Няма никакъв друг сигурен и надежден начин да опознаеш един народ, една култура и духа, който я изпълва, освен чрез литературата.
Литературата е най-истинският изразител на обществените идеи, но и най-достоверният свидетел на времето, в което живее обществото и нацията, и се раждат, формулират и озвучават идеите. Тя най-точно и пълноценно е запомнила всичко от миналото и най-подробно и истински свидетелства за случващото се в момента. Трябва обаче да умеем да четем и да размишляваме, за да открием всичко това, да го анализираме и достигнем до верните изводи, които литературата ни внушава.
Поради моето невежество за мене Доминиканската република е била винаги само една точка върху географската карта на Латинска Америка, малка държава с малоброен народ. И нищо повече. Предполагам, че интересът в света към тази държава и особено към нейната култура и литература е еднакъв с този към България. Такава е съдбата на малките народи. Ако в държавата им има някаква екзотика или се е случило нещо необичайно, все някой ще се сеща за тях. А иначе какво да привлича интереса?
Ние не можем да преодолеем тази несправедливост, защото тя е наложена от големите народи, от т. нар. „велики сили“, които смятат, че са установили равноправен диалог между културите, и така дават голям принос в развитието им. Как бихме могли да им възразим и да поправим безпардонно натрапената от тях несправедливост? В нашата българска незрелост, когато се формираше българската нация и модерната българска литература (ХVIII – XIX в.), се смяташе, че трябва да им подражаваме, за да заприличаме на тях и като застанем редом до тях, да изглеждаме като велика нация и голяма култура. Животът опроверга тази концепция и възвърна разума на нашите интелектуалци, които осъзнаха, че трябва да приличаме на себе си и да отстояваме националните си особености и идеи, за да бъде културата ни автентичен израз на националното естетическо мислене.
Това не е лесно решение – още повече в епоха на формиране и осъзнаване на българската нация и националното съзнание, когато живеем в иноверско робство и във всяко отношение сме далеч от модерността. Тогавашните будни умове са милеели за Отечеството и са мечтаели да го видят веднага в редовете на развитите и напредналите.
Допускам, че и доминиканската култура и преживяла подобни колебания, съмнения, лутания и заблуди. Още повече че тя се е създавала на испански език и чрез него е принадлежала и на голямото семейство на испаноезичните народи и култури. А едно такова голямо семейство, без съмнение, е имало свои правила и норми, които е трябвало да бъдат следвани. Всеки е трябвало да намери своето място. Трудно е било тогава, когато нацията и културата са без опит и достатъчно сили и енергия, без утвърдени традиции и велики писатели.
Днес, когато постмодернизмът наложи нови правила и агресивно се опитва да премахне националното своеобразие – особено на малките народи, е още по-трудно да бъдеш различен и да не се поддаваш на глобализационната преса. Истинските култури, осъзнаващи ролята си в служба на своите нации, не престават да се съпротивляват. Трудно им е, защото са подложени на натиск отвън и са подривани от вътре от сили, които настояват да се върви охотно по пътя на глобализацията. Те са дори по-опасни и коварни, ала не са непобедими! Има ги и у нас и знаем, че общата съпротива ги преодолява въпреки мощта и агресията им.
В света протича мощна съпротивителна вълна против глобализацията по американски, която аз наричам „бунт на културите“. Този бунт е, за да се съхранят традициите и националното своеобразие, особеностите в художественото и социалното мислене. Той не винаги е шумен и не предизвиква безредици, стрелби, страх. Културата, когато е достатъчно узряла и е осъзнала живота, който я създава, предизвиква размисли, съмнения, твърд отпор, възразява на натиска отвън и на тези, които отвътре се опитват да я спънат и превърнат в послушен съучастник в разрушаването на нацията. Променят се сюжетите в изкуствата, с нова теми се занимават авторите, проблемите на обществото се изострят и изискват нови подходи и решения. Заедно с това се променя езикът на изкуствата и културата: той или обеднява, или се обогатява с нови изразни средства, значенията на думите разширяват смисъла си или добавят нови или нюанси.
