На 9 октомври 1934 г., вторник, жителите на гр. Марсилия посрещаха югославския крал Александър I. В 16 часа и 20 минути от тротоара пред Борсата изскочи добре облечен млад мъж и се промъкна през полицейския кордон, викайки радостно „Vive le roi!“. Последвалите мълниеносни действия опровергаха напълно искреността на приветствието. Мъжът се мушна под изплашения изправен кон на ескортиращия офицер, скочи върху стъпалото на откритата лека кола и откри огън с многозаряден пистолет „Маузер“. Застрелян от упор, височайшият гост се повали назад, а придружаващият го домакин - министърът на външните работи Луи Барту, леко ранен, клюмна настрана.
Когато специалистите по съдебна медицина прегледаха тялото на съсечения атентатор, още с първия хвърлен поглед в очите им се заби татуировката на лявата ръка, която веднага разкри неговата национална и политическа принадлежност: „1924 г. - ВМРО - Свобода (следва изображение на череп с пречупени кости - б. а., Г. М.) или смърт!“ Последната дума на обричащия девиз бе станала потресаваща действителност, но едно запомнящо се име тепърва щеше да започне своя оспорван живот по страниците на най-известните вестници и списания, в предаванията на световните телеграфни агенции и радиостанции.
За „двойното убийство на века“ е издадено значително количество научна и публицистична литература, описваща обстойно подробностите около подготовката, извършването и въздействието на това т. нар. второ Сараево върху взаимоотношенията между Великите сили - Франция, Германия и Италия или пък е посветена на острите дипломатически пререкания между Югославия и Унгария. Като общ недостатък се забелязва поставянето на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО) в сянката на хърватската националистическа организация „Усташа“. Мнозинството от авторите представят ВМРО като точно стрелящо оръжие в нацистката практика на политически убийства. В това научно съобщение се прави опит да се посочат първопричините за участието на ВМРО в Марсилския атентат, оценява се нейният същински дял в развълнувалото света събитие и се изтъква преследването на собствената цел в акцията. Защото смъртоносните изстрели в най-големия френски пристанищен град бяха шумен международен отзвук на един наскоро избухнал конфликт в самата България.
* * *
Новообразуваният през 1928 г. Таен военен съюз (ТВС) промени коренно отношението си в това, че правителствената власт не се простирала върху цялата държавна територия понеже Пиринският край бил обособен от ВМРО (Ив. Михайлов) като държава в държавата, което поставяло войската в „особено унизително положение“. Централното управле ние на ТВС се стремеше да извади България от международната изолация чрез политика на добросъседство с балканските държави и „преди всичко с Югославия“, но според него ВМРО си позволявала да се намесва в областта на външната политика. В това направление ТВС бе енергично подкрепен от политическия кръг „Звено“, който призоваваше „за спиране на безотговорните убийства от терористите на ВМРО“ и държеше също „за разпространяване на държавната власт върху цялата територия на страната“. Така лигарите и звенарите се озоваха пред общ противник, на когото първи „хвърлиха ръкавицата“.
За да бъдем справедливи и спрямо деветнадесетомайците, трябва да отбележим в началото, че още на 14 февруари 1930 г. министърът на външните работи Атанас Буров и югославският пълномощен министър Любомир Нешич подписаха в София споразумение между двете страни „за поддържането добрия ред и сигурността на границата“. В него се изрази желанието „да се осуетят всякакви погранични инциденти и осигури добрият ред на самата граница и около нея“, за да се постави „начало на нова ера на доверие и приятелство между двете съседни държави“ и да се изгради основата „за колкото може по-тесни и по-сърдечни отношения между тях“. Набързо съставената погранична комисия набеляза „мерки от ефикасен и траен характер“, които всяко правителство щеше да вземе на своя територия. Правителството на Андрей Ляпчев обаче не възнамеряваше наистина да посегне върху ВМРО, а се принуди да отиде на формално споразумение под натиска на Франция и Великобритания, пред които управляващите кръгове в Белград постоянно се оплакваха от чети и атентати.
