Ние се срещнахме на тази пътечка.
Така започва книгата ми „Николай Хайтов - срещи и разговори, анализи, писма” в третото си, последно и окончателно издание от 2020 година. Харесвам тази мисъл-оценка на Симеон Султанов, защото е много точна за Хайтов и защото ми дава отговор за моята невъзможност и след толкова години да не съм безучастна към всичко, отнасящо се до него като човек и писател.
Още когато пишех първия вариант на тази моя книга за Николай Хайтов, бях наясно, че има едни страници, много важни, които обаче ще пораждат въпроси, вероятно ще интригуват, но ще оставят неяснота. Това не беше нарочно, някакъв неуместен писателски трик, а една неяснота за самата мен - неяснота за ония събития, за онова време, за което пишех, и за това какво се случи тогава с Николай Хайтов. Очаквах въпроси и ги получих, получавам ги и до днес. Представете си, очаквах и някой от „посветените” да ми каже нещо, макар и мъничко, заради което изпратих книгата на такива, според моето предположение, хора - бяха само неколцина, всичките „отговориха” с мълчание. Аз, разбира се, не спрях да разсъждавам по тоя въпрос и да търся отговори, някакви достоверни свидетелства. Беше важно най-вече за самата мен, но и за най-добрите ми читатели, вживели се в написаното в тази моя книга. И най-вече съзнавах и съзнавам и днес колко важно е то да се изясни заради СБП и самия Николай Хайтов. И да се знае от хората!…
Преди да споделя до какво успях да достигна в това мое търсене, искам да припомня този текст от третото, последно издание на книгата ми за Хайтов - страница 201 и следващите:
И ТАКА - ДО САМИЯ КРАЙ НА 1995 година, когато се виждаше краят на този наистина необходим първи председателски мандат, който вече бе набрал почти инфарктна динамика с острастените и безконечни съдебни саги и спорове между Съюза и Сдружението. И когато във въздуха се долавяха наближаващите тревожни и съдбоносни за България събития, а вътре в самия Съюз на писателите се зараждаше разслоение и оформяща се опозиция на Хайтов.
В края на тази 1995-та ние с него многократно разговаряхме и правехме планове за продължаване на общата ни работа по литературната му анкета, издаването на дневниците, довършването най-напред на неколкото негови почти готови пътеписни книги /на първо място есеистичните микропътеписи „Край село” и „Мексикански записки”, после книгата „По Света”/, а след това искаше да се посвети на биографичната си повест „През сито и решето”. Той нямаше никакво колебание (!) по този въпрос - че приключва дългът му към писателската организация. Нещо повече - проявяваше едно напълно видимо нетърпение това време да дойде по-скоро. Затова действията му през втората половина на 1996-та бяха пълна изненада за мен, алогични спрямо всичките му намерения и цялото му поведение от края на предходната година, та и от началото на първия месец на 1996-та. Когато му припомнях това, гледаше ме с празен поглед и мълчеше. Тази ирационална промяна у него настъпи след едни негови три пътувания в чужбина като член от няколко напълно различни делегации с напълно различни цели. Те се състояваха една след друга с много кратки интервали помежду си, та ние почти не успявахме да се видим помежду тях и да поговорим повече и по-спокойно.
Първата бе най-необяснимата за мен - в смисъл какво правеше Хайтов в нея. Доколкото си спомням /може да се провери в пресата/ участваха трима души: Жан Виденов, Хайтов и един трети човек, бе до Русия във връзка с газовия проблем и „Топ енерджи”, както и с някои други въпроси от отношенията на България с Русия, но не литературни и културни. Тя бе през януари. След завръщането си у Хайтов се появи непозната дотогава, силно долавяща се враждебност към Виденов. После имаше едно пътуване до Виена, културна делегация в „Дом Витгенщайн”, преди или след 3 март, а после Хайтов пътува до Измир, Турция за Панаира на книгата. След трите пътувания той се разболя, по-точно - получи тежка и продължителна бъбречна криза. Когато след пребиваване и в болницата „Лозенец“ я преодоля, замина за Яврово. Може да се каже, че от началото на м. януари чак до юни аз не можех да го видя за повече от минути и общуването ни се свеждаше до тях и няколко телефонни разговори. И не че само с мен не се виждаше. В интервалите между тези три пътувания той почти не се появяваше в Съюза. А когато през юни започна обичайното му пребиваване на „Ангел Кънчев” 5 - това бе неузнаваем човек! Той бе толкова променен, че започнах да се питам същият ли човек е; това не се бе случвало през всичките години назад от познанството ни, имах чувството, че този човек е подменен. И той се държеше така, и разговаряше така, сякаш изобщо не помнеше разговорите и плановете ни от края на изминалата година и началото на настоящата. Беше се появила и една никога дотогава несъществуваща враждебност към мен - зад гърба ни стояха повече от 15 години сърдечна връзка и пълно разбирателство.