Докато четях двата сборника с поезия и проза на четиримата доминикански автори, се уверявах все повече, че доминиканската литературата като съставен елемент на националната доминиканска култура участва активно във въпросния бунт на културата. Тя свидетелства за проблемите в обществото, изразява неговите идеи и показва характера на съвременната човешка личност.
Подчертавам, че и четиримата автори, колкото и различни да са, защото са оригинални и силни творци, много си приличат по словото, с което описват и пресъздават живота. Съдейки по разказите на белетристите Анхела Ернандес Нунес, Луис Мартин Гомес и Мануел Либре Отеро и поезията на Хосе Мармол, доминиканците живеят напрегнато. Бих казал, малко спонтанно или дори примитивно усещат и чувстват реалността и динамиката на обществените отношения, ала са тревожно настроени и постоянно очакват да им се случи някаква неприятност. Това очакване е характерно за индивидуалистичните общества. То не е мотивирано и дори често е неоправдано, но е типично и тегне върху живота на цялото общество. И е много важно за неговата характеристика. Защото е присъщо на всички и всички са в очакване на нещастието или най-малкото на някаква неприятност. Макар това очакване да е постоянно, бедата винаги идва изневиделица и разрушава всичко – колкото и малка да е. Чувствителният човек я усеща, забелязва, преживява. Но не може да се освободи от нея. Сякаш с нея се ражда, живее и с нея ще умре.
Главната причина за това тревожно безпокойство е социална. Обществото така е организирало своите членове, предоставило им е такива свободи и права, насочила ги е към такова мислене, че да не се обединяват и да не могат да имат колективна сигурност и защитеност. Затова им се налага сами да се оправят в трудностите, да търсят решения на прости казуси и да се измъчват, че са безпомощни да решават дори и лесните за решаване проблеми. Но то може да се дължи и на национални особености, придобити от прекалена чувствителност, деликатност, стремеж към доброто и красивото, преживени трудности и нещастия. А още и на превратностите в историята, политическите премеждия, неразбирателства, търсене на истини.
Според мене писателите от Доминиканската република свидетелстват именно за такава национална чувствителност и изострен ум. Те придават на литературата известна романтична окраска, търсене на въображаеми места за приют на измъчената душа. Душата толкова е преживяла, че е станала по-чувствителна отколкото е възможно у другите народи. Но пък й е придала способността да гледа на реалностите с малко по-различни очи. И да открива в бита основанията за драмите, които персонажите преживяват.
Желанието да избягаш от живота е знак за пределна степен на разочарование и постоянно недоволство от обществото и неговото устройство, което не позволява на личността да се приспособи и заживее в стремежа си да се осъществява и развива. На нея й е дошло до предела на търпимостта и нищо друго не й остава освен да напусне този свят и да заживее в друг. Другият свят е от нея измислен и конструиран, но във въображението й, а не на мястото на реалния и вместо него. Това е романтичният порив, който в европейските литератури (в това число и българската) от края на ХIХ и началото на ХХ определяме като индивидуализъм и модернизъм. Човек все пак не е достигнал до последната степен на недоволството и отчаянието, поради което е избрал да се установи в своето въображение и там да дири справедливост и спокойствие.
Днес нашите гости от Доминиканската република ни предлагат да видим техния социален изход от романтичния модернистичен проблем. Това за тях става чрез реализма на отрицанието. Те осъзнават, че да напуснат света, е техният единствен социален протест. Но реалистичните им нагласи им напомнят и те се съгласяват с тях, че това бягство е невъзможно. Защото животът е само тук, на земята, и тук трябва да се дири, намира и възприема като спасение.
Героите на разказвачите Анхела Ернандес Нунес, Луис Мартин Гомес и Мануел Либре Отеро, но и на поета Хорхе Мармол така и постъпват. И показват познаване на живота. То, подето от таланта им, ги прави писатели от висок ранг, творци на една зряла литература!
