лидер”, а обърканата и уплашена Европа следи неговите султански иширети с боязън и чиновническо неведение. Тези негови заигравания отдавна са забелязани дори в самата Турция, където от време на време се чуват „трезви гласове”. Така известният турски журналист Юсуф Карадаш в своя публикация, като цитира изявлението на Ердоган: „Ние никога не възприемаме иредентистки, т.е. експанзионистки-интервенционистки подход, когато се занимаваме с проблемите около нас” и привежда примери за лавиранията на турския президент, заключава че въпреки това твърдение през последното десетилетие от своето управление „Ердоган преследва интервенционистко-експанзионистка външна политика, определяна като неоосманизъм” (https://www.evrensel.net/yazi/87628/erdogan-yeni-osmanliciliktan-vaz-mi-geciyor). Иначе той прави подобни лицемерни изявления, за да печели време за своите неооосманистки кроежи и амбиции.
ВИЛНЕЕ БЯСНА МИЛИТАРИЗАЦИЯ
Да си припомняме ли как се раждат и умират империите? Раждат се - с „победоносни” войни, след заграбване на чужди територии и последващо насилие, включително - геноцид, като този над арменците и... българите да речем; а умират в резултат на социално загниване и деградация, на изгубени войни. За смъртта на Османската империя са изписани стотици и хиляди страници. Това не е тема табу. Даже Ботев пише за смъртния одър на османското „гюбре”.
Днес наследниците на османлиите се опитват да ни продават миналото на бившата си империя в лъскава европейска опаковка и да ни убеждават колко мъдра, блага и миролюбива е била някогашната им държава.
Днес архитектите и стратезите на новата “благородна” империя изпадат в нервен пристъп, когато им припомним, че България се е появила отново на световната карта след Руско-турската освободителна война. Те ненавиждат датата 3 март, а от сайта и изданията на антибългарската организация БУЛТЮРК в съседна Турция се излива миризлива азиатска помия срещу националния ни празник. И това е съвсем обяснимо. Никой нормален човек не може да празнува изгубените битки на своята бивша държава. Не е ясно само защо в тази помия се влива и отровната слюнка на нашенските американофили, неолиберали, евроатлантици и какви ли не още „ -ици”...
За турцитe тази война е 93-та война. Тоест през целия период от появата на тяхната „хуманна” империя до 1877 г. османлиите са водили 92 „победоносни” войни. Е, изгубили са една от тях, но това днес ни най - малко не може да навреди върху победоносния дух на „великата турска нация”. Потвърждават го пламенните „патриотични” речи на Реджеп Тайип Ердоган, в които гордостта от деянията на селджуките и славния „джихад срещу враговете”; опиянението от „хилядогодишната победа” и поражението на Византия, от многовековната възраст на Османската империя го карат да възкликне възторгнато: „Следващите сто години ще бъдат века на нашата цивилизация!”.
Тези емоционални изблици на анкарския прагматик- ислямист са съвсем обясними, след като той е решил да заложи върху „славното минало” на бившата империя, за да постигне своята маниакална цел - да превърне Турция в... „световен лидер”. Това в някаква степен обяснява и вилнеещата бясна милитаристична психоза в съседната държава, макар да не дава докрай отговор на въпроса - накъде всъщност я води авторитарният режим на Ердоган и каква ще е цената, която може да заплатят за неговите геополитически авантюри не само турският народ, но и съседните балкански страни и народи. Пък и не само те...
След 2002 г. дошлата на власт Партия на справедливостта и развитието в Турция започва да осъществява масирана „реформа” в армията. Извършва се преди всичко мащабна чистка на неудобните офицери със светски убеждения. Премахват се военните гимназии, като се заместват с мюсюлмански, а вместо академиите е създаден проислямистки Национален университет по отбраната. След опита за държавен преврат от 15 юли 2016 г. се преразглежда военната стратегия, като се ориентира повече към „външните заплахи”, разузнаването и геополитическите сценарии. Според сътрудника от Центъра за приложни изследвания SWP (CATS) Синем Адар през този период вече е налице „нарастващ милитаризъм и съюз на Ердоган с ултранационалистическите актьори” (6.12.2023 г.), а защо не - и с ислямистките сили в страната, бихме добавили за по-голяма точност. Допълва го анализаторът Юсуф Карадаш, според когото милитаристичната трансформация в Турция е резултат от „бързия растеж на оръжейната индустрия, която е преплетена с войнствената експанзионистка политика на правителството” (https://teoriveeylem.net/tr/kategori/yazarlar/karadas/).
ШУРОБАДЖАНАЩИНА ПО ...ТУРСКИ
Пак Карадаш смята, че като председател на Фонда за подкрепа на отбранителната индустрия самият Ердоган фактически контролира около 2/3 от оръжейната промишленост в страната. Като се прибави и семейният оръжеен бизнес на Eрдогановия зет Селчук Байрактар, чиято фирма произвежда известните дронове “Bayraktar TB 2 и държи ј от целия турски износ на оръжие - всичко си отива на мястото. Картинката става още по-релефна, като се отбележи най-прясната информация, която дава шефът на Секретариата на отбранителната индустрия на Турция - Халук Гьоргюн, според който днес в страната функционират 3 500 компании, предлагащи 230 военни „продукта” за над 185 страни - при положение че през 2002 г. са били само 56 ! Значи иде реч не за грошове и не за дребни пари, а за милиони, които отиват в личната хазна на прагматика от Анкара.
