Това престъпление е по-голямо от разрушаването на индустрията. Без интелект е невъзможно нито изграждането, нито развитието й. Защото той се създава бавно и трудно. Нужни са подходящи условия, време и финанси.
Красноречиви са следните данни:
• От Освобождението до 1950 г. висше образование са получили 40 хиляди българи.
• През периода 1950-1989 г. завършилите ВУЗ са над 450 хиляди души, от тях две-трети са в материалната сфера. 35 хиляди са машинните и електроинженерите, а в 1950 г. са били по-малко от 700 души. В 1988 г., освен БАН, имахме 30 висши учебни заведения, 656 научноизследователски, проектантски институти и бази за развитие, 31 хиляди научни работници. Разходите за научна дейност, без средствата за образованието, бяха 3,2 % от националния доход. Даже при тези добри цифри България бе на 32-ро място в света по разходи за наука. Това показва огромните усилия, които държавите полагат от втората половина на 20-ти век за научното, техническото и технологичното си развитие.
За високия български индустриален интелект има безброй доказателства
Българската енергетика. До 1950 г. бяхме последни в Европа по енергийни мощности. За 40 години ги увеличихме 120 пъти! Изравнихме се с Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия, Гърция, Турция. Страните от ЕС имаха енергийни мощности 1,33 kWна жител, България – 1,36 kW.
Енергийната ни стратегия, проектите и инженерното ръководство се изпълняваха от забележителния научно-проектантки център „Енергопроект”. Създаден още през 1948 г., той обедини творческите сили на няколко поколения специалисти. Висшият машинно-електротехнически институт в София, освен обучението на хиляди енергетици, участваше и в разработката на нови технологии. Плодове на българската енергетика са:
• ПАВЕЦ „Чаира”. По мощност (861 MW) и по проектно решение (турбопомпената зала е на 360 метра под земята, в каверна с размерите на зала 1 на НДК!) няма европейски аналог. Проектът и изпълнението е изцяло на наши специалисти.
• Каскада „Белмекен-Сестримо” – български проект. С трите електроцентрали, първата от които е ПАВЕЦ, и с обща мощност 735 MW, тя е международна рядкост.
• Каскада „Арда” – български проект. По общия обем на трите й язовира – 1,15 млрд. куб. м, е една от най-големите в Западна и Средна Европа.
• Източномаришкият енергиен комплекс е на нискокалорични лигнитни въглища (1400 ккал/кг). Технологията за оползотворяването им създаде проф. инж. Никола Тодориев. Дотогава в света те не се считаха за енергийно гориво. По екологични изисквания централите са с най-високите в Европа железобетонни комини. Проектите на централите и на открития въгледобив са български.
• АЕЦ „Козлодуй”. Проектирана е и е строена съвместно от руски и наши специалисти. С мощността на 6-те енергийни блока (3760 MW) осигури 45 % от електропроизводството на страната. Тя е една от големите атомни електроцентрали в Европа.
• Производство на водни турбини и генератори. До 1950 г. у нас са изработени няколко водни турбини с мощност до 10 kW. През 1954 г. конструирахме и произведохме турбина и генератор с мощност 700 kW. Към 1980 г. вече работеха 30 ВЕЦ с 80 български турбогенератори, с обща мощност 840 МW.
Бисерът на българското турбостроене са трите агрегата на ПАВЕЦ „Чаира”, всеки с мощност 215 МW, изработени от плевенския завод “Вапцаров” и от софийския силнотоков завод по чертежи на „Тошиба”, Япония.
• Наши специалисти проектираха и строиха енергийни обекти при сложни геоложки и земетръсни условия в Ливан, Йордания, Кувейт, Сирия, Ирак, Алжир, Либия, Румъния, Чехословакия, Испания.
Енергетиката в 1989 г. заемаше 18 % от националните основни фондове.
През периода 1960-1990 г. България беше сред европейските страни с най-редки и кратки сътресения в енергоснабдяването. Тази стабилност съществува и до днес, но управниците ни мълчат за нейния произход. Тогава, а и все още сме износители на електроенергия в съседните страни. Не се говори и за валутния доход от този износ.
Развитието и ръководството на енергетиката се изпълняваше от забележителни личности: проф. инж. Иван Иванов, Трайчо Костов, инж. Манол Сакеларов, инж. Любомир Кайраков, инж. Марин Калбуров, Кимон Георгиев, инж. Константин Попов, проф. инж. Никола Тодориев.
