Продължение от бр. 36
- Значи Ви интересува най-новата история на България?
- Да, г-н Виденов. И мястото на българските писатели в нея. Ролята им. Интересува ме и друго: Дали не можехте да бъдете българският ляв Орбан, ако не беше продажната политика на БСП и конформизмът и безхаберието на българската интелигенция, на първо място на нейния авангард - писателите.
Някъде в началото на първия ни телефонен разговор така обясних интереса си, но, разбира се, добавих и питането ми за неговото впечатление от ония страници в моята книга за Хайтов, където говоря за въпросната 1996-та и за събитията от 1997-ма година.
До това общуване с г-н Жан Виденов, както се вижда и от представянето на интереса ми за разговор с него, аз обвинявах за събитията от началото на 1997 година от българска страна единствено българските политици и интелигенцията ни. Но мнението ми се допълни и с една трета страна-участник, да се изразим така, остатъците от бившата Държавна сигурност. Жан Виденов ме провокира да се разровя из известното по този въпрос. Оказа се, че в интернет има не съвсем малка информация, интересни видеа-разговори с хора от „службите”. Но все пак информацията в интернет за Генералското движение е подвеждаща, объркваща и заблуждаваща. Няма да гадая това нарочно ли е, или не. Ще го отдам на болшинството български медии, за които е много по-важно и достатъчно да се попадне на скандалното, интригуващото, забуленото в тайни, догадки и легенди, а не прецизността на информацията за него.
И днес се чудя на слабоумието си, на глупостта си - да подценявам - не, а напълно да игнорирам този фактор, като е съвсем логично той да бъде основният, главният. Та точно Те - остатъците от бившата ДС, са се оказали тогава българската „дълбока държава”, за огромно съжаление и нещастие, конците са се дърпали отвън, от САЩ най-вече. Те са идеолозите и на мутризацията на България в трите й етапа - мутризация на улицата, мутризация на икономиката и мутризация на държавното управление! /Писателят Георги Стоев: „Любен Гоцев е истинският Кръстник на българската мафия” „Уикипедия”/. Това обаче е друга, отделна тема. /„Любен Гоцев е човекът, който заедно с Луканов конструира прехода у нас” „Анализи БГ” /
И така - допълних определението си. Случилото се през февруари 1997-ма беше един държавен преврат, инспириран и организиран отвън, от САЩ, с любезното съдействие на нашите продажни политици и също такива „спецове”, остатъци от бившата Държавна сигурност, в главната роля - на идейни вдъхновители, организатори и кукловоди. И с услужливия слугинаж на конформистката ни и безхаберна интелигенция от първите редици. Целта: Да се осигури удобното правителство за влизането ни в НАТО и присъединяването ни към ЕС, плюс успешното ни преформатиране в стопроцентова либерална държава, по възможност с пълна ликвидация на държавността и суверенитета. Тоест, това беше исторически момент за бъдещата съдба на България!!! И всички, които го изиграха в своя лична полза или го проспаха, ще са отговорни за вечни времена пред българския народ. Тук да припомним, че правителството на Жан Виденов бе и е единственото самостоятелно правителство на БСП след 1989 година!
…Разбира се, че бях чувала за някакво си, точно така беше в съзнанието ми - някакво си „Генералско движение”, защото с интелигентската си наивност и глупост аз така ги възприемах - като едни упорстващи да се пенсионират, окопни и будоарни генерали и полковници, чието време е минало. Но не и според тях самите!… Бях чувала и за клуба „Монтерей” - какво пък, хората имат общо минало, общи интереси. И за Капо ди тути капи Любен Гоцев… Но не исках да изпадам като мнозина и да вярвам, че зад всичко лошо и зло, което ни се случва, стои бившата Държавна сигурност. Нека си живеят хората, както им се иска! Та коя държава не е имала и няма и днес своята държавна сигурност!
