Николай Хайтов е сред малцината български писатели, които са с мисия в културата. Творец, който от първата до последната си книга отстоява своите убеждения, последователен и в успехите, и в грешките си, без да се съобразява с конюнктурата и със силните на деня. Николай Хайтов пишеше само за България и българите, никога не се изкуши да излъже в литературата и да тръгне по пътя на съглашателите. Няма негов текст, който да не е свързан със съхраняването на духовната и физическата цялост на Родината. В редица свои статии и интервюта Николай Хайтов открито заявява, че е родолюбец, патриот, националист: „и преди, и сега”, че това е “нормалното му агрегатно състояние”. Възпитан в обич към България, при него патриотизмът е съдба, израз на родолюбие и гореща любов към Отечеството, към българския народ и българската земя. На върха на ценностната му система е обичта към родината, а способността да пожертваш нещо от себе си за отечеството – висша добродетел. Неколкократно той е споделял: „Не се отказвам от вярата си в звездата на България, от убежденията си, от истината, на която служа и която осмисля живота ми. Ще направя всичко, за да остана верен на себе си. Това, макар и скъпо да се заплаща, ми осигурява чисто сърце.”
Огромното по обем и разнолико художествено наследство на Николай Хайтов е удивително монолитно като мисъл, чувство, етика, естетика. На визитната му картичка може да се запише: поклонник на природната красота вдъхновен ваятел на изящното слово, родолюбец, радетел на традиционни народностни ценности, привърженик на един благороден консерватизъм, който предизвиква уважение. Неговото кредо под заглавие „Десет божи заповеди за писателя” е записано в дневника му от 8 април 1974 г. Там, между другото четем: “Обичай хората въпреки техните грехове и се опитвай да видиш в тях добро! Ако не го откриеш, измисли го!”; “Бъди верен на себе си и на никого другиго!”; “Вярвай в оправянето на света въпреки всички доказателства на историята за обратното!”; “Не пожелавай друга власт освен тая, която ти дава писането, защото пътищата на властта и на творчеството са противоположни!”.
Николай Хайтов, като истински радетел на божието слово, следва тези скрижали и ги завеща на потомците.
Както справедливо бележи литературният критик и историк Петър Велчев, Николай Хайтов безспорно има щастлива творческа съдба, но истината е, че той се самосъздава благодарение на своя корав, суров характер, силен инстинкт за живот, безподобно трудолюбие и несломим оптимизъм. При това става дума не само за реализиране на дадена свише художническа дарба, но и за отстояване на мирогледни и социални позиции, което не е лесна работа. Спираловидно е развитието на феномена Хайтов в нашата култура и литература Започнал като добър очеркист в сп. „Наша родина“, той се изявява като автор на краеведски монографии и пътеписи, достига безспорни чисто литературни върхове в есеистиката на “Шумки от габър” и в белетристиката на “Диви разкази”, за да се насочи към биографични очерци за бележити исторически личности, а след това задълго се отдава на една публицистика от висок ранг, посветена на парещи теми: чистота на езика, трусовете на екологията, съдбата на българите мохамедани. В нея той влага страстните си вълнения по повод недъзи, от които обществото ни не е спряло да страда, споделя тревоги за съдбата на българския език, подлаган на всякакви злоупотреби, разчопля тъмните истории около гроба на Васил Левски, до последния ден на живота си, с перо и слово, се бори срещу всякакви опити за ликвидиране на българската национална самобитност в угода на користни външни и вътрешни интереси.
В българската белетристика Николай Хайтов има свое запазено място като майстор на един труден жанр, какъвто е разказът, като сладкодумен представител на сказовата повествувателна форма и най-вече като писател, у когото националното по-ярко се разкрива чрез регионалното и по този начин се включва в света на непреходните общочовешки ценности. Това силно проличава в книгата “Диви разкази” (1967), в която Николай Хайтов е и художник, и народопсихолог.