Едва през есента на 1933 г. цар Борис III се реши да пристъпи към помирение с Белград, за да предотврати образуването на Балкански пакт. Най-голямото препятствие, което той трябваше да преодолее, бе дълбоко законспирираната ВМРО (автономисти), чието предпочитано средство за борба бе оръжието. Монархът изчакваше да бъде убедено общественото мнение, че повече не бива „по улиците да говорят парабелите“. И нещо по-важно - в средите на съюзното офицерство започна да преобладава мнението, че ВМРО вършела „своеволия“ в страната и пречела на сближението с Югославия. Поне по тази точка царят и ТВС бяха единодушни.
И така на 19 май 1934 г. армията излезе от казармите, за да „възстанови суверенната власт“ във всички кътчета на страната. Лигарите се смятаха за предопределени от съдбата да се намесват в политическия живот на държавата, когато намерят това за необходимо, но не позволяваха на политиците да се бъркат в работите на войската. Те с един замах забраниха политическите партии и организации. Превратът се извърши без кръвопролитие за дълбоко разочарование на заинтересованите съседи, очакващи да се разгори братоубийствена война в тяхна полза. Твърде разумно ВМРО не оказа въоръжена съпротива на нейното изкуствено и невалидно „саморазтуряне“ и съответно ударът не взе желаните в Белград и Атина размери. Издадената от Ив. Михайлов заповед - „нито един куршум срещу българската войска“, се спази безпрекословно.
Насилственото обезоръжаване показа, макар и частично, с каква бойна сила в първа линия е разполагала организацията: 47 картечници, 11 000 пушки, 15 автомата, 637 пистолета, 3 гранатохвъргачки, 7800 ръчни бомби и 71 000 патрона. За облекчение на правителствата в Белград и Атина това оръжие нямаше повече да стреля в Македония. Цар Борис не можеше да бъде напълно недоволен от преврата, отстранил един силен фактор, с чието влияние бе принуден да се съобразява в своята политика. Но твърде скоро организацията щеше да докаже пред света, че продължава да съществува. За разлика от забранените буржоазни политически партии тя бе пригодена за нелегална борба. Изстрелите на протеста щяха да отекнат на друго място.
Крал Александър не попадна нито случайно, нито изведнъж в прицела на атентатора. За никого не бяха тайна „взаимните симпатии и сърдечните отношения“ на звенарите с Франция. Белград изпълняваше ролята на междинно свързващо звено, обаче за ВМРО „на пръв план изпъкваше фигурата на сръбския крал“ като външен покровител на преврата. И тази мрачна фигура бе набелязана да бъде премахната за назидание на онези късопаметни държавници, които се опитваха да прокарат българо-югославското сближение за сметка на заобиколения македонски въпрос.
Системата на политическите убийства се прилагаше постоянно от крал Александър, за да държи в подчинение „обединените“ от него народи. Стина се дотам, че хърватски народни представители биваха застрелвани в заседание на Скупщината, нечувано посегателство в историята на европейския парламентаризъм.
Установената на 6 януари 1929 г. свирепа диктатура имаше за главна задача да наложи срещналата упорита съпротива „сърбизация“ чрез нейното коварно превъплъщение - „югославизирането“. Новата шовинистична стратегия засегна пряко българите във Вардарска Македония и Западните покрайнини, обявени за „прави сърби“, не разполагащи с никакви права за разлика от другите народи в югославизираната форма на „Велика Сърбия“. По този повод в. „Македония“ предупреди: „Крал Александър иска да върне колелото на историята; между това светът вече знае как неотдавна много по-яки тронове се преобърнаха, много по-блестящи корони се повалиха в праха.“ Ставаше дума за вековните династии на Романовци, Хохенцолерни, Хабсбурги и Османи.
Извършеният великосръбски акт създаде един неочакван съюзник на ВМРО в лицето на хърватските усташи, възприели за образец нейните форми и средства за въоръжена борба. Пребиваването на Анте Павелич и Густав Перчец в София от 19 до 22 април 1929 г. премина под възгласа: „На лютата рана трябва да се постави лют цяр.“ В последвалата среща между Ан. Павелич и Ив. Михайлов в Женева, където първият човек на ВМРО се намираше „на лечение“, от хърватска страна се настоя крал Александър да бъде наказан със смърт (идея неправилно приписвана на Мусолини), но отговорът бе изпълнен с въздържаност. Обяснението има предимно външнополитически характер. Докато усташите действаха от бази в чужбина, ВМРО се опираше на и без това международно застрашената българска държава.
