80 години от произнасянето на присъди на политици от Народния съд
Народният съд, създаден с наредба-закон на правителството на Отечествения фронт от 30 септември 1944 г. „за съдене виновниците за въвличане на България в световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея”, е едно от най-дискутираните събития в българската история.
Наредбата-закон е одобрена с Указ № 22 в името на Негово Величество царя от регентите на България.
Образувани са 13 върховни състава на Народния съд. По-важните, по които се издават най-суровите смъртни присъди, са първи върховен състав - за съдене на министрите в периода 1 януари 1941 г. - 9 септември 1944 г., регентите и царските съветници, втори - за съдене на депутатите от XXV Народно събрание и тринадесети - за съдене на жандармеристите за преследването и убийствата на партизани.
Всяка година около 1 февруари, когато през 1945 г. са произнесени присъдите срещу регенти, министри и депутати, много от тях смъртни, в медиите се разгарят ожесточени дебати, в които преобладават гласовете на онези, които утвърждават: този съд е незаконен, защото противоречал на Търновската конституция, която не разрешавала извънредни съдилища; той е мракобесен, защото обезглавил цвета на нацията. За неговото създаване и провеждане се обвиняват комунистите, въпреки че БРП (к) има само четирима от шестнайсет представители в тогавашното правителството на Кимон Георгиев. Те посочват, че Народният съд осъжда на смърт 2730 души, докато на Нюрнбергския процес на смърт са осъдени само 12 души.
Фактите обаче са малко по-различни.
След разгрома и капитулацията на нацистка Германия в съответствие със Споразумението за примирие от 28 октомври 1944 г. между България, от една страна, и т. нар. „обединени народи” - СССР, САЩ и Великобритания, от друга, и с решение на чл. 5 на Парижкия мирен договор и под надзора на Съюзната контролна комисия в София (състояща се от представители на САЩ, СССР, Великобритания и Франция) в България на базата на споменатия “наредба-закон за съдене на виновниците за въвличане България в Световната война срещу съюзените народи и за злодеянията, свързани с нея” се създава трибунал.
Това е Народният съд, който е одобрен от Регентския съвет, а впоследствие и от споразумението на четирите Велики сили от 8 август 1945 г. в Лондон.
Създаването му е потвърдено и от декларация на Общото събрание на ООН от 11 декември 1946 г., както и от Женевската конвенция от 1949 г. в защита на жертвите от Втората световна война.
В международен план никой никога не е отричал легитимността на Народния съд и не го е обявявал за престъпен. А що се отнася до с противоречието му с Търновската конституция, на практика тя е била суспендирана в резултат на преврата от 19 май 1934 г., след който държавата се управлява чрез наредби-закони.
И въпреки това Народният съд не противоречи на Търновската конституция, защото с допълнение към нея от Петото Велико народно събрание през 1911 г. се допускат извънредни съдилища, когато “държавата се намира в състояние на война или е въведено военно положение в нея, или части от нея са под чужда окупация”. А на 30 септември 1944 г. България все още не е сключила примирие със страните от хитлеристката коалиция, намира се в състояние на война със САЩ, Англия и Съветския съюз, а и е окупирана според противниците на Народния съд.
Сравняването на Народния съд с Нюрнбергския процес по отношение на издадените присъди е умишлено лъжливо и в крещящо противоречие с фактите. В Нюрнберг се осъждат само най-висшите нацистки лидери и военачалници от обкръжението на Хитлер. Извън съда в Нюрнберг в стотици други процеси в Германия са осъдени, често със смъртни присъди, десетки хиляди нацисти.
Във всяка от една от разделените от победителите зони в Германия се провеждат местни съдебни процеси. В британската, американската и френската зона съдии от тези държави осъждат на смърт стотици; само в Дахау американски военен трибунал осъжда 1614 нацистки военнопрестъпници, като на смърт са осъдени близо 400 души. Нацистки лидери, извършили престъпления в Полша и в балтийските страни, са изпратени на съд там и екзекутирани.
Във Франция са осъдени хиляди нацистки колаборационисти, екзекутирани са 767 души, в Белгия са осъдени също хиляди колаборационисти, стотици на смърт (екзекутирани са 242), в Норвегия са осъдени всичките десетки хиляди членове на пронацистката партия.
В редица страни без съд и присъда са избити хиляди прогермански колаборационисти; в Италия са ликвидирани над 20 000, а във Франция - около 10 000 души. Специални съдилища са осъдили местни нацистки колаборационисти в Нидерландия, Гърция, Полша, Румъния, Чехословакия и в други страни.
Такава е реалността в окървавената военновременна тогавашна епоха и в това отношение България не се откроява спрямо други страни.