Знам, че с тия си твърдения - както и с мнението ми за неговата левкемия - рискувам не просто да не ме вземат на сериозно мнозина, дори всички, но и да сметнат, че са израз на моя параноя и психична разклатеност. Това обаче бе реалност - нещо се случи с Хайтов през времето на тези три пътувания. Опитвала съм да говоря по този въпрос с няколко души, близки до Хайтов и СБП, но насреща си получавах гробовно мълчание. Като мисля и пиша за това, идва ми на ум един откъс от твърде зловещ текст, който се приписва на Алан Дълес, известният директор на ЦРУ: „Ще свърши войната, всичко някак си ще улегне, ще се утаи и уреди. И ние ще хвърлим всички сили, всичкото си злато, цялата материална сила на САЩ за измамване и оглупяване на хората…! Човешкият мозък, съзнанието са приспособени към промяна… Малцина, много малко хора ще се досещат и ще разбират какво става… Но такива хора ние ще поставим в безпомощно положение…Ето това ще направим ние!”. Това е казано към 50-те години на миналия век, а знаем какъв е напредъкът днес в тази област!…
(Преди да продължа към текста от книгата ми за Николай Хайтов, тук искам да поясня. Разбира се, че не смятам и не съм имала предвид, че казаното от Алан Дълес преди толкова години директно се отнася към събитията, за които съм писала и сега продължавам да пиша. Цитирала съм го, защото става дума за зловещо „революционно” досещане: може да се влияе върху човешкия мозък и съзнанието! През следващите десетилетия в Щатите започва да се работи и експериментира това - върху отделни хора, върху групи от хора и с масови социални експерименти. Както Алан Дълес е предвидил - резултатите са повече от успешни за хората, към които принадлежи той, многообещаващи и полезни. И те стават авангардни в методите и похватите на специалните служби, както в Щатите, така и извън тях. Ако само малко помислите, ще достигнете до примери и от най-новото ни време. Тези разработки не са спрели, не са приключили, те продължават - най-ентусиазирани са глобалистите и ултраглобалистите! Много съм се ровила, за да науча повече - в какво точно се състои въздействието, какво точно се прави. Намира се достатъчно литература. Психотропни и други медикаментозни вещества, хипноза, назидателни проповеди и заплахи. Експериментира се със затворници и военнослужещи. Има трайни и временни увреждания.)
В първата част на книгата ми бях стигнала до срещата ни по Коледа на 1997 година - ще се върна към нея, макар че ще ми е доста трудно да я предам подробно и свързано; тя беше инфарктна и за двама ни, никой не убеди другия в своята правота и никой не се примири с неотстъпчивостта на другия…. Тук ще маркирам само един от най-важните моменти в този наш разговор (с оглед на търсените от мен отговори за случващото се), информацията, която тогава Николай Хайтов се изпусна да ми даде, търсейки аргументи да обясни и защити съгласието си за преориентацията, а всъщност за спирането и унищожението на вестник „Български писател”: „Николай Добрев ми даде 40 милиона за издателство „Български писател”. Ако не бяха те, отдавна никакво издателство нямаше да има. Той и Гущеров, Добромир Гущеров, застрахователят…” Моят апостроф: „И ти излезе от името на Николай Хайтов, за да заявиш, че Николай Добрев е мъж, на когото може да се вярва и когото България трябва да слуша /визирах Хайтово интервю с подобно изявление)… Да!
„… политиците ни… в по-голямата си част обслужват „цехови” и лични интереси. Има сред тях и свестни момчета. Но най-силно доверие ми вдъхва Добрев. Той е истински мъж и притежава най-рядкото качество - не робува на парата. Знае нещата в анатомията им и за кратко време би могъл да ги овладее… Да, може би каузата на този човек да е обречена и във времето да не е перспективна. Но казвам онова, което мисля… , защото искам да съм на чисто със съвестта си…” (Из интервю на Николай Хайтов за в.”Труд” от 1 февруари 1997г.)…
Инфарктните събития от м. януари и началото на м. февруари - свалянето на Жан-Виденовото правителство и доброволният отказ от втори мандат на БСП, трябваше да получат легитимност и морална санкция от представителни обществени среди, а писателската общност бе сред най-безспорните такива. За да бъде спечелена за това, трябваше нейните авторитети и лидери да я убедят. Сред тях тогава безспорният пръв бе Николай Хайтов и като председател на СБП мнението му задължаваше и представляваше съюзните членове като цяло. Да не говорим колко важно бе това съгласие за последвалите събития - обвързването на България с Международния валутен фонд и Световната банка, влизането ни в НАТО, прегръщането на „евроатлантическите ценности” и „неолибералната перспектива”. С оглед на тази позиция бе немислимо вестник „Български писател” да продължи да излиза с присъщата му ясно заявена и недвусмислена политическа позиция. Та той бе инициирал сред писателската общност подписка против споразумение на България със Световната банка и Международния валутен фонд! Водеше безпощадна битка с „Отворено общество” на Сорос. И недвусмислено демонстрираше подкрепата си на Жан-Виденовото правителство: „Напълно сигурно е, че и правителството на Жан Виденов ще има своите пасиви, когато Времето прави равносметка за дейността му. Но едно е несъмнено и можем да го заявим без колебание още днес: това правителство е първото, което върна себеуважението на българите след 5-годишен непрекъснат и главоломен срив на националното самочувствие.