О, свещена простота и абсолютно непознаване на този тип хора!…
А те за какво били: влизане в НАТО, присъединяване към ЕС и либерална държава с всичките й атрибути, по подразбиране споразумението със Световната банка и Международния валутен фонд. Това им била Програмата! Виж ги ти, другарите генерали! Само където в началото били заявили нещо съвсем различно: „Движение за единство и развитие на БСП и за консолидация на левите сили в България”! Това за наивните леви писатели и други интелектуалци, които им трябват за легитимност и морална санкция. Знаем докъде това генералско „единство” и „развитие” доведе БСП - със зъби и нокти да драска, за да задържи 5-то място в Парламента. Тия дни върви дебат къде и кога сгреши БСП, за да стигне дотук. И върви една безсрамно нагла натовска реклама. България никога не е избирала НАТО - нито преди 20 години, нито когато и да било; България никога не е питана за това!!! БСП сгреши пред българския народ като се отказа да бъде българска партия, а стана евроатлантическа партия. Това е вината и на продажния и крадлив български политически „елит” от 30 години насам. Народният отговор е все по-ниската и по-ниска избирателна активност…
Сега ще опитам да се освободя от емоциите и да представя фактите, каквито ги намерих. Както вече писах информация има в Интернет, но не достатъчно благонадеждна, а често и напълно невярна. Например, ще срещнете такова твърдение: „Формацията бе създадена през януари 1998 година с цел да реформира Столетницата…” - „коментира специално за „Нет инфо” доцент Таня Буруджиева, политолог в Нов български университет”. Това няма нищо общо с истината; цялата тази информация е пълна каша от действителната история на Генералското движение. Подобен е доста обширният материал на Георги Пламенов във фейсбук, препечатан от „Терминал з БГ” - още по-разбъркващо са размесени събитията, отнасящи се до Генералското движение и тяхното съдържание. Ще приключа с това така: аз не попаднах на нито един материал, верен като хронология и съдържание на събитията, отнасящи се до Генералското движение! Може би поради това Любен Гоцев с основание и с право твърди: „Това е само в главите на някои журналисти и любители на световната конспирация… Може би има задкулисие, но това не са хората, които се споменават в медиите” - из интервю за „168 часа”, публикувано и от „Анализи БГ”/
Кога се учредява Движението и кои са учредителите? Първата сбирка на Инициативния комитет е на 11 ноември 1996 година. Учредителното събрание на Движението избира Съвет за координация, като колективен ръководен орган, който се състои от 9 души: ген. Любен Гоцев, ген. Бриго Аспарухов, Петър Анастасов /поет/, Димитър Димитров /банкер/, Николай Добрев, Димитър Иванов /известен като Митьо Гестапото/, Драгни Драгнев /кмет на Търново/, Кр. Трендафилов /депутат/.
Говорител на Съвета е Младен Червеняков /бивш министър на правосъдието/. Сред учредителите са още: Димитър Костов /бивш министър на финансите/, Любомир Филипов /бивш директор на БНБ/, Олег Недялков /изп. Директор на Обединения блок на труда/, Георги Агафонов /ексшефът на банка „Славяни” и депутат/, Христо Христов /бизнесмен/, Татяна Дончева и генералите: Иван Димитров, Костадин Коцалиев, Владимир Тодоров, Сава Джендов, Иван Гранитски /къде без него!/.
И сега писателите учредители - всичките са емблематични имена от СБП: освен Петър Анастасов, който е член на Съвета за координация, Леда Милева, Павел Матев, Валери Петров, Никола Инджов, Дамян Дамянов, Матей Шопкин, Кольо Георгиев, Лъчезар Еленков, Петър Караангов. Историкът професор Андрей Пантев, когото открих сред друга компания от имена, но мисля, че по-подходящо за него е мястото тук, при писателите. И за капак - лидерката на Съюза на жените Емилия Масларова, след която пише „и други”. Не знам как са изпуснали Янка Такева! А може и да не е изпусната, а да е в „и други”. Представяте ли си - всичките жени и всичките учители в „Генералското движение”! …
Държа да кажа: Знам, убедена съм, че и сред генералите и полковниците не е имало единомислие! Аз познавам такъв, един много достоен човек.
