Продължение от бр. 33
КЪМ БИВОЛАРИ
Напряко през полята ни водеха войници, двайсетина качени на конете си и още толкова в каруци. Вървяхме бързо, дори на бегом, без никакви обяснения. Бяхме много, много уморени. Някои падаха като подкосени и така си оставаха, без да помръднат. Виждахме как зад нас изоставаха, но не можехме нито да им помогнем, нито да спрем. Едва устоявахме на темпото и ние. Почивка – никаква. След дългия преход най-сетне спряхме до голяма река. Беше река Прут. На десетина километра от нея се намираше село Биволар. Между реката и селото определиха мястото, където през следващите дни щеше да бъде изграден един от най-жестоките лагери – Биволари. В него 1800 души щяхме да живеем при тежък, мъчителен режим, непосилен труд, жесток бой и нечовешка мизерия. И така – цели две години.
На сутринта – строй, проверка и разпределение по групи за работа. Около стотина ще изграждат бордеи – землянки за нощуване, дълги 50 метра, широки 5-6 метра и около метър дълбоки. Двайсетина лагерници, между които и аз, бяхме определени по прехраната, други за обща работа. А останалите – да изграждат пътища, което беше най-тежко. За около седмица бордеите бяха готови. Копаенето беше най-трудно, защото земята беше много суха. Отгоре се слагаха пръчки, слама и каквото друго имаше. Вечер, като се прибирахме да лягаме, не се види нищо – тъмно като в гроб. Ориентирахме се по диреците. Аз спях в края до Станко и Добри. Отдолу бяхме постлали слама и който каквото беше запазил по пътя. Във всеки бордей спяха по стотина човека, от двете страни по 50.
С всеки изминал ден броят ни намаляваше. Хора умираха трагично. Завалеше ли дъжд, бордеят се пълнеше, вечер водата замръзваше. Тогава спяхме седнали, за да не се намокрим и простинем, което бе сигурна смърт. Няма да забравя, като заваля първият сняг. Завалял вечерта, когато вече сме спели. Сутринта се събуждаме, а върху нас – два пръста сняг.
Много рано ни изкарваха навън с дивашки викове:
-Хайде, варвари, на работа!
Станеш сутрин, тръгнеш да излизаш от бордея, и току се спънеш в нечий вкочанясал се крак – издъхнал през нощта, горкият… Изнасяхме труповете и отивахме да работим. Храната беше много оскъдна. Снабдявахме се от селата, а вода носехме в мръсни бъчви от река Прут. Имаше само две стари каруци, с които се носеше всичко – храна, в ода, трупове и боклук… Всеки си имаше купичка, която използваше за храна, вода, пране, та и за нужда вечер. Плъзнаха холера и тиф от нечистотиите.
Храната приготвяхме под един навес при най-мизерни условия в големи, стари, захабени казани. Никога няма да забравя един потресаващ случай от лагерната „кухня“. Един ден дадоха на мен да сипвам храната – един черпак боб, два картофа – чиста помия. Гледам, застанал пред мен първи братовчед, чичовия син Атанас. Изблещен, блед като смъртник, шепни: „Аз съм, Радославе, братовчед ти Атанас. Умирам от глад! Сипи ми повечко, братко, и аз да се наям веднъж като човек!“ Дожаля ми, просълзих се, а в гърлото ми буца заседнала. Не можех да продумам. Реших първо да му сложа пет-шест картофа, след което да ги закрия с боба. За нещастие надзирателят ме наблюдавал. Нахвърли се връз мен с ругатни, псувни и бие ли, бие. Не помня какво е станало след това. Когато дойдох в съзнание, главата ме болеше и чувах как викат: „Уби момчето за два картофа бе! Остави човека да се наяде поне веднъж…!“
От следващия ден бях изпратен на ай-тежката работа – строежа на пътища.