След 1990 г. управниците ни упорито рушат енергетиката ни:
– ликвидираха мозъчния център „Енергопроект”;
– разпродават енергийните мощности;
– подариха на чужденци електроразпределителната система на България;
– осъществяват поетапно закриване на АЕЦ „Козлодуй”;
– спряха напредналото строителство на АЕЦ “Белене”;
– чужди фирми, които би трябвало да са наши ученици, получават поръчки за проектиране и строителство на енергийни обекти у нас. Каскадата „Горна Арда”, четири пъти по-малка от каскада „Арда”, се възлага на външни проектанти и изпълнители.
До 1950 г. нямахме металургия. Към 1989 г. произвеждахме 3,3 млн. т стомана и станахме 27-ата металургична страна в света.
Стратегията и проектите се разработваха от научно-проектантския център „Металургпроект”.
Нови технологии и продукти създаваха институтите по черна и цветна металургия, катедри във ВХТИ и ВМЕИ, институтът по металознание към БАН, отраслевите институти по леене, по металокерамика и прахова металургия. Инженерните колективи и научните бази на металургичните комбинати в Кремиковци, Перник, Бургас, Пловдив, Пирдоп, Кърджали създаваха нови изделия:
• Студеноогънати олекотени профили за машиностроенето и строителството;
• Валцовани стомани за строителството, машиностроенето и мините;
• Корабна ламарина за корабостроенето;
• Бронестомани за танкостроенето;
• Студеновалцована ламарина, в т.ч. с метални и пластмасови покрития;
• Щранговани профили за кари и асансьори;
• Радиално ковани профили и тръби, вкл. за цеви на стрелково оръжие;
• Калибровани стомани главно за отбранителната индустрия;
• Центробежно лети тръби, вкл. неръждаеми;
• Стоманени и чугунени блокове и профили чрез непрекъсната разливка;
• Електрошлаково претопени стомани;
• Вакуумно лети отливки;
• Алуминиев лист, профили и фолио;
• Прахова металургия и металокерамика, развивана десетилетия от колектива на проф. Радослав Тодоров;
• Патентът на инж. Александър Вълчев за специална обмазка на електродите на електродъговите пещи, увеличаваща живота им с 30 %, бе закупен от много фирми, в т.ч. от Канада и Великобритания;
• Методът на акад. Ангел Балевски и проф. Иван Димов за леене с газово противоналягане. Днес 50 % от алуминиевите отливки в света се изработват по този метод;
• Азотирани безникелови неръждаеми стомани;
• Микролегирани с азот стомани. От нашата стомана 10Г2САФ, запазваща якостта си при -40° С, се изработиха металните конструкции на сибирските заводи в зоната на вечния мраз. Срещу това десетилетия получавахме газ от Русия на преференциални цени.
Газопроводните тръби на завода в гр. Септември са от същата стомана, получила международен сертификат. У нас са положени 50 хил. т от тези тръби.
Металургията ни бе изграждана и развивана от силни ръководители: проф. инж. Йосиф Кючуков, проф. инж. Христо Еринин, проф. инж. Михаил Дойчев, инженерите Ангел Запрянов, Никола Калчев, Христо Бонин, Никола Цеков, Лазар Минтов, Серафим Илчев, Георги Харизанов, Владо Добринов, Петър Димитров, Борис Дракалийски.
Всичко това вече е унищожено. Че е по чужда поръчка, се вижда от следните примери:
Заводът за спиралошевни тръби за газ бе разрушен под претекст, че бил с остаряла технология. След това в Турция се построи нов завод по същата технология.
От 1990 г. „поради безперспективност” спряха вноските (годишно 30 хил. щ. д.) за поддържането на патента “Балевски–Димов”. Той бе купен на безценица от американска фирма. Сега тя печели годишно десетки милиони щ. д. от производство на отливки, от продажба на машини и на цели заводи за леене с противоналягане.
Изнасяхме много от изброените стомани. Днес на международните пазари ни познават само като купувачи.
Химията до 1950 г. даваше единствено сапун, син камък, гумени цървули и галоши. Към 1989 г. отрасълът произвеждаше годишно:
– 800 хил. т азотни торове, 16-о място в света;
– 1,4 млн. т калцинирана сода, 7-мо място в света;
– 420 хил. т пластмаси, 17-о място в света;
– 45 хил. т изкуствени текстилни влакна, 10-о място в света;
– 1,8 млн. бр. автомобилни гуми;
– 15 хил. т химикали за растителна защита;
– преработваше 12 млн. т суров нефт;
– произвеждаше с наши или с вносни субстанции всички масови медикаменти.
Износът в Русия ни направи първи в света по производство на пасти за зъби.