Въпреки първоначалното разграничаване на Ив. Михайлов от замисленото убийство на крал Александър, или по-точно спрямо откритото намесване на ВМРО в него, връзките между двете организации ставаха все по-тесни. През юли 1930 г. Ан. Павелич посредничи за закупуването на хиляда автоматични пушки от фабриканта Хайнрих Фолмер. Първият опит за бойно сътрудничество бе направен през есента на същата година, когато Стоян Бетувски от с. Неманци, Щипско, бе изпратен при Ан. Павелич в италианския град Ферони, след което се постави в разположение на Г. Перчец във Виена като специалист по поставянето на адски машини. Прехвърлянето на Бетувски в Загреб за извършване на бомбен атентат обаче се провали поради нерешителността на усташите и той се завърна недоволен в България. На този етап липсваше съвместен план за наказване на общия национален угнетител.
Фашисткото правителство на Италия предложи направо на Ив. Михайлов да осъществи акцията самостоятелно. Повдигнатият въпрос бе на няколко пъти разискван в ЦК на ВМРО и „по общо решение отблъснат“. Но прякото сътрудничество с ycташите продължи. През 1931 г. Кирил Дрангов, известен специалист по атентати, ги обучаваше на минно дело в техния лагер Янка Пуста (Унгария), където установи липсата на подготвени хора за обезглавяване на кралската диктатура. Все пак имаше резултат от тайното пребиваване – през пристанището на гр. Лом се внесоха взривни материали, необходими за действията на ВМРО в поробена Македония. Срещу щедро предоставения богат опит хърватските националисти вършеха услугите предимно в областта на военнотехническото снабдяване.
През 1933 г. виднияг деец на „Усташа“ Марко Дошен бе определен да поддържа връзките с ВМРО. Той обиколи България, като изнесе пред многолюдни събрания сказка, обнародвана от Македонския научен институт. В нея се отправяха остри нападки против Версайска Франция, „приятелката на великосърбизма“ и крепителката на следвоенното статукво. Дошен изтъкна, че диктатурата на крал Александър се покровителства от Париж. А пътят за Париж минаваше през Марсилия.
В началото на май 1934 г. в. „Македония“ обнародва текста на таен договор между държавите - участнички в Балканския пакт, който предвиждаше пълен дележ на България, ако ВМРО не прекрати бойните си набези от нейна територия. Заплашителният договор веднага се препечати от най-известните европейски вестници. Югославският пълномощен министър в Берлин Балдугчич бе упълномощен да опровергае неговото съществуване, обаче изрично предупреди, че „онова, което се оповестява като негово съдържание, може да се яви като последица от Балканския пакт, ако България постоянства да се солидаризира с революционните организации“. Употребата на множественото число прозвуча твърде многозначително.
Деветнадесетомайският преврат, преследването на ВМРО и съпроводеното с едностранни жертви сближение с Югославия предрешиха съдбата на крал Александър. Докато преди преврата ЦК на ВМРО трябваше да зачита в определена степен изискванията на правителствената външна политика, сега положението се промени точно в обратна посока - започна се борба за разрушаване на основните опори на звенарския дипломагически курс. Възбраната върху пряко участие в кралеубийството се вдигна. Остана да се прецени къде, кога и кой да натисне спусъка.
Подготвяният атентат обаче попадна във водовъртежа на голямата политика и преди всичко влезе в сметките на нацистите. В Берлин нямаха личен интерес от отстраняванеп на краля-диктатор, който проявяваше търпимост към „делото“ на Хитлер, „разбираше неговия краен антисемитизъм признаваше Австрия за германска зона на влияние и най важното - заклеймяваше всеки опит за ревизия на балканското териториално статукво, „давайки обаче да се разбере, че Германия не би могла да бъде доволна от сегашната си граница на изток“. Ожесточеният антисъветизъм на крал Александър, запазен от времето на „санитарния кордон“, допадаше на нацистите. Неговата реакционна същност не само че не пречеше на Третия райх, а напротив, дори насърчаваше осъществяването на техния агресивен девиз „Натиск на Изток“. Така в Белград си въобразяваха, че ще отклонят удара към необятната руска земя.
Друга личност - Луи Барту, тормозеше завоевателните блянове на Хитлер, като последователно и настойчиво предлагаше инициативи за своевременно задушаване на възродения прусашки реваншизъм. Особено непростимо предизвикателство бе неговото съдействие за приемането на Съветския съюз в Обществото на народите.
(Следва)