Тук, встрани от белетристичните експерименти, примамките на модата и интелектуалното съчинителство Николай Хайтов открива за българската литература и култура света и душата на Родопите. За него доброто, чистото, здравото е там, където са родината и родният край. Те озаряват всичко, създадено от писателя, прониквайки до най-тънките фибри на съкровените му мисли. Като древния Антей, който стъпва по земята, за да придобие нови сили, Николай Хайтов непрекъснато се обръща към миналото и съвременността на Родопите, намирайки в тях духовна опора. Творчеството му – създадено в повечето случаи на документална основа – синтезира търсенията на историка, етнографа и художника. То е изпълнено с духа и първичната красота на Родопите, превръщайки планината и планинците в своя лична болка и съдба, в микрокосмос, където се оглеждат общонародни, общонационални, всебългарски проблеми. В „Диви разкази“ Николай Хайтов се стреми да открие човек в човека. И го намира в своите „диви“, „неопитомени“ герои, живеещи с ритъма на природата и нейните цикли, в унисон с универсалните общочовешки послания. Още в разказа „Козият рог”, появил се в есеистичния сборник „Шумки от габър”, Хайтов показва своя пиетет към драматичните, силните, изключителните характери, носещи дълбок подтекст. На фона на една „кървава история”, обичайна за времето на робството и срещана в множество други текстове, Николай Хайтов гради голямото си философско обобщение. А то е за неразгадаемата тайна сила на жената и за подмолните страни на отмъщението, което в крайна сметка не носи удовлетворение на човека, а го изпълва с ужас и отчаяние.
Подобни общочовешки идеи носят и останалите разкази на писателя. Създадени като реакция на еснафщината, издребняването и отчуждението на съвременния човек, както и от порива на Хайтов по красивите, цялостните натури, те са лишени от интелектуален скептицизъм и резигнация. „Диви разкази“ предлагат среща със силни характери, страстно влюбени в своята истина, изглеждащи нерядко като „чудаци“, извървели пътя от малките си светове и домове до романтично извисени образи. Разказвайки за изконни ценности: доблестта, достойнството, човещината, мъжеството, любовта, смъртта, самоотвержеността, Николай Хайтов всъщност отрича предателството, отчуждението, меркантилността. Историите, пресъздадени в “Диви разкази”, не са нищо друго освен израз на стремежа на човека по размах, на вътрешната му потребност да надскочи себе си. Затова героите на Николай Хайтов преживяват като лична драма користолюбието, измамата, лицемерието. Тях ги вълнува един въпрос: ще стане ли човекът по-добър, или ще си остане такъв, какъвто е бил от памтивека. Обикновено те разказват за най-силното си преживяване, най-острия спомен – за нещо, което е преобърнало целия им живот. То може да бъде една голяма любов – драматична или трагична, една привързаност или едно наказание за малодушие и страх, за непоправим пропуск, който тежи до смъртта. Един живот – една голяма мъдрост, един стегнат възел, който и времето не може да разплете.
През последните няколко години от живота си Николай Хайтов, чрез някакъв нов, невероятен взрив на енергия и работоспособност успя да напише значими, необходими книги като “Време за разхвърляне на камъни”, „Който има ухо да чуе“, двутомника “Троянските коне в България”. Макар формално да ги причисляваме към публицистиката, те не отразяват само злобата на деня, а по същество са дълбоки, трагични размисли за съдбините на нашето отечество, все повече превръщащо се в лесна плячка на враждебни геополитически сили и интереси. Обезличаването и потискането на националното съзнание са основни (и особено болезнени) теми в публицистиката на Николай Хайтов от 90-те години на миналия век. За Николай Хайтов ключов проблем на българското общество през годините на прехода не е икономическата разруха на страната (жестока, но все пак възстановима), а сгазената нравственост, слабите морални задръжки и преди всичко – потъпкването на националната идентичност, от която зависи оцеляването ни. Най-голямата болка за писателя е тържествуващата безродие, пренебрегването на Отечеството като стремление и блян, девалвирането на ценности като “родина” и “национални идеали”. За разлика от други български писатели, които лицемерно проповядваха идеите на космополитизма, Николай Хайтов остава докрай традиционалист (с риск да бъде заклеймен като старомоден), отричайки идеалите на бленуваното глобално общество, с неговото лицемерие и двойствено лице.
Радетел на българската кауза, патриот и родолюбец, авторът на “Диви разкази” и „Шумки от габър“ никога не е принадлежал към онзи слой от българската интелигенция, която гледаше безучастно, с предателско пренебрежение на физическия и духовния геноцид, на който е подложен нашият народ. Николай Хайтов е от малцината щастливци, които изживяха живота си гордо и истински, с презрение към опакованите, изисканите, излъсканите, измитите и скучни сноби, и с очи, отворени към доброто.
И неслучайно на 3 юли 2002 г. на опелото на писателя в софийската църква “Св. Седмочисленици” Никола Радев нарече Николай Хайтов апостол, обречен на словото, оставящ непреходни книги. Всичко, излято изпод безпощадното му перо е откъртено от душата, от нейните злачни и божествени недра и носи изутробната цялост на човека.
След Иван Вазов той е единственият български писател, който се радва на всенародна слава. Тази слава ще расте от ден на ден и ще бъде наша утеха, надежда и вяра, че ще пребъдем като народ.