“Химпроект” разработваше инвестиционното развитие на отрасъла. Двадесет научноизследователски институти, много катедри във ВУЗ, БАН и развойни бази с 1500 учени осигуряваха научната дейност за създаването на нови технологии и продукти.
Отрасълът даваше 15 % от националната промишлена продукция, 20 % от валутните постъпления и подържаше 130 хиляди работни места.
Химическата ни индустрия се градеше под ръководството на Георги Павлов, д-р инж. Георги Панков, инж. Иван Гаврилов, инж. Владимир Медаров, д-р инж. Христо Панайотов, инж. Петко Данчев, инж. Кирил Петков, инж. Иван Андонов, инж. Емил Петков, инж. Николай Малчев, инж. Симеон Шопов, инж. Симеон Хубавий.
Почти всичко от химията ни вече е съсипано.
Машиностроенето и електротехниката в 1939 г. са представяни от 94 предприятия с общо 4392 работници и с 200 инженери. В 1989 г. двата отрасъла са имали 759 завода с 420 хиляди работещи и 35 хил. инженери. С 5 % от националните основни фондове осигуряваха 20 % от обществения продукт и 55 % от българския износ.
Първото централно конструкторско бюро заработи в 1948 г. и скоро се преустрои в организация “Машпроект”. Последваха научноизследователските институти по електропромишленост и ЦНИИТМАШ. След тях бяха създадени проектантският институт „Машелектропроект” и 30 научноизследователски института със 7000 научни работници. Този научен комплекс разви отрасъла:
Транспортно машиностроене. Първият български електрокар се появи в 1951 г. След 3 десетилетия произвеждахме годишно 85 хиляди електро- и мотокари, 25% от световното производство, трети след Германия и Япония, преди САЩ.
Първият ни електротелфер е от 1952 г. След 30 години стигнахме 137 хил. бр. годишно, т. е. – в световната десетка производители на електротелфери.
Първият акумулаторен завод в Пазарджик влезе в действие в 1960 г. В 1988 г. той и заводите в Търговище, Монтана и Добрич произведоха 4,6 млн. стартерни и тягови акумулатори. Високото качество е постигнато и с лицензи от „Варта” и „Хлорайт”.
Това развитие се ръководеше от д-р инж. Пантю Карапантев, инж. Върбан Джамбов, д-р инж. Николай Георгиев, инж. Христаки Кънев, д-р инж. Стефан Дамянов, инж. Илия Ивановски, инж. Янко Ортакчийски, инж. Кирил Сандов, инж. Марко Милев.
Техника за складова механизация усвоихме в края на 50-те години. След 3 десетилетия изнасяхме в десетки страни оборудване за складове с височина до 24 м при скорост на придвижване на палетите до 120 м / мин., с телеуправление, с програмно адресиране и с робокари. Системата се създаде от инж. Илия Джагаров и инж. Тодор Мутаров.
Сега карното производство е 20 пъти по-малко.
Корабостроенето от Освобождението до 1950 г. е произвело 86 плавателни съда с обща товароподемност 15,5 хил. т. Най-големият кораб е с товароподемност 800 т.
От 1951 до 1990 г. са произведени 1450 съда с обща товароподемност 5 млн. т. Сред тях е танкерът „Хан Аспарух” с товароподемност 100 хил. т. От износ на кораби спечелихме 2 млрд. щ. д.
Корабостроителният завод във Варна, проектиран и построен от наши специалисти, е един от най-съвременните в Европа. Цикълът до готов кораб бе 3-4 месеца.
Научно-изследователският и конструкторски институт по корабостроене във Варна пръв в социалистическите страни въведе проектиране на кораби с електронноизчислителна техника. С помощ от ООН (ПРООН) построи хидродинамична лаборатория, даваща възможност да се изпитват модели на кораби за сложни комбинирани морски условия.
Корабостроенето бе създадено от блестящи специалисти. Ветераните инж. Саул Кючуков и инж. Стайко Стайков обучиха стотици корабостроители.
Отрасълът бе ръководен от талантливи дейци: инж. Георги Георгиев, Панчо Петков, инж. Дочо Дочев, инж. Тодор Ганчев, инж. Иван Лазаров, инж. Димитър Попов, инж. Йордан Дечев, инж. Слави Георгиев, инж. Злати Златев, инж. Богданов, Тремол Иванов, инж. Дичо Дичев, инж. Дочо Дочев.
След 1990 г. корабостроенето се разрушава. ККЗ Варна бе продаден за 1 щ.д.