Това в никакъв случай не оправдава част от присъдите на Народния съд, включително тази на принц Кирил Преславски, известен бохем и плейбой, чиято политическа дейност се ограничава до едногодишното му участие в регентството след смъртта на брат му Борис III.
На смърт са осъдени братът на Илия Бешков – Иван Бешков, бивш министър на земеделието, и д-р Иван Вазов, племенник на народния поет Иван Вазов, министър на търговията и промишлеността. Обвинени са, че във връзка с правителствено постановление №30 от 28 април 1944 г. за окончателно ликвидиране на партизаните и нелегалните групи, което и те са пописали, са задължили със свои заповеди ведомствата в подопечните им министерства да следят и където открият нелегални, веднага да ги докладват на жандармерията или полицията. Вероятно всички министри са били задължени да издадат такива вътрешни заповеди и това утежнява съдбата им, но Иван Бешков и Иван Вазов пък не са гласували за влизането на България в Тристранния пакт, което би трябвало да се приеме за смекчаващо обстоятелство.
Неоправдано на 15 години затвор е осъден Димитър Пешев, който, макар да е гласувал антиеврейския Закон за защита на нацията, има големи заслуги за спасяването на българските евреи, които е трябвало да бъдат депортирани за Германия. За него се е застъпила еврейската общност и той е освободен около година след ареста му.
Неоправдана е жестоката репресия срещу художника Райко Алексиев, осмелил се да рисува карикатура на Сталин (почива след побой в следствието, а Народният съд му отрежда смъртна присъда, за да се узакони смъртта му).
От Трети състав на Народния съд несправедливо са осъдени трима архимандрити: Йосиф Диков, Стефан Николов и Николай Кожухаров, участвали в Международната комисия за убийствата на полски офицери през 1943 г. в Катин, недалече от Смоленск, Русия. Свещениците са потвърдили заключението на комисията, че убийствата са извършени, когато на тези територии е имало юрисдикция Съветския съюз, но по време на процеса официалната версия от съветската страна е била, че това е било дело на нацистите по време на окупацията на района от германски войски. Спорни са и смъртните присъди на съветници от канцеларията на цар Борис - това не са хора, които са участвали във вземането на каквито и да е решения.
Несъмнено е, че в едно друго време и при по-различни обстоятелства някои присъди не биха били толкова тежки.
Факт е, че при отделни процеси са били произнасяни смъртни присъди на хора, които вече са били ликвидирани при саморазправа. Това се отчита от властите и към края на септември 1944 г. министърът на вътрешните работи Антон Югов се среща с английски представител на Съюзническа контролна комисия, за да му каже, че е много трудно да се възпрат прояви на възмездие от дейците на антифашистката съпротива и на много места има убийства на хора, сътрудничили на полицията и на германските окупатори.
“Вършете спокойно работата си. Подобни прояви не интересуват моето правителство”, отвръща англичанинът. Очакван отговор, като се има предвид убийството без съд и присъда на майор Франк Томпсън на 10 юни 1944 г. край с. Литаково.
По нареждане на Чърчил самите англичани са прочиствали военнопленническите лагери в Германия. Уловените нацистки офицери, уличени в убийства на английски военнопленници, са били извеждани в гората и разстрелвани без съд и присъда.
И все пак по отношение на тежките присъди на Народния съд у нас настъпва известно отрезвяване. През октомври 1945 г. Трайчо Костов пише на Георги Димитров в Москва: „Решихме по предложение на Кимон да пуснем от лагерите по-малко провинените и да оставим само отявлените фашисти. Да разрешим на семействата на осъдените от Народния съд да се върнат в София, да дадем помилване на още някои.”
И през декември 1945 г. по доклад на министъра на правосъдието д-р Минчо Нейчев излиза указ на регентите за помилване и опрощаване на част от наказанието на 896 политически затворници. Така министърът на просветата в правителството на Иван Багрянов - Михаил Арнаудов, осъден на доживотен затвор, е освободен, без да е изкарал една година в затвора. Намалени са присъдите и постепенно са освободени много от осъдените от Народния съд.
Това, което отличава България от другите европейски страни, обаче е, че ненавистта към бившите управляващи има много по-дълбока основа. Правителството на Богдан Филов с одобрението на монарха вкарва България във военнополитически съюз с хитлеристка Германия, което изправя страната пред поредна национална катастрофа.
Безсмисленото обявяване на война на САЩ и Великобритания на 13 декември 1941 г. вкарва България във войната и в резултат на тежки бомбардировки от тези две велики сили над София и други градове в страната са убити хиляди и разрушени значителен брой жилищни сгради и стопански обекти.
Срещу противниците и въстаналите на бунт срещу тази политика на властите се води безпощадна борба.
