Статията на Максим Калашников, която предлагаме в този брой, е от 2012 г. и дълго бе задържана в редакционния резерв. Все ни се струваха прибързани неговите съждения, неприложими към обстоятелствата в България. Оказа се обаче, че и „Максим“ стреля отлично и че „Калашников“ превъзходно защитава името си. Както навярно се досещате, става дума за творчески псевдоним на човек, който не скрива името си, но държи, образно казано, да придаде прицелен и огневи характер на своите прозрения и послания.
„Днешното време е време, в което политическите партии умират“, започва статията си с това твърдение Владимир Александрович Кочаренко, който сам определя себе си като човек от друга реалност – „гражданин на Империята“ – неумолим и неутешим защитник на СССР, в историческото възкресение на който вярва.
Налага се обаче да преповторим някои известни, а може би днес и умишлено позабравени факти.
И така, в средата на 19 век основен източник на енергия стават въглищата и започва индустриалната революция. Нараства многократно работническата класа, а успоредно с този факт възникват масови партии – централизирани организации, защитаващи интересите на оформилите се класи.
През 20 век икономическият напредък значително намали антагонизма между класите и масовите партии започнаха да се променят. Работническата класа започна да намалява количествено заради възникването на нови професии на активното население.
Все по-малко хора влизат в партиите на класова основа. За това спомагат, разбира се, и пропагандата, и целенасочените действия на капитала, възприел временно принципите на т. нар. социална държава. Факт обаче е, че политическите цели на партиите стават ограничени и подкрепата от страна на избирателите не вълнува лидерите им както преди. И би било учудващо, ако не е така.
Партиите неизбежно се променят качествено. Налице е криза в идеологията, намаляване на ролята на отделните членове, нарастване на авторитета на лидери и групи (явни и скрити), „осигуряващи“ електорат за избори.
Трите характеристики на партиите остават същите: електорална, законодателна и управленска. Броят им нараства обаче като гъби след дъжд. Но елементарните грешки и неприемливите компромиси, дължащи се на масова дебилизация и на лидери без визия, често водят до непоправими щети и до изчезване на партии еднодневки.
Всички помним, че между два избора системни партии като българските ИТН, ПП-ДБ, БСП се лишиха от десетки хиляди избиратели, което означава, че електоралната им функция е все по-очевидно затихваща. Силовото приемане на ненужни законодателни промени, като изменението на конституционни разпоредби например показва, че законодателната функция на партиите (ПП-ДБ, ДПС, ГЕРБ) не е на необходимото юридическо равнище. Достатъчно е да хвърлим поглед към строежа на магистралите, водната криза или събарянето на исторически паметници, за да се убедим, че и управленската функция на системните партии не издържа никаква критика.
Когато през далечната 1992 г. Велко Вълканов и Румен Воденичаров бяха опозиция на Желю Желев в първите преки президентски избори, за тях гласуваха 2 млн. и 400 хил. българи. Сега президентът се избира с гласовете на малко над 1 милион избиратели. Отказът от гласуване на демократични избори (в България избирателната активност падна от 80% преди до 30% сега) показва недвусмислено, че новите партии, създадени по образец на старите масови партии на 20 век, не могат да бъдат ефективен посредник между активните граждани и управляващите. Повечето нови партии са лидерски и демократичното им устройство е твърде съмнително. Корупцията е толкова голяма, че някои от тях като ГЕРБ и ДПС съвсем определено наподобяват ОПГ. И се натрапва въпросът: Легитимна ли е власт, установена по този начин от твърдите ядра на политическите партии?
Това – у нас, но същото неизбежно предстои и в деградирането на европейските политически партии, които искат да останат верни на формулата „демократични организации“ Този дебат със сигурност ще продължи и след изборите на 27 октомври, но животът като всесилен демиург още отсега поставя нови и нови проблеми за решаване.
В този смисъл статията на Максим Калашников не отговаря на всички нетърпящи отлагане въпроси.
С твърдението му, че който създаде организация от нов тип, ще съумее да победи клептокрацията, сме напълно съгласни. Но подобно на „тортата „Наполеон“ не само миналотор но и настоящето отново делят обществото на слоеве по „вертикала“ и „хоризонтала“. За тенденциите на новия феодализъм сега няма да отваряме дума. Но какво трябва да прави пред лицето на все по-ясно изразените екзистенциални заплахи едно общество и неговата държава? Не можем да премълчим, още повече че на този въпрос Максим Калашников не отговаря. Може би защото през 2012 г., когато е написана статията му, разширението НАТО не е заплашвало Русия с включването на Украйна в съюза, което за нея е смъртоносна опасност.
А какво правим ние в България, когато вече години наред няма и опит националната енергия да бъде концентрирана и тя продължава да бъде разпилявана в междупартийни съперничества и междуличностни спорове пред лицето на геополитическата заплаха и безмилостните аргументи на войната?
Някой би казал, че е некрасиво и нескромно напомнянето, че още през 2005 г. „Нова Зора“ прозря тенденцията, която налагаше изпреварващо консолидиране на националната енергия и направи възможно създаването на Единния народен фронт, който тогава временно носеше името Национално обединение „Атака“. И взривната енергия на който за съжаление бе пропиляна користно и безразсъдно от създадената партия със същото име - „Атака“, която отсъстваше в юридическия мир преди изборите, но употреби и пропиля техния резултат. Но това е стара рана и стара история.
Днес е все по-очевидно, че пред лицето на задълбочените след изборите от 2005 г. проблеми пред бъдещето на нацията и на държавата, заплашващи тяхното ликвидиране, аритметични сборове от партии са, меко казано, неуместни. Те обслужват главно ръководствата и върховете на участниците в това обединение, докато в същото време са необходими ясни цели и послания към единствения възможен съюзник – Народа. Да, Народа с главна буква. Казваме го, защото днешната ситуация удобно и пълноценно обслужва сценария, който предопределя гибелта на България и на народа ни. И не можем да премълчим това.
