Продължение от бр. 34
Почукахме, извикахме и на двора излезе една женица на средна възраст. Приближи се до вратника, но като видя на какво приличаме, се отдръпна уплашено назад и на чист български език извика:
Кои сте вие? Вървете си по пътя!
Почакайте! Българи сме, добруджанци. Пътници сме от лагера. Честита ви Коледа!
А влизайте, честита Коледа и на вас!
Повярва, че не сме бандити, и отвори вратника. Влязохме в двора, а той подреден и чист. Истинска християнка излезе. Поизмихме се, пооправихме се и влязохме в къщата. Стаята чиста, бяла, досущ като нашите в село… Чувствахме се страшно неудобно. Усетила това, женицата ни каза да се чувстваме като у дома си. На всеки даде по една риза. На мъжа й били. А той – на фронта, отдавна, и нямало вест от него – жив ли е, що ли… Работата за сама жена не беше никак лека, но тя се справяше. Почерпи ни тютюн, нагости ни с печено пиле, айран, сирене, домашни курабии. И досега усещам мириса и вкуса на топлата питка, омесена от нейните златни български ръце. Отпуснахме се, почувствахме се като у дома. Говорихме дълго. Разказвахме за трагедията, за боя, глада и въшките, за смъртта на хилядите българи. Споделихме, че искаме да избягаме и да се върнем у дома и колко опасно е това начинание. Попитахме тази добра женица, която се казваше Мария, като майка ми, дали може да ни помогне. Дадохме й парите и Станко каза:
-Трябват ни войнишки униформи, да не ни познаят. Можеш ли да ни намериш? Когато му дойде времето, ще ги вземем.
- Ще направя каквото мога, много е опасно.
Доверихме й се напълно. Знаехме, че парите са недостатъчно, но й казахме, че още ще работим и ще й дадем. Чувствахме, че няма да ни излъже, защото във вените й тече българска кръв и носи топло майчино сърце. Най-после след дългите мъчители дни и ние празнувахме Коледа като християни. Сбогувахме се, прегърнахме се и се прибрахме в лагера. Бяхме щастливи, в трепетно очакване. Дали щяхме да успеем в това начинание?
БЯГСТВОТО
Зимата си отиваше. С нея си отидоха и много от нашите другари от лагера в Биволари. Но не към родината. Бяха останали не повече от 400 души. Над 1200 души само от нашето чентру (център) Биволари бяха загинали в нечовешки мъки и страдания. Такава беше жестоката румънска действителност.
Пролетта на 1918 г.
Дойде време за тръгване. Беше хладен мрачен ден. Небето навъсено. Облаци черни и грозни. Ръмеше ситен дъжд. Уговорихме се след работа да поемем трудния дълъг път на спасението. След проверката трябваше да се срещнем в горичката зад бордеите, на около километър от село Биволар. Станко трябваше да вземе останалите скрити пари, заровени в слама и парцали до бордея ни. С тях щяхме да купим билети за влака. Добри трябваше да вземе останалите скрити дървени лъжици, вретена и хапки хляб, които трябваше да ни стигнат до пътя. Аз щях да отида при Мария за дрехите. Прибраха ни в лагера след поредния тежък работен ден на кариерите. Проверка, малко картофи за вечеря – и в бордея. Беше време. Излязохме тихо и се пръснахме в тъмното Всеки от нас пое по най-трудния път в живота си – към свободата, към България! Бягах без да спирам, без да се обръщам, пряко през полето към село Биволар. Разстоянието ми се видя безкрайно дълго. Най-после стигнах до къщата, прескочих тихо вратника, приближих се до прозореца и почуках тихо три пъти. Тъмнина и тишина. Прошепнах тихо:
Мария, аз съм Радослав, пленникът от Добруджа. За дрехите. Време е.
Чак тогава дочух тихи стъпки вътре. Перденцето леко се отмести. Без какъвто и да е шум прозорчето бавно се открехна. Мария ми подаде два вързопа. В единия бяха дрехите, в другия – питки и сирене за из път. За всичко беше помислила милата.
-Бог да ви пази, момчета! И като стигнете там, целунете Майка България от мене – изрече тази достойна българка и една сълза блесна на бузата й.