Събират се тия генерали и полковници, плюс някой банкер, плюс някой „бизнесмен”, плюс някой „общественик”, плюс десетина известни писатели /за да се твърди, че „това Движение е дело на стопанската, интелектуалната, политическата и обществената сфера” „Анализи БГ”/, събират се на Учредително събрание на 11 ноември 1996 година, след като ядрото от тайни съзаклятници вече е задействало първото си пъклено дело - унищожението на неправилния вестник „Български писател”… На Николай Хайтов му е наредено да уволни цялата редакция и да назначи нова, като на писателите се повелило да си гледат литературата и да не се занимават с политика. За директор на новия вестник е назначен Лъчо Еленков, който има природна дарба, където го поставят, да съсипва всичко, поради което не е нужно да му се поставя специално такава задача. Та - да не се занимават с политика, но в същото време виждаме като съучредители на „Генералското” почти дузина емблематични имена на СБП! Те са моралните гаранти, чиито имена ще запомнят хората. А не някой си Иван Димитров или Владимир Тодоров, не Димитър Димитров или някой си „бизнесмен” Христо Христов, не някой си „общественик” Драгни Драгнев”, които нищо не им говорят, не дори и Джендов и Коцалиев като по-редки фамилии. Виновни са не Митьо Гестапото, Агент Янев /Сивия генерал Любен Гоцев/ и останалите, виновни са писателите. Защото са употребени.
Що за лицемерие, що за подлост, другари генерали?…
Най-голямото разноречие, най-голямата неяснота е около въпросите кога и колко са общите събрания на въпросната „формация”, кога се приема Програмата на Движението и как са формулирани в нея целите, кога е приета. До какви изводи достигнах от наличните публикации по темата. На Учредителното събрание /11 ноември 1996 г./ целите са огласени така: Единство и развитие на БСП, консолидация на левите движения в България. Но… в някакъв момент, те стават напълно различни! Това би могло да е станало известно на учредителите или през м. януари, или през м.март на 1998 година - към тези времена се говори за Второ общо събрание, като по-често споменаваното време е 26 март 1998 г. /14 месеца след Учредителното!/, на което присъствали 104 души, а Движението излиза с напълно нови цели: подкрепа за членство на България в НАТО, присъединяването й към европейските структури, т.е. към ЕС и социална пазарна икономика, гражданско общество и защита на ценностите на либералната държава. „В Програмата на генералите е записано, че Движението ще се разпусне в мига, в който БСП промени отношението си към Северноатлантическия пакт” /”Нет инфо”/. В средата на март 1999 година Генералското движение обявява, че прекратява дейността си.
Не знам дали това може да се нарече по друг начин освен грандиозна манипулация! И още нещо ми се ще да споделя в заключение за Генералското движение, което в някои коментари го наричат ДЕР /Движение за единство и развитие/. Преди да пусне статията си със заглавие „Човекът, който заедно с Луканов, конструира прехода у нас”, „Анализи БГ” стартира с редакторска бележка, в която се изказва сдържано неодобрение, че в повечето публикации за кончината на ген. Любен Гоцев са пренебрегнати християнските ценности като прошката и други. Но… дали оглавяваното от него Генералско движение, или ДЕР, се е ръководило от християнските ценности? Мисля, че ако се е ръководило от някакви „ценности”, те не са били християнските, поне според Православието, а евроатлантическите…
Стигнахме с Жан Виденов до темата за „Генералското движение”, поради моето обвинение, отправено тогава към Николай Хайтов, за унищожението на собствения му вестник - „Български писател”, и за онова объркано и неубедително интервю на Хайтов от 1 февруари на 1997-ма във в. „Труд“, което аз определях като морална санкция за действията на Николай Добрев, Георги Първанов и изобщо на БСП за връщането на мандата и за фарисейското подкрепяне на преврата. Жан Виденов ми каза точно следното: „Могъщи обстоятелства принудиха Николай Хайтов да извърши действия против волята си” - унищожението на „Български писател” и въпросното интервю в „Труд”. И заговори за генералите, които вече са обвързали с предстоящите събития, така да се каже, целия Съюз на българските писатели. Това за мен не бе известно. Да, сега /м. май 2023 г./ го пише в интернет, не знам откога, но, както