Името на Белия генерал на българската поезия Георги Джагаров е несменната парола за несломимостта на българския дух, за родова принадлежност и любов към Отечеството. Изтъкнат общественик, бивш председател на Съюза на български писатели, заместник-председател на Държавния съвет, поетът Георги Джагаров е всепризнат и неповторим творец във време, когато поетите бяха необходимият и чакан камертон в обществото. Високите карати на тяхното слово имаха за длъжност да осветяват не само сложните ребуси и пътеки на живота, азимутите на дълга и отговорността, но и да очертават територията, която им е най-присъща – чистите пориви и съкровените трепети на душата.
Ипостасът на българска поезия винаги е бил в триединството на народ, Отечество и свобода. И съвсем по православна традиция то винаги е било осветявано и вдъхновявано от любовта към родината, към майката и любимата. Иначе Вазов може би нямаше да напише „Българийо, за тебе те умряха“, Ботев - „Кажи ми, кажи, бедний народе, кой те в таз робска люлка люлее“; Яворов – „С кръвта си кръст ще начертая от Дунав до Егея бял и от албанската пустиня до черноморските води.“
Поетът Георги Джагаров винаги е търсел орловата висота на тези измерения. Неговите стихове за България, за саможертвата, за волния полет на птиците срещу вятъра не са просто тържество на сполучливата метафора. Те очертават един свят, осветен от преклонението пред народа и неговия исторически път, пред саможертвата, в която
Другарят ми завинаги мълчи
на мокрия цимент с ръце прострени.
Той предпочел да падне по очи,
отколкото да падне на колени.
В „Предпролет“, стихотворение, станало символ на волния поетичен дух на поетите от цяло едно поколение, които пеят, въпреки че „зимата е още тука“ , но „все по-топли дните греят“.
Птиците са оптимисти.
Пеят.
Нека,
нека пеят.
Помня какъв потрес в душата ми остави един „мемоар“ от поета Стефан Цанев. Нямаше я „птицата“ да ми мине път и налетях направо на чудовищното негово свидетелство за историческия му конфликт според него с поета Георги Джагаров. Не искам да го припомням. Стефан Цанев има много и нетърпеливи издатели. И те непременно ще включат в „някои от томовете за неговото непокорство“ и това така наречено свидетелство. Не зная защо ми се струва обаче, че драматургията на драматурга Цанев в неговия разказ е просто лош „режисьорски прочит“ и съвсем не е свидетелство за „съизмерванията“ на двама значими поети. Темата е дълга и може би ще се върна към нея друг път, но днес е 14 юли и пиша тези редове буквално на крак. Освен падането на Бастилията, за което не съм сигурен, че Стефан Цанев не е обезсмъртил тогавашните „комисари с остри профили“, днес е и рожденият ден на Георги Джагаров – охуления, отхвърления, сваления с челичните лапи на грубата конюнктура поет от високата лавица на българските поетични достижения. Георги Джагаров, като истински поет и човек, сам се пита в едно свое стихотворение: „Може би самият аз съм лош?“ Но сякаш за да опровергае думите от „мемоара“ на Стефан Цанев, с дълбока болка и обич бе добавил в „Мили мои приятели“:
Аз от мисли за вас ослепях
и на смърт аз отидох за вас.
И за вас се отказах от ада и рая.
И аз никога няма да забравя
какво е любов и измама
и затуй в някой есенен час
ще се върна отново.
Не, Георги Джагаров не си е тръгвал. Както сам написа обичаният и разбиран от него поет Пеньо Пенев:
„Ще оттекат през обедния кръстопът годините…
ще има пак звезди и кучета ще има,
виещи към тях като преди.
На път!
Да, пътят на България не свършва. И все тъй с непомътен блясък светят високите карати на българската поезия. Сред тях е изписано и звездното име на Георги Джагаров, Белия генерал на българската поезия.
Минчо МИНЧЕВ
