Посвещавам тази книга на моя дядо Радослав Миров (2 януари 1896 -2 юни 1982) от с. Гурково, Балчишко, който преживя ужасите на един от най-жестоките румънски пленнически лагери – Биволари в Молдова, от 1916 до 1918 г. и по чудо с бягство се спаси от смъртта. От 1800 българи оцеляват около 400, сред които и той, за да ни разкаже своите безценни спомени.
1916 – Откарването
Лятото преваляше знойно, горещо като в пещ. Полята – пълни с работници, които от тъмно до тъмно прибираха плодовете на своя труд. Жътвата и харманът привършваха.
Влязох в село, село Гурково. Усетих някакво необичайно раздвижване. Спрях конете. Насреща ми се зададе майка ми Мария. Посрещна ме с думите:
Хайде, Радославе, приготвяй се за път, сине. Румънският началник, шефът на поста (полицията), и примаренът (кметът) Рушеску прочете списък на мегдана за град Меджидия. Ти си в списъка.
Усетих в гласа на мама хем надежда, хем отчаяние.
Какво ще правя в Меджидия? Войник ли ме вземат – попитах със свито сърце с мисълта, че ще служа на чужди, на румънците.
Ще карате каруците със зимница на скеле. Ще я продадете там.
Други от село ще има ли? Само аз ли ще заминавам?
Ще има, чедо, ще има. Няма да си сам. И Станко Добрев, Добри Николов, Петко Панев, Тодор Събев, та даже и поп Никола. Общо по списък сте 67 човека. Дано Бог и Дева Мария бдят над вас!
Влязохме в двора. Започнах да се мия и да се подготвям за път. От отворената врата на собата чух тати да казва на мама:
-Не е на хубаво тази работа, Марийо, не е на хубаво… Дано не ни затрият детето румънските пущини.
Баща ми Мирко добре познаваше нрава на румънските „трошевци“. За най-малкото биеха и прибираха в поста. Знаеше как тия изедници издевателстваха над мирното българско население при всеки удобен случай.
Тръгнахме. Цяло село излезе да ни изпроводи. Румънските жандарми – десетина като охрана – ни поведоха към Меджидия. Изморени и пребити от работа, дремехме в каруците. Беше тежко пътуване. На разсъмване пристигнахме в Меджидия. Какво видяха очите ни – стотици каруци като нашите и още прииждат ли, прииждат отвсякъде… Решихме да слезем да се поразтъпчем. Че като дойдоха двама румънски войници и без нищо да кажат, ни замлатиха с прикладите на пушките, докато не се намерихме отново в каруците. Не можеш нито да слезеш, нито да се обадиш за нещо. Бой и без обяснения. Разбрах, че наистина нещата не са на добре. Правилно е имал опасения тати, не е била случайна и благословията на мама. Оттук нататък ни очакваше ужасът, който никога не ще забравя.
Войници, качени на коне, с викове и бой с пръчки и приклади ни подкараха направо през полето. Бяхме около 400 души. Отпред и отзад по двама войника, отстрани – по десетина. Бягахме под постоянните крясъци, псувни и удари. Конете ни блъскаха отвсякъде, който паднеше, биваше жестоко налаган или убиван. Най-после конете намалиха ход и спряха, а ние изнемощели се проснахме като подкосени на разораната земя, не можем да си поемем въздух. До нас мръсен гьол, но нали човек, за да не умре от жажда, е готов на всичко – пиехме като животни. Уплашени до смърт, не можехме да дойдем на себе си. Двама от войниците бяха отишли до малко селце недалеч от нас. Не мина много време, и ги видяхме как препускат обратно. Помислихме, че там ще ни настанят да нощуваме. За всеобщ наш ужас бяхме подкарани с бой към селото. А там какво посрещане – около стотина селяни от двете страни ни удряха кой с каквото може, плюеха отгоре ни, дърпаха ни дрехите и крещяха: „Смърт на българите човекоядци, смърт!“ Отгоре ни хвърчаха мъртви кокошки, мърша, камъни, тор, помия… И всичко това се вършеше под доволния смях на войниците. Излязохме от селото след това нечовешко унижение. Изтеглиха ни на една открита поляна, оградена със стари колове. Казаха, че тук ще се нощува. Вечерите бяха влажни и студени. Добре че успях да скрия чувала, той ми беше спасението. Не знаех нито къде сме, нито накъде и защо ни водят. Хората стенеха като животни – кой от студ, кой от раните от боя.
Не беше още съмнало, развиделяваше се. Зад нас по полето виждахме силуетите на двайсетина, а може би са били и повече, не помръдващи, които не оцеляха, поминали се през студената нощ горките. Мир на праха им.