Обещах, благодарих и хукнах в тъмното. Нямаше време за бавене, всяка минута беше ценна. До сутринта непременно трябваше да потънем в Яш. Защото щом разберат, че ни няма, щяха да тръгнат да ни търсят. Откриеха ли ни, с нас беше свършено. Разбрах нещо много важно: Няма българин по света, отвят от времето в чужда страна, който да не подаде ръка на свой сънародник, изпаднал в беда. Това е най-голямото човешко достойнство. Направи го за нас една българка – Мария, която никога не ще забравим! Благодарим й от сърце!
Не след дълго пристигнах на уреченото място. Преоблякох се и зачаках. Времето минаваше бавно. Най-после пристигна Станко. А лед малко и Добри. Те облякоха войнишките униформи, а нашите парцали заровихме в земята и отгоре сложихме трева, листа, клони. Трябваше старателно да заличим селдите си. В началото вървяхме през блатата, за да не ни надушат кучетата. През горичката и нивата вървяхме бързо без да спираме. Цяла нощ страх и надежда. В мислите ми се върна споменът за Димитър Христов от Балчик. Когато бягах от лагера, срещнах този човек и му казах за къде съм тръгнал. Беше стар и през сълзи ми рече:
-Не мога да се реша, стар съм. Не зная дали ще ми стигнат силите, но вие вървете, бягайте! Успех и поздравете България, нашите!
Така се бях умислил малко успокоен и отпуснат и изведнъж замръзнах на място. Отсреща се зададе файтон, а вътре – боеринът Бъдъръу, при когото миналото лято работех. Ами сега, какво ще правим? Ако ни познае? Нямаше и къде да се скрием. Спряхме и отдадохме чест. Само кочияшът кимна, а боеринът четеше някакви книжа и дори не ни погледна. Отдъхнахме от облекчение. На разсъмване стигнахме град Яш. Успяхме да си купим билети за влака до Браила. С останалите пари купихме шинели и кепета. Когато ни питаха от кои сме, отговаряхме по войнишки – от 128 Дунавски полк! Козирувахме и така не ни заподозряха.
Вечерта изкарахме на пейките на гарата. На сутринта хора прииждат отвсякъде – блъсканица голяма. Качихме се ан един вагон отгоре, където се пътуваше с по-евтини билети. Имаше прегради – канати. За нас там горе, беше по-сигурно и от проверките, и да не ни разпознаят. Стигнахме Браила. Сред тълпата на гарата срещнахме двама от нашето село – Петър Христов и Атанас Диков. С тях станахме петима побратими. Обикаляхме пристанището и умувахме как да минем на другия бряг, тъй като имаше охрана. Възрастен човек с униформа даваше наставления, като се движеше напред-назад. Престраших се и се доближих до него. Може би видя благия ми поглед и не се уплаши. Попитах го тихо:
-Шлепът ще плава ли до другия бряг?
Човекът ме погледна учудено заради румънската униформа и прошепна:
-За България сте?
- За там сме, домнуле (господине) – отговорих с надежда и напрежение.
- Слушай внимателно. След час ще дойде кораб да закачи шлепа и ще го откара до другия бряг. Като натоварим сандъците, скрийте се вътре. Отплаваме ли, безопасно ще е, ще ви прехвърлим на кораба.
Извардихме удобен момент и вече бяхме в шлепа. Спотаихме се между сандъците и ни мръдваме, ни гъкваме. Пред на беше свободата или смъртта. Шлепът ес разклати – тръгнал е, движи се. Не мина много време и чухме стъпки по палубата. Люкът се отвори. Напрегнати до краен предел, видяхме засмяно лице. Беше същият човек от пристана, който ни помогна. В неговите ръце бяхме поверили живота си. Той извика:
-Хайде, юнаци, прехвърлете се на кораба, вече не е опасно.
Така попаднахме на австрийски кораб влекач. Екипажът, състоящ се от капитана и четирима моряци, ни посрещна. Не знаехме как да благодарим. Прегръщахме ги, очите ин искряха. Свобода, слава тебе Господи, спасени сме! Като че някакъв голям товар се смъкна от плещите ни. Приближавахме България!
Стъпихме на българския бряг! Веднага съблякохме униформите, заплюхме ги и ги хвърлихме в Дунава. Това за мене остана завинаги велик, неописуем и незабравим миг!
Веднага при нас дойдоха германски войници. Като разбраха, че сме от откараните добруджанци, ни заведоха до щаба за карантина. Изкъпаха ни, дадоха ни чисти дрехи, алуминиеви прибори за храна. Храната беше истинска човешка – супа с месо и риба, банички, мляко, бисквити… Другите българи ни почерпиха с нашенска ракийка… Позакрепихме се и успокоихме тази няколко дни.