казах, без ясна хронологична последователност на събитията и без пълна и вярна информация кога какво се е случило. Предполагам, че след смъртта на Любен Гоцев тази тема се подхваща доста по-смело със статийки и видеа-интервюта. Може и да не е така. Но аз, преживявайки ликвидацията на „Български писател” в края на 1996-та, после ангажирането на Хайтов със събитията от началото на 1997-ма, съм изпуснала това толкова важно събитие. А после престанах да се интересувам за дълго от каквото и да е, свързано с Писателския съюз. Както е известно, аз напуснах работата в СБП. Бях постъпила в писателския вестник за кауза. Каузата бе захвърлена в калта. И затова напуснах…
Не знам тук ли му е мястото, но от г-н Виденов разбрах, че никакво общо пътуване с Николай Хайтов не е имало до Русия в началото на 1996-та, а за последвалите събития, засягащи Хайтов, той бе убеден, че е бил във „Витгенщайн” при Анжел Вагенщайн, бил е и в Правителствена болница, но не е имало никаква бъбречна криза, както и че не е ходил на никакъв Панаир на книгата в Турция. Моят личен извод е, че това е времето на психологическата му обработка, и „вразумяването му” с методите и способите на ДС за задачите, които са му поставени за втората половина на годната 1996-та и за историческата 1997-ма. А горното - за Русия, Турция и бъбречната криза, са абсолютни измислици, за да се обясни 6-месечното му отсъствие от Съюза. Тук съм длъжна да поясня, че легендата за Русия и останалите пътувания се лансираше от зам.-председателя на СБП Петър Караангов.
ПЕТ ГОДИНИ ПО-КЪСНО - гневен, в „свирепо настроение” и с убеждението, че „истините за този свят трябва да се казват на този свят”, Хайтов написа „Предизвикани изповеди 2“. Те излизаха непосредствено в хода на създаването си върху страниците на вестник „Нова Зора” - от края на м. септември 2000 година до м. април на 2001-ва. Текстът носеше белезите на спонтанното писане - без каквато и да литературна редакция, с вариативни повторения на теми и разсъждения. Във всеки брой бе означено, че е нов текст към книгата „Време за разхвърляне на камъни”. Но през м. май Хайтов издаде тази втора част в самостоятелна книга с не по-малко сполучливото заглавие „Който има ухо, да чуе!”, което може би стоеше и по на мястото си. Това бе последната му авторска книга. Никой не искаше да я издаде; направи го Орлин Загоров!… По същото време Хайтов чу невероятната си диагноза - левкемия, в чийто естествен произход не само аз, но и той никога не повярвахме. Тя бе издадената му смъртна присъда заради „чепатия му характер” и упорството с цената на всичко да остане Николай Хайтов, какъвто го знаеха българите. Ако не сте чели втората част на „Предизвикани изповеди” /т. е. „Който има ухо, да чуе!”/ - прочетете я. Това е безпощадна обвинителна реч пред съда на историята за вечни времена, с потресната картина на невижданата преживяна катастрофа от България след 1989 година, с имената на фарисеи и майкопродавци в цялата им уродлива същност, на дребни и пресметливи душици, минаващи и до днес за „демократи” и „дисиденти”, на повратливи тарикати и страхливци, способни на всякакви врътки в името на ситото си и безметежно живуркане. Това е текст, излизащ извън значението си само за България, с анализа и обобщенията си за онова, което се случи в Европа и света след падането на Берлинската стена и разпадането на СССР, с цитирането на европейски и американски политици и анализатори като доказателство на собствените тези и твърдения.
Да, той беше негласен духовен водач на нацията! През годините името Николай Хайтов се беше превърнало в институция. Като такова то можеше да бъде понесено - у нас и от външните ментори на „демократична” България - само ако не слагаше прът в поетия „евроатлантически” път от „левия” и „десния” наш „елит”, здраво сплотен и единен в убеждението си, че именно в новите „евроатлантически ценности” е залогът за неговото добруване и оставане на власт. Текстове като „Който има ухо, да чуе” не трябваше повече да се появяват. Народен трибун като Хайтов - истински и неуправляем, бе крайно време да изчезне.
Евросъюзът е Черната дупка, която ще глътне Звездата на България.
Европа е една вече овладяна територия на Щатите. Ние сме вече латинизирани.
Споразумението ни с НАТО е безусловна капитулация, каквато историята на човечеството не познава.
