От една страна, социалните медии дадоха възможност на милиони хора по света да говорят, да споделят информации и да се осведомяват за широката картина в света. Това е прекрасно и без него много неща щяха да бъдат различни. Без информация хората нямаше да знаят за хилядите проблемни събития и теми, които днес определят съдбата на всички нас. Тези информационни канали се оказаха като кислорода – това, което ни дава живот, също така ни убива. Защото в големия социален организъм има десетки пъти повече хора, които не използват модерните технологии, за да бъдат осведомени, а за да полират съзнанието си. Огромен брой от хората се оставиха в ръцете на виртуалното битие и то ги промени.
Те се зарадваха на „споделящата“ функция и се впуснаха в щедро себеописване, споделяне на лични мисли, личните си истории, показаха колко са самотни и колкото повече разголваха публично своите личности, толкова по-самотни ставаха, защото се научиха да търсят одобрение и оценки от другите по всички лични въпроси. Имам нова кола, обичам тази песен, бях на почивка, видях нещо интересно, изпаднах в кавга с някого, имам политически пристрастия, съпругът ми изневери и т. н. Нищичко не остана, което да е лична информация, а малкото, което те не споделиха публично, беше прихванато през други канали за общуване, в които го разказаха на своите приятели. И тук думите на Шошана Збигнов започват да бият като камбана. Всички тези данни, всички тези лични информации бяха прихванати и описани от търсачките и други социални платформи, за да бъдат търгувани като поведенчески фючърси.
Накратко ми се иска да кажа, че с тези лични информации - какво харесваме, потребяваме, какви навици имаме и какви проблеми, можем да бъдем обект на търговски интерес и реклами с конкретни продукти, които кореспондират пряко с нашите нужди, и така да бъдем тласкани към по-високо потребление. Не само можем да бъдем подхлъзвани да харчим, но можем да бъдем манипулирани и какво да мислим чрез изопачаване и пренареждане на информационния поток, който достига до нас. Както виждате, разголването публично и през технологичните приспособления крие своите особености. И за онези, които мислят, че нямат какво да крият, можем да добавим следното. Ако има организация, която знае абсолютно всичко за вас, вашите близки и личния ви живот, тогава вие сте прочетен, разтълкуван и лесно манипулируем. Това е факт.
Това разголване обаче настрои съзнанието на хората до нивото, на което се намира съзнанието на едно дете. Децата говорят каквото им падне, често не преценяват добре ситуациите, имат потребност от внимание и публика, одобрение най-вече, и не могат да контролират желанието си за споделеност, самопоказване и саморекламиране. Това в света на възрастните се определя като инфантилизъм, или казано с друуи думи – недоразвитост, оглупяване. Неспособността да се контролираш, да контролираш вътрешните си пориви и нужди, да показваш своята дезориентация – всичко това е част от битието на една оформяща се и незряла личност. Децата пишат в дневници, споделят личните си впечатления, затрогват се лесно и лесно изпадат в емоционални състояния.
Някога, когато ние бяхме деца, имаше лексикони. И в тях ние лепяхме снимки, шарени картинки, записвахме текстове на песни и приятелите ни оставяха послания и оценки. Прилича ли ви на социалната мрежа? Съвременните електронни лексикони са същото нещо. Само че се ползват от уж зрели възрастни, които претендират да имат рационален начин на мислене. Модерните социални платформи като вид забавление са не само инфантилни, но пробиват и идентичността ни по много драстичен начин.
Но инфантилизираната психика много бързо забравя една малка подробност.
Според чл. 39, 40 и 41 от КНРБ „Всеки има право да изразява мнение и да го разпространява чрез слово - писмено или устно, чрез звук, изображение или по друг начин“ и „Всеки има право да търси, получава и разпространява информация“, но в социалните мрежи редица теми се блокират и са табу. Санкционират се аватарите и се блокират акаунтите им под предлог, че това се смята за „дезинформация и нарушаване на правилата на общността“. И хората свикнаха това нещо да е нормално. Свикнаха да внимават какво пишат, да избягват определени теми и да се съобразяват с искания и директиви, които не са демократични.
Примерите са многобройни. Аз ще приложа един безобиден. Близките години се засне филм за Ана Болейн.