Сега ще се опитам да пресъздам един ден на новата ми работа. Вдигат ни по тъмно. Строй и проверка. Храна – по една купичка мамулен буламач. Под строй след десетина километра пристигнахме на обекта. Едни подкопаваха големи баири, други извозваха пръст и камъни с колички, някои трошаха камъни а чакъл, други го настилаха, трети утъпквахме с ръчни каменни валяци и т. н. НА обяд почивка около половин час и пак работа до тъмно. Тежък, непосилен труд! Много хора умряха на тези обекти. Кой се провинил, друг не издържал, трети норма не изпълнил… работи нощем да навакса. Почивка даваха на обяд, не повече от половин час. Всеки лягаше където си беше, не губеше и секунда. Пиехме мътна вода, ядяхме боб и отново на работа до тъмно. Прибираха ни под строй и с охрана в лагера. Някои се опитваха да избягат през гората, но нямаха сили. Войниците ги настигаха и застрелваха. За неизпълнени норми провинилите се цяла нощ пренасяха пръст с количките от единия до другия край на лагера, а на другия ден – пак на работа. Вечерята се състоеше от купичка чорба или каша. На проверка присъствието беше задължително! Даже болните изнасяхме и после пак ги отнасяхме в бордеите. Получавахме обиди и бой. И така ден след ден, нощ след нощ… Хората гинеха от въшки, холера, тиф, глад и бой. Под предлог, че ще ги лекуват, войниците изкарваха болните и ги водеха в селото уж да доктор. Мръсниците ги хвърляли живи в ями с вар – кувия. Това научихме от очевидци. Дори веднъж в яда си Йонеску каза:
Всички трябва да изгорят, цяла Добруджа, а защо не и цяла България!
Много от нашите братя не издържаха и въпреки смъртната заплаха избягаха през замръзналата река Прут в Русия. Няма да забравя около десетина от лагера - тръгнаха заедно да преминат реката, но натежаха, ледът се счупи и паднаха в замръзналата вода.
Помощ, помощ, братя1 – виковете им изчезнаха под ледовете…
Много бяха върнати от руските власти, а после румънските власти ги избиваха. Страшно беше до реката Прут!
Аз не се престраших да мина отсреща. Моите събратя Станко и Добри – също. Не желаехме да бягаме вечно, от държава в държава, като подгонени диви зверове. Милеехме за нашата си родина, за Добруджа, за земята, селото, близките… Къде да бягаме?
Много искахме да се върнем у дома. Времето минаваше бавно. През този ден не отидохме с другите на работа. Бяха ни отделили на една страна. Всеки ден войниците вземаха по няколко човека и ги водеха незнайно къде. Навярно беше дошъл нашият ред. Бяхме единайсет души: аз, Стоян Иванов, Станчо Колев, Станко Добрев, Добри Николов и още шестима, които не познавах. По-късно разбрах, че са от Силистренско. Руси, Мехмед, Никола… Под конвой от двама войници от двете ни страни вървяхме напряко през полето. Ушите ни бучаха. Очите – премрежени. Сълзите капят ли, капят.
„Свършено е с тебе, Радославе, си мислех. Дойде и твоят ред. Ще ти видят сметката. Дали ще ни разстрелят, или в кувия с вар ще ни хвърлят… Моля те, Господи, майко, Дева Марийо и вси светии – помогнете ни, направете чудо, спасете ни!“
По-възрастните ни успокояваха.
Недейте бе, момчета, не се отчайвайте. Като стигнем, ще видим.
Те също бяха много уплашени. Вървяхме не помня точно колко. Нямахме представа за времето. За нас то като че отдавна беше спряло.
Най-после стигнахме до голям чифлик. Там ни предадоха на двама други войници, които охраняваха стопанството. Охраната, която ни водеше, обърна конете и се изгуби в далечината. Отведени бяхме в един хамбар. Гледаме – вътре около трийсетина от лагера. Посрещнаха ни, прегърнахме се бяхме живи.
-Ще работите с нас в чифлика – рекоха ни те. – Този чифлик е на боерина чифликчия Бадъръу. Работата е на полето и тука. Селска работа. Добре ни хранят. Мамалига със сланина, боб, картофи, сирене, мляко.
Отдъхнахме си.
Благодарим ти, Боже! Какъв страх брах!
Лятото премина в полска работа. Като по-млад ми дадоха да карам жътварката. По цял ден вървиш, и то сам. Започнаха да ме болят краката. Споделих това с моите другари, а Станко ми вика:
-При нас на снопите е по-леко, всички сме заедно. Помагаме си, приказваме, че и се майтапим.
