Училището е най-важната образователно-възпитателна институция на всяка модерна държава. Значението на подобна институция е осъзнавано още в дълбоката древност – в зората на зараждането на държавността и държавата. От тогава насетне тя преминава през различни организационни форми – частни, религиозни (у нас – и общински) и др. п., докато не се осъзнава, че най-целесъобразно и най-продуктивно е да бъде право и задължение на самата държава.
Развитието на техниката и технологиите, на различните видове културни, пропагандни, спортни и други обществени и частни институции даде възможност образование и възпитание да се постига и със средства, различни от тези на класическото училище. Но и в тази променена съвременна учебно-възпитателна среда, училището си остава най-важният и най-сигурен център за постигането на необходимите на обществото учебно-възпитателни цели и задачи.
Значението на училището за съществуването, функционирането и развитието на държавите е засвидетелствано от безброй ярки примери и от не по-малко на брой прозрения и съждения на знаменити и признати държавници, учени и мислители.
Станал е легендарен случаят с китайски император от ранната история на Поднебесната, който след решителна победа над противника се отказва да иска каквото и да било обезщетение с едно-единствено условие - да получи право държавата му да обучава и възпитава децата на победения. Защото това означава право да преформатира съзнанието и поведението на подрастващите по начин, който от бъдещи противници ги прави настоящи китайски съмишленици.
Ето още един пример. След Втората световна война Финландия като страна - съюзник на хитлеристка Германия, е сред победените. Наложени са й репарации. Парите са малко. Не стигат за нищо и се налага трудно решение – да се избере приоритет. Финландският парламент решава това да бъде училището. Смисълът на решението не се нуждае от коментар!
А ето пример и от далечна Япония, позната ни доскоро като страната, постигнала за няколко десетилетия същинско икономическо чудо. При това - не за първи път! Казват, че там било стародавна традиция всеки, срещнал на пътя си императора, да му се поклони доземи. С едно изключение – това не се изисквало от учителите. И тук смисълът е показателен.
Да добавим и станало пословично прозрение на създателя на обединена Германия в края на деветнадесети век – канцлера Ото фон Бисмарк. По повод на спор за причините за победите и пораженията по време на война той дълбокомислено заявил, че победите се коват не толкова от военачалниците в битките, колкото от учителите на ученическите скамейки.
Смисъла и значението на организираното образование и съпътстващото го възпитание отлично са съзнавали и нашите възрожденци. Достатъчно е в потвърждение на това да посочим рядкото в пределите на целия свят явление – изграждането (извън и дори въпреки държавата) на цялостна учебно-възпитателна структура – българското възрожденско училище. Оттогава идва и досега продължава стремежът на всеки българин да дава мило и драго, за да образова децата си.
Нашето училище има богати и славни традиции, сравними с най-добрите по света. Нека си припомним, че в него са преподавали знаменити писатели, поети, книжари, учени -хуманитарни и естествоизпитатели, а министри на просвещението (по-късно – на образованието) са били авторитети като Иван Вазов, Константин Иричек, Иван Шишманов, Петко Каравелов, Петко Славейков, Константин Величков, Цанко Церковски, Стоян Омарчевски , Александър Фол, Илчо Димитров и др.
През тридесетте години на миналия век в българското училище се утвърждава и използва такава система на урочно-класна и извънкласна работа, която дава завидни резултати. Още има хора които помнят или най-малкото знаят от своите баби и дядовци, че всеки завършил тогава поне средно образование е имал солидна общообразователна подготовка, изразени общокултурни интереси, а и добри чуждоезикови познания (предимно по френски език, който тогава е доминирал в Европа).
В следващите десетилетия тази система се доизгражда и усъвършенства, а резултатността й още повече нараства. Към средното образование в нея се добавят специализирани техникуми и професионални паралелки, откриват се множество висши и полувисши учебни институти. Благодарение на това стана възможно за кратко време България да се насити с подготвени, знаещи и можещи специалисти и с помощта на тях от неразвита, предимно земеделска страна, да се превърне в развита промишлено-аграрна държава със свое място в стопанското разделение на социалистическия свят и с безспорен световен образователен, икономически и общодържавен авторитет.