Тя е била втората съпруга на Хенри Осми и е обезглавена поради това, че не е успяла да му роди наследник и се е въвлякла в заговор срещу него. Ана Болейн е дъщеря на лейди Елизабет Хауърд /дъщеря на Томас Хауърд, втори херцог на Норфолк/ и Томас Болейн, граф на Уилдшър. На всички снимки от съвременни художници тези исторически личности са с бял цвят на кожата.
Модерният филм представи Ана Болейн като негърка, и не само - в рекламата за филма тя целува сексуално друга жена. Актрисата с черен цвят на кожата е красива жена, но въобще не прилича на историческата личност. Когато се опиташ да коментираш този филм, постовете се блокират, защото изтъкването на неправилния, направо несъстоятелен подбор на актьори и коментирането на неадекватни за този исторически период препратки и творчески решения е забранено. Забранено е да се коментира нещо толкова дребно и маловажно като едно произведение на изкуството! Представете си докъде се простира свободата на словото! И хората свикнаха, че няма да говорят каквото мислят, а ще говорят каквото е позволено. Малко по малко през социалните медии те се научават кое е „да“ и кое е „не“.
Инфантилизирането на психиката води до редица последствия. Бягство в съдържание, което е безопасно. Отказ от критично мислене и податливост на внушения, опаковани в лъскави панделки. Така изборът и предпочитанието на шарените бонбонки вместо сериозните личностно и социално значими въпроси става естествен и почти неизбежен. Без съмнение това оказва влияние и на ценностната система, която се научава да „не забелязва някои неща“, които биха оспорили нейната функционалност.
Инфантилизираното разбиране за света доведе до притъпяване на остротата на сетивата в голяма степен намали взискателността на интелектуалната природа. Сведе я до ниво на вегетация и безмилостно поглъщане на безпорядъчни обеми от глупости. Умът, някога движен от стремеж към познание и претенция за окултуреност, днес няма такива аспирации. Днес единствената му задача е да се вписва в дискурса на цената на всичко, за да може да добута до стабилност. За съжаление модерното разбиране за стабилна психика съвсем не е така умерено и балансирано като това, което познаваме от предходни социални етапи.
Неумолимо ще повтаряме и ще го правим, докато бъде разбрано. Ежедневното поглъщане на краткотрайно видеосъдържание води до психическа и дисфункция в общуването. Хората, които постоянно гледат кратки видеа, приучават съзнанието си да приема прекомерно кратките форми като модел. Те стават неспособни да осмислят по-дълги текстове и не могат да задържат концентрацията си дори на половин страница текст. Единствените по-дълги текстове, които могат да осмислят, са олекотените литератури, изпразнени от каквато и да било сложност на изказа или изложените идеи. Абстрактните идеи за мнозина вече са напълно неразбираеми. По-лошото е, че отказът от това абстрактното размишление и осмисляне води до първичност на реакциите и приемане на симулираната медийна реалност еднозначно.
Оскърбително за разума, това понижено когнитивно ниво води съвсем естествено и до занижени очаквания в областта на изкуствата и културата. Културата на поведение, хранене, говорене – всички тези ежедневни аспекти на социалния и личния живот също са оскотели в синхрон с оскотяването на съзнанието. Очевидно всичко това е програмно предизвикано, но то е предмет на отделна необятна тема. Принизеният разум не може да осмисли себе си като оскотял. По правило той измерва света спрямо себе си като мерна единица и всичко му се струва съвсем нормално.
Така както се поглъща краткомерно видеосъдържание, по същия начин се поемат и текстовите съобщения и уни единици. В това число влизат така наречените афоризирани и краткословни постулати. Ако светът можеше да бъде описан и изразен в няколко изречения, нямаше да съществува цялата философска традиция, нито литературата, нито поезията. Афоризмите служат като опорна точка за припомняне на ключови авторови позиции или културни концепти, но не могат да се приемат за изчерпателни в съдържателен план. Колкото и да са мъдри тези мисли, афоризми, постулати, те имат нужда от контекста, без който са голи като оскубани кокошки. Общата култура ги ползва само в рамките на дискурса, в който е вписан индивидът, или в рамките на дискурса, от който тези фрази идват. А днес в социалните лексиконни площадки се борави в голяма степен само с тях. С няколко думи трябва да е казано всичко, защото иначе никой няма да го прочете. Инфантилно е.