Реших, че ще се махна от жътварката, ама как? Опасно беше.
Вечерта отрязах един чувал, за да го облека сутринта. Дадоха ми голям калпак. Сутринта, когато ни разпределиха за работа, надзирателят пита:
-Къде е брадясалото момче, дето кара жътварката?
Огледа се, огледа – и разпредели друг. Аз в чувала облечен, нахлупил калпака до очи, бях изпратен в групата за полето. Треперех в строй до последно. Защото разкриеха ли ме, пощада никаква. Свършено е с мене. Щяха да ме застрелят като нищо. Слава богу, пак отървах кожата.
На полето беше по-добре. Работехме усърдно. Там се запознах с един голям българин – Иван Колев от село Курдоман (Василево) Добричко. Голям комик, запазил високия си дух и чувство за хумор въпреки мъченията. Та той ми каза:
-Шегувай се, Радославе, мисли си смешни и весели неща, и ще видиш, че животът е по-хубав. От него поех комичността и до края на живота си щях да обичам шегите.
Една вечер, тъкмо се върнахме от работа, а отвън чакат шестима войници. Усетихме жестока тръпка, лошо предчувствие. Бяха дошли за нас, а да ни отведат отново в лагера в Биволари. Не след дълго ни погълна отново адът. Посрещнаха ни по обичайния начин – бой, ритници, крясъци… Били сме се влачели, ояли и омързеливили. Деряха гърла и ни налагаха охранените мокани със злобни погледи като на бесни кучета. Подредиха ни по обичайния начин – в четири редици. Огледах се учудено. Стори ми се, че ги няма поне 600 души. Навярно блъскаха още на кариерата, но пък вече беше тъмно. Какво ли се е случило? Оказа се нещо по-страшно от съмненията ми – от бой, къртовски труд и мизерия и въшки са починали горките… Така здраво са ни захапали румънските зъби, че отърване няма. Трябваше на всичко да издържим в името а свободата. Останалото е само сигурна смърт. Настъпваше тежката зима на 1917. Работехме непосилно по кариери и строеж на пътища. Наистина бяха станали кървави пътища – гроб за стотици българи. Те оставиха живота си в една жестока, напоена с българска кръв Молдова – румънска земя.
Сънувах, мама, тати, братя и сестри и ми стана хем хубаво, хем мъчно, че съм далеч от тях. Единственият начин за спасение е бягство, но е много рисковано. В противен случай ни оставаше сигурната смърт, която застигна хилядите наши събратя. Споделих със Станко и Доби, защото на друг не можех да се доверя, беше опасно. Колко млади бяхме! Не ни се умираше! Жадувахме за свободата, за живота! Другарите ми одобриха идеята и започнахме да обмисляме бягството. Планът беше приблизително такъв – да се снабдим с войнишки румънски униформи и когато има движение на военни части или уволнения на набори, да се доберем до град Яш. Да се влеем в тълпата. После щяхме да тръгнем към Браила, към България.
Зимата беше студена люта. В бордея започнахме да си дялкаме дървени лъжици и вретена, детски играчки и други подобни. Скришом се редувахме да ги продаваме в близките села и където можехме. Когато имаше погребения или сватби, ходехме и като просяци, протягахме ръце… Хората ни съжаляваха и ни даваха ту парче хляб, ту някоя пара. Всичко пестяхме. Посъбрахме малко пари, но не достатъчно. Най-тежко беше по празниците. Всички се радват, веселят, а ние като прокажени обикаляхме немили-недраги. А душа сиромашка плаче ли, плаче… На Коледа отидохме до село Биволар. Обикаляхме, а навсякъде хората се събрали, веселят се, радват се на раждането на Спасителя. А нас кой ще спаси, Господи? По едно време Станко ми каза:
- Радославе, виж каква хубава къща, с дървена ограда и подреден двор.
- Трябва да е на нашенец, на българин - обади се Добри.
- Да, наистина, направена е тертип, сигурно са наши – изрекох с надежда.
Следва
