В Германия отново се вълнуват – в две от източните федерални провинции (територията на бившата ГДР)явен успех имат несистемните партии. „Алтернатива за Германия“ (АГ) с безспорно преимущество спечели гласуването в Тюрингия, а в Саксония съвсем за малко остана след ХДС.
Създаденият наскоро „Блок на Сара Вагенкнехт“ разхвърля своите прародители от Лявата партия и стана трети в двете провинции. Пълният провал на управляващата федерална коалиция (т. нар. „светофар“ – по цветовете на влизащите в него социалдемократи, либерали и „зелени“) не учуди никого. През този месец предстоят избори в Бранденбург, където днешните рожденици също разчитат на много неща.
Сравнително отскоро Източните провинции станаха предмет на засилен интерес от страна на германския (в по-голяма степен – западногерманския) истаблишмънт. От момента на ликвидирането на ГДР и поглъщането на нейната територия от Федералната република минаха почти 35 г. Отначало усложненията от интеграцията се обсъждаха активно през 90-те години, а после изчезнаха в сянка. Пък и през първия етап ставаше дума основно за мащаба на вложенията, които трябваше да се направят в новите земи, както и за ефективността на използването на тези пари. По същество социално-политическата ситуация на „присъедините територии“ оказваше малко влияние на общото състояние на нещата в немската политика.
Те се усетиха всъщност едва в предишното десетилетие, когато в различните ситуации почна да става ясно, че интеграцията не е чак толкова успешна, а различията не изчезват. В променените вътрешни и външни условия бившата ГДР се оказа благодатна почва за надигането на доста десни (някои ги наричат ксенофобски, други - националистически) и доста леви настроения. Последните не създаваха тревоги, докато техен изразител беше наследничката на гедерейската СЕПГ - Лявата партия – напълно системна и диетична. Нейният разкол и изпъкването на харизматичната фрау Вагенкнехт като отделна сила развълнува управляващите слоеве, макар засега да не е ясно дали ще й стигне плам за повече. А пък и има шансове да бъде кооптирана сред „допуснатите“.
Както и да е, но наличието на отделен „Източен въпрос“ вътре в самата Германия се потвърди, и то напълно очевидно.
Това за пореден път доказва вредата от високомерния подход, който неудържимо завладя западния истаблишмън след края на студената война – и на глобално, и на национално равнище.
Игнорирането на мнението на субектите, които бяха смятани за губещи, доведе до големи проблеми и в света, и в отделните страни.
Като цяло изборите в Тюрингия и Саксония потвърждават интересна европейска тенденция. Успехите на крайно десните и на крайно левите (използваме приетите там термини) не довеждат на власт нито едните, нито другите. (Твърде нагледен пример е Франция, където Макрон след всичките му конфузи и обявяването му за безнадеждното куцо пате всеки момент ще назначи нужния му премиер.) Но такива резултати от гласуването не минават безследно. Политическият процес се превръща във все по-изострени политтехнологични манипулации с цел напълно да бъдат заобиколени или поне да бъдат максимално неутрализирани несистемните партии с нарастваща подкрепа.
Колкото по-големи са цифрите на онези, които не са „комилфо“, толкова по-сложно е формирането на коалиция без тяхно участие. Това изисква от останалите идеологическо нивелиране, което обезсмисля изборния процес. Та нали по време на кампанията партиите подчертават своите различия, а след нея трябва да акцентират върху сходствата си.
По принцип това е нормално, такава е същността на всяка многопартийна демокрация, където основните играчи са повече от двама и те се обединяват по резултатите от изборите върху основата на взаимни компромиси. Но появата на „слона в стаята“ – политическите сили, чието влияние явно се засилва, но участието им в управлението се смята за недопустимо – деформира естествения процес.
„Съешаването“ на таралежите и змиите става не на основата интересите и разумните отстъпки, а в леко паническата атмосфера на „само това не!“. В резултат се възпроизвежда точно онова, което повишава привлекателността на крайните, но идеологически маркирани движения: сливане на по-важните сили в някаква обща центристка маса от неопределени, а сега все по-често и „гумени“, разтегливи във всички посоки възгледи (привет на споменатия Макрон и съратниците му). Така се получава дихотомия не по възгледи, а по кашерност – „чисти – нечисти“. Тя дразни избирателите, расте делът на тези, които смятат, че ги водят за носа. И те се обръщат към „нечистите“, които им изглеждат по-честни. Омагьосан кръг.
Засега повсеместно (освен в Италия) „крайните“ не притежават достатъчно майсторство и хитрост, за да надиграят опонентите си в тази вече следизборна игра. А италианският казус свидетелства, че „победилият дракона“ сам става негово подобие. Въпреки това добавянето на недоволни, гласуващи „неправилно“, става линейно. Което засилва страха на истаблишмънта. Макар че засега му се удава да държи кормилото, не е сигурно, че така ще бъде и занапред.
Резонно е да се предположи, че на средна дистанция тези процеси трябва да доведат до преоформяне на европейския политически ландшафт. Колкото и да е странно обаче, в своето днешно състояние той е доста стабилен. Всъщност никой убедително не формулира никакви идейни алтернативи на усреднената „европейскост“ под американска егида. Както вече беше казано, пробивът в първия ешелон на предишните „чужди тела“ означава не преустройство ешелона, а нормализация на новоприсъединилите се. Рамките на ЕС/НАТО са с висока якост, за да удържат политическото поле в същите параметри. Толкоз по въпроса трябва ли да очакваме някакви промени в курса, засягащ руските интереси. Засега не се виждат никакви основания за това.
