Сагата с Либия e на привършване - НАТО и евроатлантическите държави победиха. Трябва да се радваме и ние, българите, нали сме вече в съвсем друга цивилизационна и стратегическа орбита - членове на НАТО и на ЕС. Пък и Кадафи ни създаде не малко неприятности... И все пак, дълбоко в душата на всеки непредубеден човек остава неприятен и мътен налеп.
Пред нашите очи се извършва пълната ликвидация на така нареченото международно право (впрочем такова право никога не е имало - то е за заблуда на нещастния плебс). И ако има нещо положително в цялата либийска вакханалия, това е поредната възможност хората малко да си поотворят очите и да видят, кои са „лошите” и кои са „добрите”. Тук много ще ни помогне американският сенатор Джон Маккейн, бивш кандидат-президент на републиканците в САЩ. Ето какво заявява той: „Следващият е Башар Асад, да се готвят Русия и Китай. При тях е много неспокойно, хората искат свобода. Вятърът на промените става все по-силен и ако аз бях Владимир Путин, не бих се чувствал толкова самоуверено в Кремъл заедно с своята клика от КГБ. И не бих почивал заедно с китайския президент Ху и с още няколко души, решаващи съдбата на 1,3 милиарда души на Китай” (24.08.2011 - www.iraqwar.mirror-world.ru). Я виж ти какъв юнак! Да бяха го изпратили заедно с американския десант от 200 души, който щурмува Триполи, та дано се срещне лично с полковника и като мъже да решат своя спор.
Подобни изказвания са предупреждения към ръководителите на всички държави в света “да внимават” каква политика ще провеждат. В най-голяма степен това се отнася за Русия, а другите - да му мислят. Аз не говоря за България, защото каква държава сме ние е видно и се знае какви политици са днешните български шмекери...
Руското ръководство напълно съзнателно възприе западната политика, предпочитайки собствената си репутация пред икономическите интереси на страната (KM.RU - 24.08.2011). Нееднократните отрицателни изказвания за Кадафи лично на президента Медведев и приетите санкции срещу него и най-близките му сътрудници не запазиха интересите, защитавани от руската управляваща прослойка. Позицията на Преходния национален съвет на Либия е ясна: „Ние нямаме проблеми със западните компании – италиански, френски и британски. Но имаме някои политически въпроси към Русия, Китай и Бразилия”.
Посоченият списък “pro et contra” напълно се асоциира със заетите позиции от тези държави относно вътрешнолибийския конфликт. Едва ли такава благодарност са очаквали в Кремал всички погребващи режима на “режима на Кадафи” - последствията за Русия ще се окажат много неприятни. Русия не само няма да бъде допуснат до нефта и газа, до железопътната инфраструктура и до оръжейния пазар на „нова” Либия. Русия ще бъде дискредитира политически и ще загуби остатъците от своя авторитет по света като суверенна държава.
Жалкото е, че поредното предателство беше изключително глупаво, неадекватно, без елементарното разбиране, че разплатата ще дойде много бързо. (Цитат KM.RU - 23.08.2011).
Подобен стил на руската външна политика остави великата славянска държава без приятели и симпатизанти, изолира я ментално и мирогледно и по този начин отслаби собствените й резистентни възможности. Руската управляваща прослойка не трябва да се учудва от засилващите се русофобски настроения в различните страни, от дълбоко съществуващото у много европейски народи презрение към руснаците. Ако се погледне географската карта, няма гранична на Русия страна, в която да обичат сегашна Русия. Планетарното, геополитическо значение на Руската федерация трудно се осъзнава на битово равнище и точно това с успех използват нейните врагове. Очевидните усилия на Русия да участва заедно със САЩ, ЕС и Китай в управлението на света са мираж и утопия.
Видя се достатъчно ясно, че по въпросите за Либия никой не й обръща сериозно внимание и не отчита нейната въздържаност и опит за балансиране. Игнорират я дори такива „второстепенни велики държави” като Франция и Великобритания. За САЩ няма какво и да говорим. Кой тогава ще повярва, че Русия може да защити, при нужда, своите приятели? Че може да им помогне?
Ще цитираме част от Обръщението на Белградското общество за сръбско-руска дружба (25.05.1999 г.) по време на агресията на НАТО срещу Югославия: „Ако с помощта на останалия, запазил разума си свят, ти не спреш разюзданите пълчища на НАТО и техните безумни опустошителни нападения и при това не защитиш себе си и своите интереси и тук, в Сърбия, утре вече, скъпа Русия, на тази земя никой няма да ти помага и ти няма да има на кого да се опреш.
Председател на обществото
Проф. Миомир Вукобратович”.
Какво още може да добавим? Може би последния вопъл на поруганата сръбска гордост: „Извинявай, Русия. Ние, сърбите, не можем да бъдем повече с теб в никакъв съюз, докато ти не започнеш да се управляваш сама и докато не престанеш да търгуваш със своите съюзници и да ги продаваш за грошове и празни лозунги...” (из книгата на Стефан Анчев – Русия и „миротворците” над Югославия. „Фабер”. В.Търново, 2002. Стр. 270-272).
Точка ще сложи известният Збигнев Бжежински, когато коментира термина „руски елит”: „Какъв е този ваш елит, ако всичко, което той има, се съхранява у нас и ние напълно го контролираме? Това са наши клиенти, а не ваш елит!”
С това е казано всичко.
Докато Русия не изгради собствен военно-политически блок, който да бъде в състояние да се противопостави на Запада и на неговия военен алианс, и не престане унижено да се мъчи да се договаря с тях за осигуряване на мир и сигурност в Европа и в света, дотогава хората с умиление ще си спомнят за историческото величие на Съветския съюз.
За 200 години (от времето на Петър Първи) Русия не можа да разбере Запада, а сега, оказва се, за Изтока „няма време”. Какво точно е избрала Русия, не е съвсем ясно. По едно време Путин говореше за многополярност. Другите уточняват, че все пак пътят на Русия е на Запад. И че ако трябва, репресивната руска армия пак ще мине през Берлин и Париж, че и по на Запад, за да се разберат. Само после да няма викове и крясъци колко лошо ги е тъпкал Путин.
„Нова Зора“, Брой 35, 2011 г.