ШЛЕПОВЕТЕ
Вървяхме доста. Най-сетне пристигнахме на пристанището Черна вода. А там – върволица от хора – мъже, жени, деца, хиляди българи. Разярен, поручикът закрещя: „Хайде към шлеповете, мръсна българска сган!“ Наредените шлепове като черни гробници, ръждясали и грозни, ни очакваха да ни прегърнат в студените си прегръдки. След команда войниците взеха да блъскат хората към шлеповете като добитък и ги тъпчеха вътре. Дойде и нашият ред. Влизахме през малък люк, колкото един човек да премине. Влизането и придвижването ставаше бързо и с бой. Най-трудно беше за по-възрастните, но и те не бяха пожалени. Отец Никола и бай Стоян Димитров се подхлъзнаха и паднаха на палубата. Войниците само това и чакаха – бой, бой! Тогава със Станко, Райно и Димитър се притекохме на помощ, вдигнахме ги. После ги вкарахме в шлепа под постоянните налагания на мръсните мокани. Бяхме наблъскани към 200 човека. Нямаше място нито да седнеш, нито да легнеш. Уморени и пребити, заспивахме прави, като слагахме глава на рамото на другия. Не си чувствахме краката. Всичко по нас беше изтръпнало. Този ужас продължи цяла седмица, а шлеповете така и не помръдваха. Румънците са умували дали да ни потопят и издавят, или да ни ползват за работа. Явно второто беше надделяло. Вътре в шлеповете – пъкъл. Стана ужасно, непоносимо, въздухът не достигаше. Отгоре падаха капки от дишането ни. Носеше се отвратителна миризма от нуждите ни, от повръщане. Храна не получавахме. От време на време войникът от палубата пускаше по една стъкленица мръсна дунавска вода. По едно време един от войниците извика:
Който иска по нужда, да излезе горе.
Изкачиха се десетина, не бяха от нашето село. Оказа се, че било капан. Чухме изстрели, викове и повече не ги видяхме. Дунав се багреше в кръв, шлеповете се превръщаха в истински ковчези. Много хора не издържаха и умряха през тази седмица. Само в нашие шлеп починаха 25 човека. Въпреки че молехме войниците да ги изнесем, не получавахме никакъв отговор. Представете си само ужаса да оставят труповете заедно с нас, живите, докато преминем Дунава. След стъпване на отсрещния бряг в Браила, отчаяни и съкрушени, изваждахме полуразложените тела, а румънците отдалече нареждаха да ги отнесем и наредим до голям саплък със слама. Миризмата и гледката бяха ужасни. Не ни позволиха дори да ги погребем като християни. Безчовечието стигна дотам, че румънските войници оставиха кучетата да късат от месата им.
- Стройте се - развика се началникът Йонеску.
Войниците ни сториха в дълга колона, като използваха за това прикладите или сопите си. А си посмял да изохкаш или да се обадиш – горко ти! Пребиваха те като куче. Стискахме зъби и мълчахме. Образува се дълга върволица от около 2000 човека. Всеки трябваше премине през помещенията на гарата. Трябваше да се извърши поименна проверка, преди да ни качат във влака. Докато чакахме мълчаливо реда си, трябваше да преглъщаме и гаврата на местното население, излязло да ни види. Отгоре ни се посипваха камъни, деца ни плюеха, жени ни кълняха. Всички крещяха, насъсквани от войниците, които пък бяха „героите“. Получавахме големи обиди като „Вие, мръсни българи, изнасилвали сте нашите жени, убивали сте ги и сте ядяли месата им. Вие, варвари, сте хвърляли нашите братя и сестри в ями и живи сте ги заравяли. Клали сте малки деца, болни и старци!“ Обвиняваха нас за смъртта на 5000 румънски войници, които са спечелили героични битки, като стигат до София. За този си подвиг били наградени от правителството си с орден „Дунавска слава“. Бяха превърнати в герои, а истината бе съвсем друга. Необезпокоявана от никого, румънската войска стигнала до София. След това Българската армия за неимоверно кратко време я помита и изхвърля зад Дунава. 5000 хиляди войници за всеобщ срам са загинали от преяждане и препиване. Това всъщност представлява техният „велик подвиг“. Победата на Българската армия край Тутракан показва на света истинския подвиг и войнска чест. Румънските власти се бяха добре постарали да обработят тази невежа човекоподобна маса, готова да ни разкъса. Те ни считаха за пленени убийци, а България – за най-омразния враг, който чокойска Румъния бе победила.
- Стройте се всички! – разнесе се прегракналият глас на Йонеску. – Войници, действайте!