Има един случай, който е показателен за равнището на тогавашното наше училище. През 1971 г. дошла на посещение като министър на образованието на Обединеното кралство (Англия) Маргарет Тачър, същата, която по-сетне е английски министър-председател (наричана в качеството си на такава Желязната лейди). Като химик по образование тя била заведена в клас с урок по химия в Старозагорски индустриален техникум. Отговорите и знанията на учениците толкова я впечатлили, та решила, че нарочно са й организирали демонстрация на подбрани деца. Наложило се да я заведат и й представят и други класове по неин избор. Резултатите били същите. Тогава и след поредица други проучвания и разговори тя се уверила, че това са достижения на цялостното българско образование. Впоследствие в интервюта пред журналисти в Англия, тя се изказала най-ласкаво за организацията, учебното съдържание и ръководството на българските училища.
Промените в нашето училище, предприети след 1989 г., се оказаха катастрофални и в двете направления на организираното образование в България – обучение и възпитание.
В обществото ни битува разбирането, че ключовите думи на т. нар. преход са лъжа и измама. По отношение на кураторите на този преход смисълът и съдържанието на тези ключови думи е в сила от самото начало на „промените“, та и досега. В смисъл, че те са имали ясна цел и за постигането й съзнателно са заложили и на едното и на другото, за да смалят образователното равнище на подрастващите, но така, че обществото ни да не го проумее веднага, та и да не се съпротивява.
Що се касае за домораслите изпълнители на кураторската воля, нещата са малко по-различни. В началото съсипията започнаха и донякъде доведоха (включително тази в сферата на образованието) добронамерени и амбициозни наивници, повлияни от западната пропаганда, че всичко най-добро и прогресивно е тамошно притежание. С посредствени познавателни и мисловни възможности, те не си даваха сметка, че образованието е консервативна система и всяка груба намеса в нея води до разрушаването й. Затова с лека ръка и без гузна съвест се заеха да я „демократизират“, обезправявайки учителите и възпитателите и възлагайки на социално още незрелите подрастващи почти неограничени права и никакви отговорности. Негласно наложиха и разбирането, че в учебния процес следва да се залага единствено на ученическия интерес и че полагането на труд за усвояване на не толкова интересното (но за бъдещето им и това на обществото абсолютно необходимо!) познание като насилие над личността. Ведно с това, за да угодят на наставниците си за деидеологизация на учебните заведения, обявиха, че училището обучава, но не възпитава, като така разкъсаха взаимовръзката между образование и възпитание, иманентно присъща на тази система. В допълнение, бяха безобразно съдържателно осакатени, но за сметка на това обемно многократно уголемени учебните програми и свързаните с тях учебници и учебни помагала.
Впоследствие образователната разруха беше продължена от вече старателно подбирани, целенасочено инструктирани и доказали се с други прояви и на други места страстно надъхани западнофили със соросоидни и българофобски тежнения и убеждения. Като краен резултат качеството на образованието се срина, а обществените цели и задачи на обучението в училищата се превърнаха в химера. Остана в училищното пространство само формалното удостоверяване за завършване на една или друга степен на обучението – свидетелството за завършено образование. С пълно право сега може да се каже, че не малко от днешните български училища се превърнаха просто в одипломирища.
Образователната разруха в страната ни е засвидетелствана от крайния й резултат – безпросветност на преобладаващата част от обучаващите се и от осакатената тяхна нравственост и морал. Сега по всички европейски и световни класации за подготвеност на учащите се България заема едно от незавидните последни места. Бизнесът се оплаква от липса на подготвени изпълнителски и ръководни кадри и то при положение, че голяма част от някогашните производствени и други предприятия бяха ликвидирани, без на тяхно място да са се появили кой знае колко нови. Няколко десетки хиляди младежи и девойки на възраст от 16 до 28 г., по статистически сведения, нито работят, нито учат, главно като следствие от дефектите на банкрутиралото ни образование, довело до крещящо несъответствие между трудови потребности и подготвеност.