Тези цифри още по-красноречиво се допълват от официалната статистика, която показва че за последните 20 години военните разходи на Турция са се увеличили най-малко 2.5 пъти. През 2000 г.те са били 9,9 млрд. долара, а през 2022 г. - 23,4 млрд.
И не е никак случаен фактът, че самият Ердоган, по време на неотдавнашното военно учение „Ефес’2024”, тупайки се разпищолено по гърдите, заяви че Турция е станала „незаменим играч в своя регион” (30.05.2024). Незаменим и още как! Според официалната статистика днес турската армия разполага общо с около 800-хилядна армия, над 4 200 танка, повече от 300 бойни самолета, 6 300 бронетранспортьора, 10 ескадрени миноносци и 14 подводници...Неотдавна, макар след дълги перипетии и пазарлъци, турците закупиха от САЩ 40 нови самолета „F-16”- последно поколение , като за „съюзници и приятели”, според компромисната американска оферта. Макар и с известно забавяне върви и подготовката за серийно производство на турския изтребител „КААН”, който през 2030 г. трябва да замени амортизираните “F-16”. Съвсем наскоро Халук Гьоргюн обяви, че е започнало масовото производство и на разхваления турски „мощен” боен танк „Алтай”. Не спира серийното производство и на множество модернизирани турски оръжия и амуниции.
В момента Турция има и поддържа военни бази и военни контингенти в Северен Кипър, Сирия, Ирак , Катар, Сомалия, Либия, Азербайджан и Косово. Обяснението е, че тяхното предназначение било да поддържат мира и сигурността в изброените страни. Дали някой наистина може да повярва в това обяснение ...
И един конкретен факт - в началото на тази година базираното в САЩ издание Global Firepower съобщава, че в класацията на най-силните армии в света Турция от 11-то място се е изкачила на осмо, докато България от 59-а позиция през 2023 г. е паднала на 62-ро място.
Съвсем излишно е да коментираме въоръжението на нашата армия и нейната „боеспособност”, която не подлежи на никакво сравнение.
БЕЗХАБЕРИЕТО НА НАШЕНСКИТЕ УПРАВНИЦИ И ПОЛИТИЦИ
Няма да е пресилено ако се каже, че за последните 20-30 години всички български управници и политици (почти без изключение) са в плен на пълно безхаберие за онова, което се случва или предстои да се случи в съседна Турция. Когато стане дума за турската експанзия спрямо България, повечето от тях повтарят по инерция заучени евроатлантически клишета или използват баналните щампи на брюкселската дипломация. Във всеки случай - винаги или почти винаги- в разрез с националните интереси на страната ни.
Така например от 2014 г. насам корифеят на родната дипломация Бойко Борисов непрекъснато повтаря, че „Турция е наш добър съсед и стратегически партньор на страната ни”. Дума по дума му приглася неговият съдружник Росен Плевнелиев. Самият Б.Б. дълго време се изживяваше (и вероятно продължава да се изживява!) като „личен приятел на президента Ердоган”, което по-скоро е нещо като васален комплекс за малоценност. Той дори се проявява като бранител и самоовержен защитник на „стратегическия партньор”: „Брюксел да спре с непрестанните нападки срещу Турция!”- пуска сърдит коьорфишек нашият уважаван премиер (2019) . Друг път напомня, че „Турция има огромна армия” (2017). Уважителни и сервилни спрямо Анкара са и неговите хора. Когато Ердоган обяснява докъде се простират границите на сърцето му, ексвъншният министър Даниел Митов се хвърля на амбразурата като пръв негов адвокат: „В своята реч г-н Ердоган прави ясно разграничение между държавните граници и границите на неговото сърце” (2017). От своя страна президентът Румен Радев в подоходящ момент съобщава, че „Борисов е довереното лице на турския президент Ердоган”. Пак Радев разобличава Ердогановата имперска демагогия с думите: „Не може в сърцето на турския президент да има място за Кърджали, за Варна, че и за цяла Тракия” - иронизира го той. А-а, може може, ако някой дава, може и за цяла България да има мегдан, г-н президент.
Е, това не означава, че поне сред родните интелектуалци няма будни умове за онова, която се случава в южната ни съседка. Академик Георги Марков на няколко пъти ни светва, че „тук не става дума за емоция, а за една неоимперска стратегия на неоосманизма” (2017). Още по-ясно и точно ни го казва покойният Алекс Алексиев: „Неоосманизмът и радикалният ислямизъм на Ердоган са открита заплаха за България” (2019)Проф. Боян Чуков доуточнява: „България винаги е била считана от Анкара за турско ловно поле”(2023). Още по-релефно разчита тази съседска представа за държавата ни проф. Иво Христов: „България не трябва да има повод за притеснение от Русия, а от това, че Турция гледа на страната ни като на географско, политическо и историческо недоразумение”(2016).