В Добрич, след като се подстригахме и бръснахме, се фотографирахме със Станко за спомен. Поехме пешком за село. По пътя ни настигна пощенска кола, пътуваща за Балчик. Качиха ни и така стигнахме до разклона. Благодарихме и продължихме пеша към Гурково. В приказки не усетихме кога стигнахме, а зад нас някой вика:
-А качвайте се бе, момчета! Ах, Радославе, Станко, вие ли сте? – каза дядо Тачо, който с дядо Панайот се прибираха с каруцата в село.
Радват се горките, плачат, разпитват. Ние също не можем да удържим сълзите. Плачем не само от радост, ами как да им кажем, че синовете им са убити, че останаха завинаги там, в омразната румънска земя!
…
В собата баща ми Мирко седеше до огнището. Като ме видя, прегърна ме и се просълзи. За първи път виждах сълзи в очите на тати! Мама се закле, че докато е жива, курбан за мен ще прави на 15 август и на 24 май за мое здраве! Говорехме и се хранехме. Ядях най-сладкия хляб – този на мама! Пиех най-хубавото вино – виното на тати! Бях с най-обичните ми хора!
Задомих се с добра съпруга – Тодорка. Дойдоха децата, внуците. Разказва х на всеки своите спомени. Един ги приемаше съчувствено, друг с недоверие и подигравка, но хората са различни.
Много мъка преживяхме до 1940 година, когато беше освободена Южна Добруджа. През тия окупаторски години румънските управници не спряха да малтретират българското население. Много гадости са извършили и куцовласите – цинцари. Забранено беше да се говори български език. Децата учеха в румънски училища. Проговореше ли някой на родния си език, получаваше някое от следните наказания: на колене върху царевични зърна, в ъгъла с вдигнати ръце, бой.
Няма да забравя една голяма българска патриотка от нашето село – баба Райна Калчева. Тя организира тайно българско училище, на което помогнаха всички. Сбирките се редуваха от къща в къща. Беше наш ред. Съпругата ми Тодорка седи вън на пейката, за да пази от жандармите. Децата ни – Мария, Мирко и Тенко извикват другите деца от селото уж да си играят у нас, а баба Райна ги учи на български, да знаят род и родина, своя език и корени. Колко пъти е минавала тайно границата с риск за живота си, за да донесе книги и учебници от България! Така големите патриоти запазваха в поробена Добруджа българщината чиста и свята!
През 1975 г. помолих моя внук Радостин Мирков – единствено той е кръстен на мен – да напише на бели листа красиво и четливо имената на всички 67 души от нашето село, откарани в Биволар. Исках да не се заличат тези прекрасни хора. Сложих списъците в рамки и ги окачих в читалището и училището в с. Гурково и в музея в гр. Балчик. Мислех, че жестът ми ще бъде оценен, но какво беше разочарованието ми, когато ме нахокаха и потрошиха рамките! Било измишльотини, а аз съм бил изкуфял и побъркан… Как се преглъща това? Разказвах на съпругата си Тодорка, на сина си Мирко, на снаха си Мария и внука Радостин, с които живях много щастливо. Разказвах на близки, познати и непознати. Завещах на внука си Радостин спомените, та когато порасне и помъдрее, да напише за нас! Вярвах, че ще изпълни заръката ми, достойно и с гордост ще носи името на своя дядо! Аз няма да съм жив да прочета, но следващите поколения ще научат как са били дадени хиляди животи за Майка България. Тия хора заслужават да бъдат почитани като герои. Трябва всяка година на 15 август да се отслужва панихида за тях! Те никога не предадоха своята родина. Безкрайна беше смъртта. Безкрайна беше мъката. Това е трагедията на един народ – българския, на неговите добруджански чеда, които със своя живот заплатиха безумието и безчовечието на буржоазна чокойска Румъния.
Никой и никога няма да забрави 2 5-30 хиляди добруджанци, български герои, защото ние, техните поколения, продължаваме да носим в себе си този кървав кръст. Кървавата бразда на Добруджа винаги ще ни връща назад във времето, към един жесток период от историята – 1916-1918 г., и по-късно до 1940 г. Тя трябва да напомня за румънските жестокости над добруджанското население.
Вашите имена, български герои, навеки ще останат записани със златни букви в българската история! Вие заемате своето достойно място в пантеона на безсмъртието! Дълбок поклон! Вечна памет!
