Класическият античен епос е в стихове. Той се рецитира наизуст и се пее, поради което му е необходим вътрешен ритъм, за да се запомни и произнесе. А и за да се възприеме по-лесно и по-бързо. Пеенето и слушането са възможни в различни ситуации и състояния, а четенето и осмислянето на прочетеното изисква по-трайно и силно внимание, размишления, задълбочаване върху текста.
Но модерните времена промениха и тази антична форма на пресъздаване и изображение на човешкия и природния свят, като я пренесоха в прозата и я определиха преди всичко като епически роман. Така се получи и в българската литература от Възраждането насам.
Модерният епос е епически роман или епическа поема, ала те не винаги са актуални. За модерния епос е необходим особен духовен климат, равнище на литературата, обществени условия. Ала най-важното е да се е появило и утвърдило зряло епическо съзнание – както в литературата, така и в обществото. Но това не става бързо и лесно, а и неговото съществуване не продължава вечно. То се губи, залинява и изчезва. За да започне после отново процесът на раждане, развитие и окончателно утвърждаване. Епическите времена са рядкост. В българската литература това са 40-те и 50-те години на ХХ век до началото на 60-те години. Тези времена са непременно колективистични, с мащабно мислене и осъзнаване на миналото и настоящето и с поглед към бъдещето като едно неразделно цяло.
Интересното е обаче, че първият, който открито и осъзнато заговорва за модерен български епос, е поетът Пенчо П. Славейков. Той дори прави опит за неговото възстановяване с романа-поема „Кървава песен“. А преди това и със стихосбирката „Епически песни“. Поетът, проповедник на идеологията на индивидуализма и на модернизма, т. е. на идейните и естетическите отрицания на епоса, влага всичките си творчески сили за създаване на истинска епическа творба в българската литература. Опитът му е като краен резултат неуспешен. И то не защото не успя да завърши мащабния си план, а поради това, че все още не се бе установило епическото съзнание в нея.
През първата половина на ХХ век протича процесът на зараждане, развитие и утвърждаване на епическото съзнание и универсализъм. В средата на века е тържеството на епическото съзнание, а във втората половина е времето на упадъка и разпада на всичко онова, което първата половина бе съградила. Тогава се осъществява преминаването в нова епоха.
Поезията на Вапцаров и на цялото поколение на 40-те години е завършващият етап от този сложен и продължителен процес. Новата поезия бе носителка на ново обществено съзнание, което видя надвисналата над българския свят и Европа гибелна опасност и й противопостави силата и енергията на обединените от идеята за свобода и справедливост хора.
Тя изрази тази идея и показа как около нея и от нея се формира нов тип общество, което е способно да се противопостави на хаоса, лъжата, лицемерието, алчността, безчовечността, разрухата. Идеята вече е създала един нов свят, натоварен с нова историческа отговорност. Този свят е единен, органичен, духовно и нравствено богат. И е достатъчно мащабен, за да сломи злото.
Новата епоха бе започнала.
Какво даде тя на българската литература?
Най-напред: нов мащаб на художественото мислене и изображение. Пред българския поет се появи нова реалност, която трябваше да се осмисли. Тя не се побира в рамките на предишните социални реалности, защото носи в себе си бъдещата революция и тази революция вече е достатъчно съзряла, за да я очакват всеки момент да се осъществи. Променят се представи, критерии, етически норми; родил се е вече новият тип личност. А това е най-точният знак за същността на промените и за необходимостта литературата да навлезе в нова епоха.
Войната между СССР и хитлеристка Германия, която в тогавашния исторически момент се води макар и извън нашата държава оказва огромно политическо влияние; е сблъсък на сили и претенции за промяна на световния ред. Но тя е и изпитание за революцията, която победи в СССР и има сериозни намерения да се пренесе в цяла Европа. „Европа хищница“ (Александър Вутимски) е подложена на непреодолими изпитания и мъки. Мъките обаче търпят обикновените хора. Те виждат неспособността на управниците да установят мир и обуздаят „поднебесните сили на злобата“, които този момент са се развихрили. Очевидно е, че срещу тези сили държавите не могат да противостоят и затова е необходимо ново обществено устройство, нова идея, която да поведе народите, за да се избавят от демоните.
Поколението български поети и писатели на 40-те години вижда всичко това, осмисля го и го представя като сложно и противоречиво единство на борещи се помежду си сили. Това е друг образ на света, в които се включва и българският свят. Гигантският сблъсък е сблъсък на идеи, армии, човешки ресурси, икономики, нравственост. Това е мъртва схватка на доброто със злото.
