Казват, че мъдрите се учат от чуждите грешки, а умните – от своите. Останалите, които не се учат от ничии грешки, а ги повтарят и потретват, са смятани за глупаци.
Ние от кои сме?
България е с хилядолетно минало, изпълнено със светли страници и значими народополезни дела, но и с повратности и печални погроми. На два пъти – първия за столетие и половина, а втория – за близо пет века, тя губи независимостта си. Причините са различни, защото са били различни времената, а следователно – и обстоятелствата, при които това се случило. Но и в двата случая има нещо, което е видимо и за съжаление се повтаря – разделението.
А днес?
Сега българското общество е разделено повече откогато и да било преди. И това не вещае нищо добро за страната.
Масово в съзнанието на сънародниците ни битува обяснението, че това е наша народопсихология. Има създадени и анекдоти за нея. Един от тях я свързва със завистта. Да си припомним онзи от тях, който твърди, че към казана на грешниците в “оня“ свят, където са българите, няма пазач, защото ако някой случайно дръзне с опит да го напусне, другите ще го върнат обратно. Или пък този за Нане и Вуте, в който велемъдро Нане заявява: „Я не сакам да съм добре, сакам Вуте да е зле“.
Самокритичността ни е позната характеристика отдавна. На обратната й страна е самодоволството и псевдогорделивостта ни. Последното най-ярко е илюстрирал Алеко Константинов в прочутото си произведение „Бай Ганьо“ с изказа на главния герой „Булгар, булгар“, съпроводен с потупване по гърдите.
Двете противоположности са отражение на тежката ни историческа съдба на покорени за столетия, от което идва унинието и ниското ни самочувствие и към което - за компенсация – са изблиците за изключителност. Но да се твърди, че завистта, индивидуализмът и свързаното с това разединение e наша национална черта, е най-малкото неправдоподобно. Че е така, е видно дори само от факта, че не е само България, която пада под ярема на османската власт, не е и само тя, в която намират почва и на практика се изявяват завистници, родоотстъпници и дори отявлени предатели.
Всъщност истината е, че някой иска, и за съжаление успешно прави, нашето разделение, като същевременно ни набива в главите внушението, че сами сме си виновни.
Нека в потвърждение на горното най-внимателно да се взрем в настоящето ни през призмата на събитията от последните тридесетина години.
Над 34 години вече са минали от съдбовните промени през 1989 г., ръководната сила през социалистическата епоха отдавна не съществува, но изблиците за вината на „комунистите“ и за днешните ни неблагополучия не секват. И ако внимателно се вгледаме, ще установим, че те периодично се възобновяват, и то винаги свързано или в моменти на управленски провали, или когато трябва да се отклони общественото внимание при вземането на непопулярни решения.
А иначе
целите на разделението
са стари колкото света.
От времето на Рим идва сентенцията „Разделяй и владей“. Но те са познати и от цялата столетна история на колониализма. Нищожна по територия и население, Англия успешно владее например Индия, насъсквайки там едни срещу други племенни групи и религиозни общности, овластени местни управници срещу масата от населението и т. н. Такава е и сега неоколониалната политика, разбира се, модернизирана съобразно новите условия и вече изкусно обвита в пелената на идеологията на неолиберализма и панамериканизма.
Неизменно същите са целите и сега в България. Тя, страната ни, по замисъла на неоколонизаторите трябваше да бъде наказана за русофилството, съответно - да бъде отслабена, а паралелно с това - подготвена за национално обезродяване и пълна загуба на суверенитет. Най-лесният начин това да се постигне е чрез системното манипулиране на българското общество, неговото атомизиране и настройването на хората едни срещу други.
В началото на „прехода“ да стане това беше възложено на хора по една или друга причина критични и дори озлобени към предишната власт в съвкупност с доказали се ветропоказатели из средите включително на предишната управляваща върхушка. Не може да се отрече, че и сред едните, и сред другите имаше наивници, които искрено вярваха, че така служат за благото на страната си.
Впоследствие обаче на гребена на вълната изплуваха (а те и досега са си там) приспособленци, съзрели в службата си на външни сили възможност за себеустройване и лесно забогатяване. За тях целта на неоколонизаторите за всяване на повсеместно разделение, разединение и противоборство стана лична, служебна, партийна и всякаква друга цел, защото само в условията на едно разтерзано - и по тази причина – безпомощно общество - можеха да се възкачат, а впоследствие – и да се задържат по върховете на властта.
Нагледен пример за това е идването на власт на Бойко Борисов, който възненавидя успокояването на страстите по време на управлението на Симеон Сакскобургготски и веднага когато това му се удаде, целенасочено отново настрои хората едни срещу други. И с това биде богато възнаграден с цели 13 години авторитарно и себеугодно управление. Нещо повече - създаде предпоставки да се върне отново на власт, макар и под друга форма, както е сега.
И оттогава, та досега, ако поне мъничко се поуспокоят политическите страсти, неизменно се подхвърля в публичното пространство идея или някакво безумно предложение, които гарантирано да хвърлят обществото в отчаяно противоборство.
Такова беше например предложението да бъде подменен 3 март като наш национален празник (идея, подхвърлена от Борисов, след това прегърната от харвадските ни натрапници, още по-после отказана от същия този Борисов!), многократните призиви за събаряне на паметници, посветени на антифашистката борба и на приноса на Съветския съюз за разгрома на хитлеристка Германия, заканите за преименуване на улици и площади със същото посвещение, както и за лустрация на лица, свързани с ненавижданото от новоовластените социалистическо минало и битие, и още редица други.
Нашето минало, най вече това след Първата световна война, е белязано от противоборства, в които са участвали живи хора, всеки с потекло, дошло до наши дни, та е лесно от подхвърлената искра да пламне изпепеляващ огън. Но ако осъзнаем, че тази искра най-често се хвърля преднамерено и с умисъл, ние сме в състояние да я загасим, за да не изгорим впоследствие в пламъците й. По същия начин сме в състояние да устоим, да не се поддаваме на каквато и да била друга подлост, целяща нашето самоизяждане.
Тук се налага да се направи едно уточнение. Политически различия е имало, има и ще има. Това в определени граници е дори необходимо и полезно. Защото плурализмът в политическото мислене и стремление е предпоставка за търсене и намиране на най-доброто и най-оптималното за организацията и функционирането на обществото. Но политическото противопоставяне следва да бъде в сферата на идеите и в съревнованието за тяхното реализиране, а не в полето на категоричното отрицание и унищожение на другомислещия. Изисква го грижата и отговорността за бъдещето – нашето и това на нашите деца и внуци.
А сега главното е да осъзнаем, че сме жертви на добре планирана и провеждана политика на обезсилването ни като народ и общество, за да не се поддаваме на провокациите и да започнем да търсим това, което ни обединява, а не което ни разделя.
Разбира се, винаги ще има личности, групи и дори партии, които няма да харесват това и всячески ще се стараят да провалят националното ни единение. Но ако това национално единение бъде осъзнато от мнозинството наши сънародници като повеля на времето, те ще бъдат обезсилени. Опитът многократно е показал и препотвърдил, че осъзнатите са свободни.
А това ще рече, че ще са и неподвластни на интригите, откъдето и те да идват.