Звучи като клише, но е самата истина – децата са бъдещето на България. Либералстващите глобалисти искат те да са слабо образовани, без рационални научни познания за обществото и неговото развитие, с имплантирани в младото им съзнание господстващите в западния свят т. нар. евроатлантически ценности с пристрастени потребителски нагласи и стремления. Ние, напротив, искаме нашите деца да са знаещи и можещи, да са горещи български родолюбци, хора на честта и достойнството, активни и съзидателни граждани на свободна България, която те да развиват и възмогват. Това прави училището и децата в тях поле на остър сблъсък между отродителите и горещите родолюбции, от изхода от който сблъсък зависи ще я има ли България и каква ще бъде тя.
Училището е държавна институция. Поединично и пряко никой от нас не може сериозно да влияе върху налаганите и целенасочено провеждани от тази институция (по внушения, а и чрез директни указания отвън) политики. Но въпреки това възможности за наше влияние има и те не са за подценяване.
Някои от тях касаят самите училища. В тях обучават и възпитават учители, голяма част от които си остават горещи родолюбци. Въпреки осакатените учебни програми и прекроените за опростачване учебници те могат чрез учебно-урочната си преподавателска работа да целеустремяват възпитаниците си към нужните ни позитивни знания, в някой случай – и пряко да поднасят такива (каквато възможност дава например изучаването на обществените дисциплини – история, литература и др.) А и извънкласната работа (която сега е силно занемарена) е възможност да се обогатяват умствено и практически децата като се компенсира недостига на позитивни знания. Тази форма е и същинска благодат за патриотичното възпитание на децата чрез конкурси по теми от родното минало и литература, с посещения на музей и паметни места, с изучаване и опознаване на красивата ни природа и други забележителности и др. п.
Добрата новина е, че на отделни места това е традиция, която не е прекъсвала, на други – че вече започва, а и че има потенциална нагласа тя да стане още по-широка. Стремежът ни следва да бъде това да стане повсеместна практика. В случая пожеланието не е достатъчно. Би било добре някоя, а още по-добре – някои патриотични организации да припознаят идеята и със своите организационни възможности да я превърнат в общонационално движение.
Значителни възможности за влияние има и в извънучилищната среда. Родителите, цялата родителска общественост, а и родолюбивите политически организации, както и тези с нестопански цели могат с дейността си да противодействат на по-нататъшната деградация на училището ни и зарибяването на децата ни чрез него с пагубните мантри от рода на джендерство, мазохизъм, идолопоклонство, вещолюбие и т. н. Нашата активна позиция и намеса ще бъде нужна при всеки последващ опит за доразсипване на училищното ни образование и възпитание.
Напоследък започна отново да се говори, че трябва да се предприемат незабавни мерки, за да се оттласне страната ни от позорните места на класациите ни по образованост и по умения на учениците да използват преподаваните в училището знания в живата практика. Целта привидно е благородна. Но като имаме предвид досегашния горчив опит, когато със същите тези мотиви беше просто провалено нашето образование, трябва да бъдем нащрек. Няма да е трудно да разберем какви са действителните цели, като видим кой организира и на кого се поверяват бъдещите промени – дали на доказали се професионалисти и родолюбци или на захранвани отвън псевдо институти, „научни“ центрове, всевъзможни „неправителствени“ (всъщност - чуждоправителствени) организации и подбрани лица от средите на познатите ни грантови „специалисти“.
Този път не трябва да допуснем чуждата воля да до опропасти националния ни храм на знанието и възпитанието, защото след това може вече да няма възможност за обратен път. А ако успеем сега, има надежда не само да възродим и надградим по-после славните традиции на българското училище, но и да спасим жестоко нараненото ни Отечество.