За това пише българската литература и това може да се прочете в литературата от 40-те години и особено в творчеството на авторите, които тогава навлизат в нея.
Но в края на 50-те и в началото на 60-те години реалностите са различни. Онази велика енергия, която преобрази политически и икономически българския свят, вече е разколебана, отслабена и стихваща. Ентусиазмът е отминал и сега се поддържа изкуствено, за да не отслабва доверието в новата система. Това, разбира се, е съвсем нормално – особено след революция и война, когато е необходимо да се мобилизира нацията за възстановяване на разрушеното. Но обществото и нацията са съставени от хора. Те се уморяват и отегчава. А когато виждат, че резултатите, колкото и да са впечатляващи в материалната сфера и икономиката, не са онова, за което са мечтали, започват да се питат защо е така, каква е причината и дали революцията не е предадена и опорочена от самите й врагове и противници.
Но не само българската революция стихва в края на 50-те и началото на 60-те години, но цялото човечество предстои да извърши нов преход в нова епоха. А там не го очаква нищо добро.
За поколението на 60-те години това е време на нов порив на духа. Сега се събира духовната енергия на света, за да осмисли предишният опит и се родят нови идеи, представи, образи и нов човек. За творците от 40-те години, които продължават активно да пишат, понеже да навлезли в своята творческа зрялост, е настъпил моментът на равносметката. На личната, но и на обществената равносметка, за да се отчете извършеното и се осмисли опитът. Натрупали са се достатъчно съмнения и разочарования, а те не бива да бъдат отминавани, сякаш не са забелязани. Те имат дълбок смисъл, а не са проява на лична умора и липса на увереност и сили.
Двете поколения се срещат в историята и в нейното осмисляне. По-възрастните трябва да проверят устойчивостта на идеите, които са завещали на младите. А на младите от своя страна е възложено да направят историческа равносметка и да подготвят обществото и литературата за изпитанията на предстоящия преход към новата епоха.
Дилемите, пред които е изправен българският свят, са много и сложни, за да е възможно тяхното бързо разрешаване. Но времето бърза, историята отново ускорява своя ход.
А ние стигаме до забележителната поема на Валери Петров „В меката есен“ (1960).
Поемата започва със завръщането на семейството от почивката на море. Почивката е приключила и обичайният живот започва отново. Новото начало е като започване от там, където ежедневието преди е завършило. Изминало е не чак толкова дълго време, за да бъде забравено каквото и да било и да е трудно пренастройването. Но колкото и дълга да е тази пауза, тя е променила достатъчно лирическия персонаж и той е уж същият, ала нещо ново е влязло в ума му. И това „ново“ го кара да се замисли над неща, които преди е отминавал, защото не ги е забелязвал. Смятал ги е като незначителни. Няма обаче незначителни неща в живота на човека. Този личен и битов факт в поемата придобива символичен смисъл и се превръща в състояние на обществото и литературата. Времето изпитва остра нужда от обглеждане на миналото, от равносметка, за да открие къде и в какво е сгрешило, да отстрани грешките и възвърне предишната си сила и енергия.
Първото, което забелязва лирическият персонаж (и то е много важно и показателно), е че животът се състои от обикновени неща, от прости грижи и радости, от детски игри, забавления, ходене на футболен мач, любов, работа, шумове и звуци. По тях трябва да съдим за състоянието на обществото и душевното здраве на личността.
Но къде е границата между отдаването на обикновения битов и ежедневен живот и мисълта за историята, народа, държавата, за тяхното велико бъдеще и съдба? От живота не може да се излезе, ала не е редно да се потъва в него, защото той те обзема с мисълта за личното ти щастие, спокойствие, облаги. Забравиш ли за тях пък, се откъсваш от хората, не можеш да преценяваш техните желания, пречиш им да живеят с твоя патос и мегаломания.
Тези въпроси са възлови в поемата! Поставянето им показва, че е започнал разпадът на епическото съзнание и че реализмът се завръща в обичайните си измерения да пресъздава ежедневието. Но процесът само е започнал, напредва, ала не е приключил. А епическият жанр, какъвто е епическата поема, го описва и изразява. Засилва се вниманието на лирическия персонаж към всичко, което показват извършващите се изменения, ала без да им придава повече драматизъм отколкото все още съдържат в себе си.
„Какво става?“ – се пита лирическият персонаж заедно с автора. „Защо вече не сме, каквито бяхме преди и не работим с такава страст и увлечение за добруването на хората, а сме се свили в черупките си и се пазим някой да не ни извади от тях?“ Тези въпроси и страхове ще видим в цялата литература от онова време. В колективистичния тип общество се засилват центробежните сили и няма кой и как да ги овладее и спре, за да не настъпи краят.