Инвестиционното машиностроене до 1945 г. не беше известно у нас дори като понятие. Индустрията работеше само с вносни машини.
През 50-те години се появиха първите заводи, съоръжени с българска техника: за пектин – в Перник, за цимент – в Димитровград, пивоварна „Загорка” и ОЦК – Кърджали.
Заводът за помпи във Видин заработи в началото на 50-те години. През 80-те години произвеждаше годишно 100 хил. помпи, вкл. за големите дунавски помпени станции. Експортираше 95 % от продукцията си и конкурираше световни фирми.
Завод „Спартак” в Бургас стигна годишно производство 30 хиляди вентилатора.
Завод „Мир” в Монтана за две десетилетия стана крупен износител на комплектни линии за тухли и керемиди. Високото им качество бе постигнато с лицензи от италианската фирма „Морандо” и немската „Келер”.
Машиностроителният завод в Стара Загора произвеждаше бутилираща техника. През 80-те години закупи световноизвестната немска фирма „Ортман и Хербс”. Десетки негови линии работят в Русия, Украйна и Китай.
Завод „Вапцаров” в Плевен изработваше преси, въздушни компресори, водни турбини, тежко инвестиционно оборудване. От 70-те години усвои възли за атомни електроцентрали.
Инвестиционното машиностроене се разви от опитни специалисти: инж. Пеню Кирацов, инж. Йордан Тенов, инж. Мануил Клейтман, инж. Иван Запрянов, инж. Евтим Петков.
Металообработващите машини стигнаха годишно 18 хиляди струга, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични технологични линии, манипулатори, роботи. От тях 90 % се експортираха в десетки страни.
Изграждането му е дело на големите машиностроители инж. Стоян Караджов и инж. Щилян Петров, на проф. Асен Вълев, д-р инж. Мойнов, д-р инж. Ярослав Генов, д-р инж. Илия Харалампиев, д-р инж. Пенко Сомлев, инж. Божил Вучков, инж. Алекси Алексиев, инж. Милан Станков, инж. Йордан Михайлов.
Днес основният завод в София е разрушен. Разграбени са цехът за агрегатни машини, линията за сачмено-винтови двойки, участъкът за автоматични технологични линии с програмно управление, които бяха национална гордост.
Инструменталното ни производство гонеше Швейцария, а тя е водеща в тази област. Само нишковите и обемните ни електроерозийни машини надхвърляха 500 броя. Първи бяха военните заводи. Следваха ги заводите в Габрово, Монтана, Севлиево, Шумен, София, Кърджали. Други 200 предприятия притежаваха съвременни инструментални цехове. През 1983 г. построихме в София малко предприятие с ембаргова КАД-КАМ система. Западен бизнесмен, който го видя през 1990 г., поиска да го купи за луди пари. Не му го дадоха, после го затриха, днес я няма дори новата му сграда.
Инструментите и пресформите са търсени, стига да има добри производители. Една пресформа с тегло 30 кг струва колкото лек автомобил. За съжаление всичко вече е почти унищожено. Машините бяха продадени на безценица в чужбина или за скрап, майсторите остаряха и си отидоха, нови не се създават. Един от основателите на това производство, инж. Леон Маиров, ако беше жив, кой знае как щеше да преживее този погром.
Електротехническата промишленост бе водещо индустриално направление. Силнотоковият завод в София е негова основа. Електромоторният цех, освен големи електродвигатели и апаратура, изработваше генераторите за ВЕЦ. Трансформаторният цех е с височина 12 м и с мостови кранове с товароподемност 250 т. Произвежданите от него трансформатори до 400 кV и до днес са главен възел на енергийната ни система. От Силнотоковия завод се роиха десетки заводи, в т.ч. за асинхронни, постояннотокови, микро- и други електродвигатели в Пловдив, Троян, Ловеч, Тетевен, Сливен, София; за електроапаратура в Пловдив, Ловеч и Добрич; за малки трансформатори в Кюстендил. Електропорцелановият завод в Николаево е рядкост в Европа. Продукцията му, както и тази на кабелния завод в Бургас, имаха пазари в десетки страни. Развиха се заводи за електроизолационни и електроинсталационни материали и елементи в Русе, за ръчни електроинструменти по лиценз “АЕГ” в Ловеч, за електроавточасти в Елхово. Голямото жилищно строителство наложи изграждането на Завода за асансьори в София. С лицензи от шведската фирма “Asea-Graham” и финландската фирма “KONE”, той произвеждаше съвременни пътнически и болнични асансьори.