А те като че ли чакаха само тази заповед. С ритници, приклади и безброй хули и обиди ни заподреждаха в колоната и блъскаха по двама-трима вътре в гарата. Така от стая в стая, почти на бегом трябваше да кажем имената си. Боят като градушка се стоварваше отгоре ни. Който успееше да се измъкне от тази касапница, в полусвяст беше вкарван в товарни вагони. Тия, които бяха пребити в несвяст, войниците извличаха през странични врата и ги хвърляха в помийната яма. Това ли беше тя, Великата Румъния? Не, това беше една сган, способна на какви ли не нечовешки жестокости. Убиваха деца само защото плачат, старците – защото изнемогват, изнасилваха дете пред майка и майка пред детето. Гавреха се с поповете, като им скубеха брадите и ги караха да целуват кръст от изпражнения. Насилваха ходжи да ядат сланина, като я тикаха в устата им. Караха ги да се кръстят против вярата им и ги разстрелваха. А най-жестокото, което и най-болният мозък не може да роди, беше гаврата с труповете на починалите българи. Ритаха ги, пикаеха и играеха отгоре им, хилейки се по най-дивашкия начин. Крачехме по тази кървава диря, без дори да знаем защо, докога и накъде. Това беше само началото на жестоката трагедия, която ни очакваше.
ВАГОНИТЕ НА СМЪРТТА
Натъпкаха ни като говеда в товарните вагони по 60-70 до сто човека. Всички пъшкат, охкат, стенат – деца, жени, старци, всякакви. В нашия вагон преброих 85човека, от които 3 деца и 13 жени. Какво преживяхме през дългите дни и нощи в товарните вагони, и сега ми е като кошмар, който никога не можах да забравя. Всичко не мога да ви опиша, но и от това човек ще разбере за истинския пъкъл, който никой здрав разум не може да обясни. Въздух – колкото влизаше от процепите, ще се издушим. Гладът и особено жаждата ни убиваха бавно. Тежко-тежко композицията се раздвижи и влакът потегли. За охрана на вагона бяха оставили едно младо войниче – румънче. То беше малко по-благосклонно. Станко и Желязко говориха с него за храна и вода. Това беше нищожна дажба за 85 човека, но все пак нещо. Много внимателно, до троха разпределихме питките. На всеки се падаше по една хапка, а на децата – по две. Водата – по една-две капачки и това беше всичко. До края на пътуването. Ядяхме направо от шепите си – като животните. Една от жените държеше двегодишния си син на ръце, който повръщаше кръв от храната и плачеше. Майката викаше отчаяно за помощ.
Влакът намали хода и си и спря. Чуха се викове:
Пристигнахме! Всички долу! И бързо отворете вратите, сваляйте умрелите.
Бяхме пристигнали в Яш.
Хайде, добре, Станко, - казах на другарите си. – Дайте с Киро и Танас да помагаме да сваляме умрелите. С тарги започнахме да изнасяме полуразложените тела от вагона. Копаехме гробове, в които слагахме по двайсетина тела. Тези достойни българи заслужаваха да почиват в мир, макар и в чуждата омразна земя, но поне погребани като хората. Мир на праха им!
-Това ли краят ни, Радославе? – попита ме през сълзи Станко. – Още ли има да теглим? Докога?
Не зная, братко, не зная, но трябва да издържим да се върнем – едва изричах думите, нещо ме душеше.
-Не се отчайвайте, момчета, дръжте се, - извика Никола Унгаров. – Страшното мина, може ли от това да има по-лошо или по-страшно?
Другите го подкрепиха с думите:
Ние сме българи, добруджанци. Ще издържим, трябва да издържим!
Тогава почувствах надежда. Разбрах най-важното нещо в живота – всичко може да убиеш в човека, но вярата – никога! Добих кураж, колкото и невъзможно да ми се струваше.
Всички бяха разпределени. Жените и децата откараха някъде. Нашата група – само мъже, под строй ни подкараха по черен път незнайно за къде…
На около километър от гарата ни тикнаха в изоставена сграда. През тази тежка нощ всеки се беше свил като куче. Кой направо на цимента, кой на дъските, друг в кюмюра и където можеше. Някои излизаха навън по нужда, но не се връщаха. Казваха ни, че са избягали, но как ли може да стори това един изнемощял човек през въоръжен кордон... Гадовете са ги застрелвали просто ей така... До сутринта никой не посмя да помръдне, защото знаеше какво го очаква. Осъмнахме така – недоспали, изтощени, мръсни, а капралът Митру крещеше:
Хайде всички навън, стройте се бързо! Стреляйте по последните.
Войниците само това чакаха. Влязоха с конете вътре с и бой ни изкараха като добитък. Пред вратата блъсканица – един се спъне, друг падне. Ужас. Някои крещяха, но много бързо замлъкваха завинаги.
Следва