Лирическият персонаж и авторът си задават тежките въпроси, но не трагично. За тях е ясно, че въпросите ще оздравят положението, ще отрезвят тези, от които са провокирани и към които са отправени. Те са израз на висока гражданска отговорност, на загриженост и любов към делото, а не на отчаяние. Още е твърде рано за отчаяние!
Но е наистина време за равносметка. И то честна, отговорна. Лирическият персонаж намира, че вината за появяващите все повече неблагополучия са в тези, които се промениха и изоставиха или забравиха идеалите, за които са се борили. Т. е. проблемът е съвсем личен и нравствен. Когато човек е млад и уверен в себе си, той е всеотдаен и готов на всичко, за да постигне целта си. Остарее ли, става пасивен, безразличен и загрижен повече за себе си отколкото за другите. Но времето не е пощадило и младите, които не са наследили ентусиазма на родителите си и нямат техните идеали. Това вече е голям проблем и Валери Петров го поставя в своята поема. Той разказва за онези млади, към които и той е принадлежал, и които не доживяват да видят успеха на своята борба. Те биват дори забравени.
Валери Петров събира в поемата си минало, настояще и бъдеще; той разсъждава за тях като своя лична съдба, но и като съдба на всички. И се мъчи да изгради българския свят по нов мащаб и с нов смисъл.
Реалният живот все пак не може дълго да продължава само с патос и спомени. Или само с герои и мъченици. Още повече когато виждаш, че идеалът все повече се опорочава. Но той се опорочава, защото е лесно формулиран, а не е изведен от реалността, не отчита нейните особености, трудности, противоречия. Той изисква сляпа вяра, безпрекословно съгласие с него и отдаване докрай. В една революционна борба, в конспирацията, войната, когато всяко колебание или съмнение може да доведе до капитулация, измяна и предателство, това е закон. И нарушаването на този закон води до тежки наказания. Но държавата и обществото няма как да се управляват с подобен императив. Там действат други правила, по които да се осъществяват практическите действия. Ако смесваш революцията, след като вече е победила, с устройването на обществото, няма как да не преувеличиш нейното значение и в него, и да подцениш правото на хората да искат да бъдат свободни, с различни мнения и да не са винаги съгласни с нечия „революционна“ воля. Защото тогава обикновените и прости човешки желания за спокойствие, уют, лично щастие ще надделеят над въпросния идеал. Във времето, когато Валери Петров пише поемата си, когато гледаш повече своя интерес, охолство, спокойствие, благополучие, заклеймяват те като „еснаф“. Еснафът е отрицателен герой и е подложен на заклеймяване.
Лирическият персонаж на поемата негодува срещу всичко, което пречи на хората да общуват помежду си, да бъдат приятели, да си помагат и се обичат като братя. Но за съжаление те все повече се затварят в себе си, отчуждават се. Отчуждението е новият голям социален проблем. То обикновено възниква, когато обществото започне да изпитва умора: социална умора, настъпваща като резултат от стихващия ентусиазъм и изгубване волята за промяна. Отчуждението е признание за провал на плановете, проектите и целите. Те мълчаливо се обявяват или за непостижими, или за нереалистични, или просто за ненужни.
Времето тече и нищо не остава едно и също. Човек е длъжен да усеща неговия развой и промените, които предизвиква, за да не бъде изненадан и разочарован. Нормално е да виждаш тези промени и да ги сравняваш с нещата от преди, когато си бил млад и енергичен. Но не е нормално да изискваш от младите да изглеждат като тебе си твоите връстници. Консерватизмът е допустим в някаква мяра, а не като застой и отказ от обновление.
Не по-малко неприемлив е и „наивният оптимизъм“, който пък скрива слабостите и наивно се мъчи да внушава убеждението, че всичко е наред и нищо не се нуждае от корекция и коректив. Крайният консерватизъм и наивният оптимизъм се срещат в българската литература от онова време, ала тази литература е слаба, нехудожествена и не е оставила следи в историята.
Валери Петров избягва не просто тези крайни проявления на следреволюционното време, но подлага явленията, които изразява и описва, на дълбок и трезв анализ, тълкуване и оценка, за да открие в тях истината. Без съмнение това е сигурен знак за значимостта на неговите художествени усилия.
Поемата „В меката есен“ не губи своя смисъл и въздействие и върху днешния читател.