В стила на своя известен катастрофизъм пак И. Христов плаши, че „ако Турция продължи възходящото си развитие, България просто бавно и полека ще бъде засмукана” (2018) В по-нов размисъл професорът дава известен шанс на държавичката ни. Поради това, че опасната съседка се раздвоявала между панктюркистката и панислямистката идея, понеже засега били блокирани стремежите на Русия, САЩ и Турция да овладят региона (Балканите - бел. моя), а България можела да разчита за отлагане на „засмукването” през близките 25-30 години. Ама, че утешително...
Не са особено весели и чуждестранните прогнози за геополитическата участ на страната ни. Още през 2016 г. известният израелски експерт и шеф на Националния институт за изследвания на сигурността в Хайфа – Дан Шуефтан предупреждава, че Ердоган е „опасен мегаломан и враг на България” и съветва българските управници да бъдат изключително внимателни „пред опасността той да радикализира турското население в страната”. От своя страна известният сръбски журналист и политик с българско потекло Горан Игич смята, че „турският фактор” става все по-силен в България. И при „етнически разломи” през следващите години „Турция ще се опита да използва турското малцинство”. Игич е убеден, че „следващият, който ще бъде засегнат от турския фактор на Балканите ще бъде България”. Турция балансира между кемализъм, ислямизъм, пантюркизъм и неоосманизъм, като подготвя ислямизация на Балканите - заключава Игич и предващава, че „балканските държавици ще се окажат в беда” (2021).
-- -- --
Като изключим политическите словоизлияния на родните ни управници и имаме предвид опасенията на будните съвести на нацията, би трябвало да се очаква , че поне на държавно равнище България разполага с нещо като доктрина или стратегия за националната си сигурност, в която да е отредено внимание на злободневните заплахи срещу нея.
Преди няколко години, покойният днес, бивш доайен на българската дипломация Любен Петров издаде фундаменталния си труд „Неоосманизмът - новата геополитическа доктрина на република Турция” (2015). В своето задълбочено изследване той посочва, че в България върви процес на усилена ислямизация и стратегическо сепариране на турската общност. Отбелязвайки факта, че българската дипломация „е скована от страх пред турската експанзия”, Л. Петров поставя злободневния и съдбовен за страната ни въпрос: „Може ли България да се противопостави на турския неоосманизъм?” , който и до ден днешен остава без ясен и конкретен отговор.
А ние имаме ли наистина актуална национална доктрина или стратегия за опасностите, които застрашават отечеството ни; включително - за неоосманистките мераци и кроежи в нашата южна съседка? В „актуализираната” Стратегия за национална сигурност на България, приета от Народното събрание на 14 март 2018 г. , няма и помен за това. Според този документ в региона на Югоизточна Европа „водеща е тенденцията към по-нататъшно стабилизиране”. Анонимно е отбелязано, че в страната „върху някои общности за капсулирането по етнически или религиозен признак влияние оказват и външни фактори”. Кои са тези „външни фактори” можем косвено да се досетим, но ...толкова и дотук. Впрочем в така нареченото „обществено пространство” отдавна се чуват гласове, че тази стратегия е безнадежно остаряла. Още преди нейното приемане бившият президентски съветник Николай Слатински твърди, че „България наистина има нужда от модерна стратегия за национална сигурност” (15.01.2018 г.). Бившият шеф на ДАНС Цветелин Йовчев съвсем наскоро установи, че „България няма актуална стратегия за национална сигурност” (27.06.2023 г.) В най-новия доклад на агенцията от 31 май 2024 г. за състоянието на националната ни сигурност най-общо е отбелязано, че „ще има посегателства с висок интензитет”. Какви ще са тези посегателства е трудно да се отговори. Иначе остава баналната евроатлантическа мантра, че „продължаващата агресия на Русия срещу Украйна е основен ерозиращ фактор, заедно с...”нарастващата настъпателност на Китай”. Съвсем между другото от доклада се разбира, че покрай своята загриженост за националната сигурност служебният премиер Димитър Главчев бил поискал от ДАНС да провери причините за спирането на... Симеоновския лифт.
Ще отминем този факт без коментар - очевидно грижата за националната сигурност на милото ни отечество е оставена на автопилот. Ако имахме държава на място- с отговорни и стабилни управници, никой нямаше да си заравя главата в пясъка и да се прави, че не съществува „турски проблем”. Нито пък да ни баламосва с наивни обяснения за сърдечните имперските трепети на Ердоган. Нямаше да ни успокоява с добронамереността на неоосманските идеолози и стратези и да ни плаши с цивилизациония възход на бившата деспотия.
И съвсем накрая - след всички факти, свидетелства, прогнози и неоспорими доказателства за опасността България, но и останалите балкански страни и народи да повторят участта на злощастния XIV век, не трябва ли най-после да се отръскаме от вцепенението, да се събудим и да прогледнем? Не е ли крайно време да съживим идеята и да започнем да работим за Балканския съюз, който продължава да предизвиква смут и объркване дори в наследниците на бившите ни завоеватели? Време е.
Край