Имаме поне няколко сериозни аргумента за подобно твърдение: отхвърли елегантно, но категорично проекта на Световната банка за българското средно образование; опъна се, макар и несмело, на Международния валутен фонд; парира успешно опитите на западни политически среди да закрият АЕЦ „Козлодуй” и най-сетне - показа воля да се справи с нахалното и агресивно „Отворено общество” на Джордж Сорос в България… Несъмнено действията на правителството са недвусмислени и ефикасни…” (Николай Хайтов пред в. „Български писател”, брой 47 от 21-27 ноември 1995 г.)
Ето това е написаното от мен в последното, окончателното издание на книгата ми за Николай Хайтов от 2020 г.!
ОЩЕ ПРЕЗ 2016 година, когато работех върху първото издание, ме осени и обсеби една мисъл - трябва да разговарям с Жан Виденов. Ако искам да разплета ребуса на черната 1996 година, трябва да разговарям с Жан Виденов! Много ме окуражи интервюто му с Кеворк Кеворкян. /”Не съм срещал досега толкова овладяно политическо говорене”/. Но когато бях пред осъществяване на идеята си, разни „разумни” познати казваха: Но той не е добре. На границата с лудостта е… Казах си, че и така да е, това е добре. Защото нали именно лудите и пияните единствени могат да изрекат голата истина, което „разумните” никога не ще си позволят.
Вече разказах каква беше политическата позиция на вестника на СБП „Български писател” и на самия Николай Хайтов. Жан Виденов бе не само за мен последният премиер на България, който се опита да е национално отговорен и да защити националния интерес и суверенитет, макар че го предадоха всички, включително и писателите с безхаберното отношение към събитията.
Едно уточнение за СБП - с безусловното си и безкритично поддържане на БСП от един голям брой членове на СБП, мнозина големи и безспорно талантливи творци се чувстваха отблъснати от писателския съюз: Генчо Стоев, Стефан Цанев, Недялко Йорданов, Станислав Стратиев, Светлозар Игов, Симеон Янев и др. Някои от най-големите, като Богомил Райнов, Любомир Левчев и Йордан Радичков, бяха изцяло отдадени на творческото си дело и може да се каже, че бяха напълно безразлични към писателски съюзи и политически партии.
И така, бях решена непременно да се срещна с г-н Жан Виденов и да разговарям. Не се срещнахме, но разговаряхме. Общуването ни започна някъде към началото на февруари и почти приключи към месец май 2023 година. Състоеше се от няколко необичайни телефонни разговори /от час и половина, два, два и половина/ и разменени по десетина-петнадесет имейл писма. Жан беше болезнено чувствителен. Но разсъдъкът му си бе на място и за сведение на „разумните”, бе с напълно здрав разум. Казваше и пишеше винаги „приятелите/предателите”, „някои от детството и от махалата”, „смятаха ме за луд или заблуден, но всъщност знаеха, че съм прав и опасен”. Струва ми се, че тук е удачно да вмъкна следното: Жан Виденов в медиите от времето, когато реши да създаде ПП “Лява алтернатива”: „БСП няма бъдеще. Аз напуснах партията още през 2000 година. Това беше очевидно още тогава. Оставих я да деградира като отпаден продукт на Генералското движение… Там бъдеще няма”; „Предстоят огромни национални предателства и нашата мисия е да се борим срещу тях. Ако не можем в Парламента, на улицата. Ако трябва - и с оръжие в ръка.” „Информационен портал” Сливен нюз. Според мен Виденов изначално е бил свръхчувствителен човек, с много високи морални критерии и изисквания към времето и особено към хората. Беше млад, високо образован, интелигентен и неподкупен. Беше идеалист! Но не личностните му характеристики са причина за тоталното му разочарование днес. Те само донякъде го обясняват. Виновни бяха ония, които не просто го изоставиха и предадоха, но съвсем съзнателно го набелязаха и превърнаха в жертвен агнец, за да оцелеят те в оня съдбовен момент; и не просто да оцелеят, но да не загубят в „новото време” властта и… чрез нея - парите. Подлеците нарекоха това злокобно време Виденовата зима. А беше всъщност Соросовата зима и Зимата на Голямото предателство. Ето това е моето мнение за Жан Виденов и преживяното от него през 1996-1997 година…
Следва