България е полигон за изпробване на съвършено непознат досега механизъм за унищожението на цял един народ и неговата държава, със съдействието на самия този народ и неговите основни институции - парламент, президентство, министерства, които заработват в един момент по чужда програма… Това е то нашата подменена държава.
Виновни са: нашите родни управници, в по-голямата си част негодници, при пълно отсъствие на дълг и отговорност; почти 90% от действащите в момента политици се разроиха, за съжаление, от елитното комсомолско кошерище на БКП; неадекватното поведение на интелигенцията в България по време на „прехода” ще си остане едно голямо мазно върху нея петно.
„Преходът” у нас премина в необратима катастрофа. Разграбването на страната бе наречено „приватизация”.
Опозиция в България не е имало. Българската „опозиция” е обозначена в Записките на самия Франсоа Митеран като „симулативна”. В „Клуба за гласност” останаха мюретата начело с Желев.
Държавата се отказа от задължението си да се накажат виновните. Ако един поне политик трябва да бъде съден за нанесена на държавата ни съкрушителна вреда - това трябва да е бившият президент-председател Желю Митев Желев.
Който има ухо, да чуе!
Всичко това ще намерите в „Който има ухо, да чуе!”. И не само него, и не само него! Мислите ли, че можеше да се позволи такова говорене от човека и писателя с огромния авторитет, който се ползваше с уважение като никой друг в държавата, пътуваше из страната и имаше постоянни срещи и разговори с десетки и стотици читатели и почитатели.
Не, разбира се. Категорично не! По някакъв начин бяха го озаптили в решителния момент - края на 1996-та и началото на 1997-ма година - той тогава „се оттегли от себе си”, както много точно се изрази проникновеният тълкувател на българската литература Йордан Каменов /в. „Съботен Труд” от 3 февруари 2018 г./, прекара в мълчание, наблюдение и размисъл пет години, за да се завърне непоколебимо и страстно по хайтовски с „Троянските коне в България” и продължението на „Предизвикани изповеди” - „Който има ухо, да чуе!”.
Още някъде в началото на текста там, във втората част на „Предизвикани изповеди” от страниците на „Зора”, Хайтов споделя, че - слава Богу, все още у нас има свобода на словото. Да, имаше, макар че за личности като Хайтов нямаше как да им я отнемат. Но за всяка истинска свобода винаги има риск да я платиш с живота си… В случая невинно и недоказуемо - като ти спретнат една „левкемия” например… Не съм сигурна кой и къде издаде смъртната му присъда. Най-вероятно я издадоха в САЩ, но я изпълниха българи… Този мъж можеше да умре единствено от разрив на сърцето, не и от някаква си тиха и кротка левкемия! Но може би тя бе нужна на отмъстителите - да се радват на бавното му гаснене, да го видят слаб и умиращ, очакващ смъртта. Не мисля обаче, че останаха удовлетворени - до последните дни, способен все още да излиза навън и да се движи сред хората, той остана изправен и спокоен. Запечатала се е неизлечимо в съзнанието ми издължената, отслабналата му фигура в бежовия шлифер, когато в късната есен на 2001 година, след първото му по-дълго залежаване в Правителствена болница, се срещахме пред БАН /отиващ там на заседание/ или пред Полиграфическия комбинат /за да се качи до „Зора”/. Лицето и очите му бяха неземно спокойни. И само една невиждана, неописуема тяхна замисленост и сериозност, издаваше, че гледа Смъртта, но нямаше и следа от паника или страх… Беше си Николай Хайтов.
Двайсет и две години стават от смъртта му, но никой не се интересува от този въпрос - за произхода на тази левкемия. Е, нали не е случаят „Скрипал”, даже не е и „Гебрев”, за които по онова време кресливите услужливи български медии си деряха гърлата. Няма значение, че самият Хайтов е убеден, че тя не е дошла по волята Божия и споделя това още в началото на заболяването си с няколко свои близки хора. Дори имаше хипотеза как е станало… Беше силен като дъб, здрав като скала…
Никой не се интересува и от друго - защо той бе убеден, че ще бъде погребан в своето Яврово, но това не стана. Никой не се интересува и от това защо истинският му дом - къщата му в Яврово, не може да стане къща-музей „Николай Хайтов”…