Високото равнище бе постигнато благодарение дейността на два научни института и 12 бази за техническо развитие. Водещият институт по електротехническа промишленост в София бе създаден в 1959 г. Началото на новата електротехническа промишленост бе поставено от бележитите учени и специалисти проф. Иван Попов и инж. Никола Белопитов. Сред техните следовници са инженерите Илия Джагаров, Димитър Йонов, Благой Рушков, Стойчо Николов, Тодор Дюлгеров, инж. Кръстю Станилов, инж. Стоян Кошулев.
Електроника, изчислителна техника, телекомуникации, кибернетика и автоматизация.
Към 1970 г. вече работеха заводите за запаметяващи устройства в Стара Загора, Пловдив и София; за изчислителни машини и процесори в София; за памети и телеобработка във Велико Търново; за механични конструкции в Благоевград; за магнитни глави в Разлог; за печатни платки в Русе и Търговище; за инструменти в Шумен, Благоевград и София; за градивни елементи в София, Пазарджик, Перник, Айтос, Кюстендил, Никопол, Сливен, Стара Загора, Ботевград, Разлог, Белица; за организационна техника в Силистра и Самоков; за пишещи машини в Пловдив; за радио и телевизори в София и Велико Търново; за телефони и телефонни централи в Белоградчик и София; за УКВ-радиостанции в Гоце Делчев; за радионавигационна апаратура във Варна; за осветителна техника в Сливен и Стара Загора. Във всички окръзи и към големите заводи бяха изградени изчислителни центрове и териториални школи за подготовка на програмисти.
Научноизследователската дейност се извършваше в големия институт ЦИИТ, институти на БАН, институти в Ботевград и Пловдив.
Заетите в производството и научното развитие надхвърлиха 100 хиляди души, България се нареди сред развитите страни в тази област. Изчислителната техника, кибернетиката, телекомуникациите, автоматизацията, програмната индустрия се превръщаха в съдба на младите българи. Това беше тържество на индустриалния ни интелект!
Инициатор и ръководител на този грандиозен проект бе проф. Иван Попов (1907-2000). Негови съратници са инж. Иван Радонов, проф. Богомил Гъдев, акад. Ангел Ангелов, акад. Васил Сгурев, акад. Кирил Боянов, акад. Благовест Сендов, проф. Трайко Петков, д-р инж. Йордан Младенов, инж. Васил Недев, инж. Васил Хубчев, инж. Стойко Чавдаров, инж. Атанас Шопов, проф. Стоян Марков, инж. Иван Тенев, физикът Лазар Данчев, инж. Емил Жлябинков, инж. Иван Караризов, инж. Георги Бахаров, инж. Илия Бързанов, инж. Марин Маринов, инж. Гутуранов, проф. Бенислав Ванев, инж. Недко Жилевски.
Ето и оценка на д-р Ричард Ран и д-р Роналд Ът: „От началото на 70-те години България направи огромни капиталовложения…, което доведе до създаване на вдъхващи уважение производствени мощности, изследователски и развойни звена в областта на микроелектрониката: синхронизирани интегрални схеми, многоканални металооксидни полупроводници /…/, големи компютри /…/, универсални изчислителни машини, миникомпютри, микропроцесорни системи /…/, видеотерминални и периферни устройства /…/ оптико-електроника. Нашата преценка е, че между 70 и 80 на сто от основните фондове са на съвременно ниво... Що се отнася до привличането на западни партньори, нашето главно заключение е, че сегашното състояние на основните фондове и на работната сила, при подходящи условия, позволява да се проектират и произвеждат компютри и други електронни елементи, които да са конкурентноспособни на западните пазари по отношение на качество и на цената... През последните години на електрониката и далекосъобщителна техника се падат над 20 на сто от българската промишлена продукция. В този отрасъл работят приблизително 130 хиляди човека, от които около 8 хиляди са високо квалифицирани инженери…”
Акад. Кирил Боянов в своя великолепен труд цитира финландски учен, познаващ развитието ни в тази област. Той му казал: „Ние от фабрика за галоши до 1989 г. – „Нокиа”, направихме световна телекомуникационна компания. Вие, които имахте далеч по-развита база, толкова ли не можахте да намерите 2-3 ниши и да останете на световния пазар?”
Ураганът, вилнеещ през последните години над индустрията, унищожи тази национална перспектива. За техническата ни младеж остана единствен изход – да продава своя талант в чужбина, който е търсен по целия свят. Млад наш даровит специалист, на когото се осигуриха специални условия, вкл. вила и избиране в парламента, в 1990 г. бе обруган. След година западен индустриален гигант го приюти, днес там отдава знанията и опита си.
Следва