На 21 юли 1943 г. в България е прието допълнение към Закона за защита на държавата (ЗЗД) от 23 януари 1924 г. По чл. 16г на този закон се предвижда смъртно наказание “в особено тежки случаи”, дори ако някой разпространява действителни факти и сведения, които уж застрашават обществения ред, интереса и благото и безопасността на държавата. ЗЗД отменя и правото на касационно обжалване: когато някой бъде осъден на смърт, съдът може да постанови незабавно изпълнение на присъдата. Изправените на съд противници на властта са лишени от всякакви права, подсъдимите се явяват във военните съдилища само с показанията, дадени (изтръгнати) в полицията, като нямат право да се откажат от тях. Съпротивата срещу властта се наказва с нечувано беззаконие и жестокост.
Съществувала е и инструкция за мъченията, които е трябвало да се прилагат за изтръгване на показания от арестуваните, като удари в областта на бъбреците и тестикулите, обесване с главата надолу, скачане върху гръдния кош с подковани ботуши, забиване клечки под ноктите, наливане на терпентин в ануса, мъчение с ток, лишаване от сън и ред други.
Партизани и техните ятаци са били подлагани на нечовешки мъчния, убивали са ги често без съд и присъда, труповете им за назидание са били излагани на публични места. Къщите им са били изгаряни, близките им са измъчвани при разпити и интернирани в концлагери. За отрязана партизанска глава се е плащала награда по 50 000 лева.
Само за 1943-1944 г. по §36 от бюджета на МВР са раздадени за награди 19 500 000 лв. на армията и 8 350 000 лв. за жандармерията, общо - 28 350 000 лв. , което прави 567 отрязани глави.
Министърът на правосъдието от 1942 до 1944 г. Константин Партов въвежда смъртната присъда за малолетни, но деца се убиват и без съд и присъда.
Така на 20 декември 1943 г. край село Ястребино са разстреляни семействата на Петър и Стоянка Калайджийски заедно с трите им деца - 7-годишния Стойне, 8-годишния Иван и 12-годишната Надежда, на Иван и Марийка Димитрови с 12-годишните им деца сестрички-близначки Ценка и Цветанка и на Рангел и Станка Калайджийски и 11-годишното им дете Димитричка.
Палачът на ястребинските деца, подпоручик Константин Йорданов, е осъден на смърт от Народния съд, но неговото име днес е изписано на гранитния паметник при НДК като една от жертвите на комунизма. На 7 юли 1944 г. жандармерийска част под командата на капитан Николчев убива малолетните Васил и Сава Кокарешкови от Белица, ятаци на партизаните.
Пред Народния съд капитан Николчев обяснява: „Един от жандармеристите се вмъкна в стаята, където момчетата бяха задържани, и ги закла.” Според доказани факти - с имена, възраст и местоживеене - са били убити около 60 деца и малолетни.
На 21 юни 1944 г. вътрешният министър проф. Александър Станишев издава наредба №4273, която постановява борбата срещу партизаните и занапред да се води безмилостно до пълното им унищожение. Даден е срок до 30 август същата година.
Но тъй като полицията и жандармерията се оказват неспособни да се справят с партизанското движение, на 3 август се оформя постановление, с което на военния министър се възлага главна роля в изпълнението на тази задача. В писмо-разпоредба на Министерския съвет от 3 август 1944 г., прочетено на глас в Народния съд, се казва: „Заловените живи партизани да се разпитват подробно, за да се извлекат от тях ценни сведения за движението на партизанските групи, а след това да бъдат унищожавани далече от населените места, без това да се узнава от населението.“
Така са били посети семената за възмездие и разплата, понякога по-сурова от необходимото.
И на каква благосклонна към тях съдба са можели да разчитат онези, които са планирали, издавали и изпълнявали тези постановления, дори когато буквално е оставало само около месец до струпването на войски на Червената армия от другата страна на река Дунав?
Колко заслепени от ненавист към разбунтувалите се противници на властта и лишени от разум трябва да са били тези хора?
Пред пролетта на 1944 г., месеци преди Червената армия да се появи на бреговете на Дунав, армейски части под командването на ген. Александър Попдимитров провеждат крупна операция срещу Втора софийска националноосвободителна бригада от двете страни на българо-сръбската граница, в хода на която са избити стотици партизани, млади хора на възраст около 20 години.
Оцелелият там майор Франк Томпсън, офицер за връзка между английското военно командване и партизанските сили в България, е заловен и на 10 юни 1944 г. разстрелян в района на местността Калето край село Литаково. Нямам представа за съдбата на убийците му - вероятно са били осъдени на смърт от Народния съд и е възможно и техните имена да са изписани на монумента, издигнат в градинката пред НДК в София в памет на жертвите на комунизма.
Но с престъпленията на полиция, жандармерия и офицери от армията спрямо противниците на властта не се изчерпват греховете на тогавашните управници.
Следва
