Валери Петров напусна мълчаливо този свят, болестта не му позволи да каже, може би, нещо много важно на хората. Като за последно. Какво ли би могло да бъде?!
Можем да гадаем, но всъщност, когато си отиваш от този свят на библейска възраст, вероятно си успял да кажеш по-важното. Особено когато се отнася до толкова обичан и популярен творец като поета и преводача Валери Петров. Поколения българи са израснали с неповторимите Шекспирови произведения, пресътворени на родния ни език от него, още повече поколения дребосъци са заспивали с вълшебните му стихове, затова няма нищо чудно, че поклонението – последното сбогом с Валери Петров - надхвърли четири астрономически часа. Можеше и да са повече, но важното е, че сбогуването с него сякаш се превърна в своеобразно българско съзаклятие за добро и възвишено.
Вероятно в ново време само поклонението пред Николай Хайтов, през 2002 г., може да се сравни с всенародната почит – колкото и банално да звучи именно сега, - отдадена пред искрящия и светъл творчески заряд на Валери Петров. Все едно е приживе, защото тиражите на неговите творби са цифра плюс много нули след нея, защото те са най-хуманният повик в екстремно дехуманизиращия се днешен български свят. Но най-вече, защото хората след теб, да, хората, колегите, приятелите, близките, са живата скъпоценна утвар, където остава животворната топлина от сътвореното.
За писателя и човека Валери Петров – с поклон и признателност!
