Мисля, че не Септемврийското въстание, а неговото тълкуване, еволюцията в оценките винаги ще бъдат изпитание за нашите български мерки за добро и зло в историята. И ако нямаме морални мерки или разменим местата им на везните, не ни чака нищо добро.
На 23 септември 1923 години избухва Септемврийското въстание в Северозападна България. Неговото начало е поставено 10 дена по-рано в Мъглиж, в Стара и Нова Загора (поетизирано от Гео Милев).
Въстанието не е инспирирано от Коминтерна, както пишат „новите“ родни историци. Коминтерн през 1923 година НЕ СЪЩЕСТВУВА. Съществува Трети социалистически интернационал, който е базиран във Виена.
Да се върнем на нашето въстание. То започва като отговор не на външни внушения, а на преврата от 9 юни 1923 г. и кървавото насилие, с което е наложен. Само за седмица след Деветоюнския преврат освен двамата братя Стамболийски и кметът на София Крум Попов са убити без съд 33-ма депутати и 9-ма министри от БЗНС. Убити са стотици земеделци, затворени и пребивани са други хиляди. Превратаджиите произлизат на първо място от средите на политическото образувание-чудовище, наречено Демократически сговор, оглавяван от Ал. Цанков. Участват и дейци на Демократическата партия - председателят й Ал. Малинов, героят на Акта на Независимостта от 22 септември 1908 г. сега открито се радва на преврата и хвали убийствата на комунисти. Участват най-нелепо и активисти на Социалдемократическата партия (широки социалисти), представители на други партии. В преврата активно се включва едно тежко обременено с убийства крило на ВМРО. Важна роля играе Военният съюз.
Кои са вдъхновители и извършители на погрома над септемврийци от 1923-а?
Същите гореизброени синковци - превратаджиите срещу законното и широко поддържано от народа правителство на БЗНС. След юни и юли през септември с още по-голямо усърдие ще касапстват цанковистите, генералите Вълков, Русев и ред други военни, македонстващите главорези. Към тях сега ще прибавим и някои белогвардейски генерали и по-нисши чинове от приютената у нас Бяла гвардия (или армията на барон Врангел, избягалата от Червената армия през Крим), като генералите Туркул, Василевски и др.
Въстанието е потушено с цената на над 5000 убити. Убивани са цели семейства, както и хора, които нямат никакво участие във въстанието, но са възмутени от жестокостите на превратаджиите. Сред тях са Тодор Страшимиров, Гео Милев, Йосиф Хербст и мнозина още видни интелектуалци.
Имам и лична родова история, свързана с въстанието.
В родното село на дядо ми Петър Антонов - Соточино, Фердинандско (дн. Монтана), изстъпленията на палачите са особено потресаващи. Убийците тук са български военни Изтезавани зверски, после убити без съд и присъда са 18 соточинци, а жените и майките им са принудени да играят хоро около кървавата грамада от тела на техните деца и съпрузи. Събитията в моето село достигат дори до световната преса и вдъхновяват сюжета на повестта „Хоро“ на Антон Страшимиров. Дядо ми е участник във въстанието, но като бивш кавалерист от румънския фронт е изпратен от военния ръководител на въстанието Гаврил Генов в Бойчиновци заедно с 2000 въстаници. Там те водят бой цял ден с редовни войски, но артилерията, извикана от София, в крайна сметка ги попилява (немски оръдия „Круп“ и френски оръдия - има техни снимки в Националния исторически музей в Бояна). Сред въстаниците комунистите не преобладават, мнозинството са земеделци или хора, които са се надявали чрез бунт да се възстанови законното правителство на БЗНС.
До края на 1926 година, до амнистията от Ляпчев, дядо ми е в нелегалност. Благодарение на амнистията, мога да ви напиша в този пост - баща ми е роден през 1928 г.
Но идва времето на нацизма и България отново е потопена в кръв. През 1944 година, на 20 юни в село Соточино отново има жестока разправа със старци, жени и деца. Предишния ден са убити петима партизани и полицаите не дават на соточинци да ги погребат. Жандармерията хваща семейство ятаци и започват мъченията пред очите на цялото село. Първо бият мъжа-ятак - до смърт, после жената - пред двете й деца. Това продължава до вечерта, когато майката е заровена в общ гроб, още жива, под писъците на децата й.
Такива са двата епизода от историята на моето семейство, от общата ни история, в която на някои им се привижда добра и спокойна царска България.
Въпросът кой и защо има право да въстане с оръжие продължава ли да е актуален и днес? Бих искала да е.