Това съвсем естествено води до лингвистичен ступор с ограничен речник и скопена изразна сила. Хора, които не използват много думи, нямат нужда да учат нови понятия, нито изпитват потребност да се заравят в текстове, в които има непознати лексеми. Спомням си един драматичен спор от началото на милениума, в който се настояваше, че трябва да се избягват чуждиците в говора, за да се добие чист български език. Това, първо, е невъзможно и второ, не е необходимо, защото съвремието идва със своите технологично, професионално и социално възникващи и навлизащи нови понятия. Идеята тогава трябваше да бъде затвърдена по друг начин – да бъде събудена обичта към собствения език при избор на потенциалните синоними в ежедневието. И за да затворя скобата, която отворих, не само че не успяха да защитят тезата за чуждиците, но напротив - изпуснаха и последната възможност за повишаване на престижа на нашия език в модерната глобална въртележка. Резултатът е плачевен. Модерният човек замества с охота обикновени ежедневни думи с английски и е в пълно неведение за интересните и потенциално обогатяващи чужди понятия.
Не бива да гледаме никога снизходително към използваната лексика. И до ден днешен има автори, които на всяка страница от книгите си ми предоставят нови и нови понятия. В нашия език са описани и изброени над 120 000 думи. Няма как всеки един от нас да познава всяка една от тези думи. Но. Голямото „но“ се състои в това какво е отношението към езика. Дали е като на мързеливо дете, което няма желание да научи нищо ново. Или е като на възрастен индивид, който иска да се доближи до познанието за реалното състояние на света, на конструкта, в който живеем, и потенциите на бъдещето. Има разлика. Инфантилизираното съзнание губи интерес и се отказва да чете, да знае, да разсъждава и респективно да мисли.
И не на последно място инфантилизираното общество не може да изясни каква е причината за поведението на децата. Родителите, които всеки ден по няколко часа стоят в социалните площадки, не намират за проблем и децата им да го правят. Това е най-ниската точка в целия процес, защото ако влиянието над зрялото съзнание може да има толкова голям магнитуд – загуба на идентичност, загуба на воля за самоусъвършенстване в интелектуален план, загуба на ориентири кое е висока и кое е ниска култура/изкуство, то тогава представете си какъв е ефектът над крехката детска психика. Децата не желаят да учат, не знаят защо го правят, не искат да научат дори родния си език. Те боравят преобладаващо със чуждици, разбират по-добре английски език и са неспособни да осмислят текстове, в които има непознати за тях думи. Непознати им идват, защото не четат книги. Непознати са им, защото възрастните около тях не ги използват. Това е лавинообразен процес и той трябва да бъде прерязан. Трябва да бъде осмислена простата истина, че кратките форми помагат на съзнанието да се дигитализира и да превключи в друг софтуерен режим. Да не използва собствено генерираните си софтуерни приложения, а да използва външно подадените.
Давам пример. Компютърът и принтерът са протези. Те са създадени, за да работим по-бързо, да бъдем по-ефективни за конкретни дейности. По същия начин както те ни протезират, го правят и софтуерните продукти. Само че софтуерът е системен подход. Аз имам самоизграден вътрешносистемен подход как да действам в определени ситуации. Софтуерните приложения имат външен за мен системен подход и протокол за действие. Постоянната работа с тези софтуерни приложения видоизменя вътрешния системен подход. Това не трябва да бъде омаловажавано, защото нашата психика на биологични същества за пръв път се сблъсква с такава масирана външна намеса в начините на мислене. Това ще има огромни последствия и прекият резултат вече е видим и най-ярък при най-малките ползватели на всички тези социални площадки и приложения.
Естествените психологически механизми за окултуряване на човешкото същество включват и огромна, колосална потребност от емоционално окултуряване, изграждане на емоционална зрялост. Ако не искаме фразата „диагноза инфантилност“ да зачести още повече, трябва да помислим над тези въпроси. Трябва да се направи едно съзнателно отдръпване от социалните електронни лексикони. Или поне ограничаване на досега с тях.
