Навремето, през 1997 г., когато стана ясно, че на Джордж Сорос ще връчват най-високия български орден – „Стара планина“ , бях поразен от безкритичието и благодушието на иначе озверялата ни политическа класа. Няма да разказвам каква лъжица катран спретнах тогава на лауреата, но още не съм забравил усещането как от обида, ярост и безсилие кръвта не бушуваше, а сякаш се утаяваше в жилите ми. Начеваше се истинският разлом във времето на България, в който щяха да изтляват надеждите на цял един народ, сътворил приоблачни върхове и висини в своето развитие. В това съзидание в което и аз, редовия машинист, бях въртял колелото на големия слънчев експрес на живота и през километри умора и безсъници бях приближавал гарата на бъдещето, в което вярвах. Правителството, както и сега, бе служебно и трябваше да подготви „най-честните и най-справедливи“ избори. Понятието „сглобка“ тогава бе непознато, макар че четвъртофевруарците Георги Първанов и Николай Добрев, преди да хвърлят кърпата на властта, се бяха договорили за хекатомбата – Жан Виденов, целият в катран и перушина, да бъде качен на най-невъобразимата и позорна клада в българския политически живот.
Боговете на 10 януари, обявен за „първото антикомунистическо въстание в Европа след падането на Берлинската стена“, изискваха жертвоприношение. И както си му е редът – и награди, и отличия. Наградите – в зелено, отличията - за главния демиург на обещаното щастие – финансовия магнат и мегаспекулант Джордж Сорос. Плащаше, разбира се, народът на България. Плащаше със собствените си бели пари за черни дни и най-вече с валутата на българската свяст и чест.
Предстоеше да бъде изкопана Марианската падина на разорението на народа ни и за споменатите демиурзи на „демокрацията и щастието“ бе необходим оперативен простор. А какъв по-голям израз на благодарност за това от най-високия български орден?!
Така че иде реч за неговия блясък, а не за „кожата на едно ченге“. И не за Ален Делон в главната роля, а за „Кючук паша“, както в Разград още именуват бившия си окръжен прокурор Атанас Атанасов. Дългата сянка на антикомунизма на „Гнома“, както в някои медии и сред някои автори е по-известен той, успя през юлските жеги да охлади дори джендърския възторг от откриването на олимпийските игри в Париж. Така че се налага да уточним с думите на Ботев: „Кой си ти, и защо плачеш? Мъж ли си, жена ли или хермафродит – звяр или риба?“ И изобщо – къде те стяга чепикът, Атанасов? Питай барем да ти кажат, че антикомунизмът на такива като теб няма мъченици. И аферим няма кой да ти рече. И колкото и да се напъваш да пораснеш, до нимба няма да я докараш. Но виж, със стратегията и тактиката – положението, както се казва е международно. Дори агентурно. Ти говориш също като фелдфебел от амвона на плаца и протестираш за ордена, който през тези 35 години никой не заслужава повече от Георги Йорданов – министъра епоха на онази България, която като слънчогледова нива бе обърната към ясното слънце на културата. Не се ли надяваш всъщност да не би някой да се досети и да надникне във вещевия склад на т. нар. „демокрация“. Там всеки артелчик на прехода знае прекрасно, че и с трън да завъртиш, култура няма, а иначе кобури – бол! На това му се вика фашизъм, Атанасов! Какво ти българско кино, какви ти поети и поезия, какви ти писатели, художници и композитори!... Няма ги, изпариха се, станаха ненужни. Никой не се интересува вече от хуманистичния художествен образ на народа ни, на неговото бъдеще и история. За онези великани на високите творчески достижения се грижеха такива министри на художеството и таланта като Георги Йорданов, които подкрепяха честно и вдъхновено всеки порив към селенията на духа на културата и обичта към България. Днес министри на културата са еднодневки от калибъра на твоя съименник Атанас Атанасов от село Татарево. Затова от вещевия склад на твоята демокрация, Наско, отдавна бяха изписани като ненужни и науката, и образованието, и заводите, и индустрията, и здравеопазването, и почивното дело, армията и службите, същите за които те декорираха с пагоните на паша. Ти си късаш ризата днес и си вярваш, че антикомунистическата ти агитация ще бъде оценена подобаващо от когото трябва. И тя бе оценена на първо време и от Валерия Велева, и от Недялко Недялков, и от Вежди Рашидов, и от Васил Петев. Всеки от тях и не само от тях, кой както можа, те почете. Други плюха и отминаха. Малцина обаче се замислиха за истинския адресат на твоето отрицание. И аз се замислям дали не си всъщност ти „нашият човек“, внедрен сред автентичните българомразци и празноглавци. Така че, говори, Щирлиц мой, говори! И съставяй списъци! Да подхлъзнеш цял президент за втория му мандат се изисква все пак школовка и умение. И Петър Стоянов не е забравил това. Още тогава и на мен ми светна, че може именно ти да си човекът под прикритие, щото не иде реч само за природна глупост. Умения са нужни, за да постигнеш резултат и рано или късно ще стане явно защо другарят Първанов успя, че дори и два пъти стана президент. В това отношение аз съм спокоен. Ще чакам. Такива като теб за алиби си водят и дневник и току-виж все някой ден той излезе наяве. Отсега знам, че би бил твърде любопитно четиво. В него освен офшорните ти сметки, позабравени днес, може да прочетем и сметката за провалената кариера на Бат, Петьо, както и за разсипването на синята вълна. Твърде любопитен би бил отговорът на тези въпроси. Всеки, и недоучил психолог дори, би се досетил тогава защо именно ти си днес председателят на „Демократи за силна България“. Какво по-добро прикритие, би казал дори бащата на ЦРУ Алан Дълес. Когато те оценяват на „Ленгли“, ти се надяваш и опусът ти срещу Георги Йорданов да налива вода в тази каца без дъно, наречена конспирация. Изобщо - тънка работа е този занаят, както всеки ден повтаря по няколко пъти по радиото бай Митьо гипсаджията: „Така че, карай, муха да кацне на твоето л….устро, ще се подхлъзне!“
А иначе Георги Йорданов е бил и ще си остане връх и недостижим етаж, не само за теб, в патриотизма и управленското дело. Внимавай обаче да не ти падне шапката, когато поглеждаш нагоре. Неизмерим за твоите мерки и недостижим е неговият ръст. Не случайно в младостта му са го наричали „Могучий“. Но както се казва, когато народът те кръсти, само един Господ може да те разкръсти. И враговете му знаят това. Но засега нека за него работи и твоят „обратен гард“. Делото му наистина заслужава най-високия български орден. Дерзай! Не е лесно да бъдеш паша под прикритие, но пък как да не ти повярва човек, за дето вярваш, че си велик. Евала!
