В началото на XX век територията, известна тогава като Свободна държава Конго, е емблематична за опустошенията на глобалния капитализъм и европейската империя. Изобретяването на пневматичната гума създава процъфтяващи пазари за велосипеди, а по-късно и за автомобили. Последвалото ненаситно търсене на каучук превръща гъстите тропически гори на Конго, богати на този ресурс, в място за разграбване. В „борбата за Африка“ на европейските сили кралят на Белгия Леополд II взема тази инициатива и превръща територията в свое лично владение.
Под жестокото управление на Леополд конгоанските туземци са принудени да добиват каучук или да умрат. Жените са взети за заложници, а на мъжете е наредено да събират месечна квота. С нарастването на цените и търсенето квотите се увеличава. Тези, които не успявали да изпълнят тези цели, били разстрелвани, често на групи, за да се пестят боеприпаси. Според историка Адам Хохшилд между 1880 г. и 1920 г. около 10 милиона конгоанци са загубили живота си.
Ужасът в Конго приключва едва когато международното възмущение – донякъде поради документирането на кръвожадното управление на Леополд в „Сърцето на мрака“ от Джоузеф Конрад – принуждава Белгия да действа. След 1908 г. „свободната държава“ е анексирана от Белгия и става известна като Белгийско Конго.
Но една нова книга - „Кобалтово червено“ на Сидхарт Кара, ясно показва, че не жестокостите от епохата на Леополд не са зад гърба ни. В нея Кара показва, че Конго се е превърнало в „новото сърце на мрака“ - място на ужасяваща експлоатация, която захранва световната икономика на огромна човешка цена.
Бруталното отношение към конгоанските каучукосъбирачи е спомогнало за развитието на автомобилната ера.
Основната сила, отговорна за експлоатацията на същия регион днес, е неистовият стремеж към „чисти“ и „зелени“ източници на гориво и транспорт. Днес ни казват, че този „зелен“ преход означава да бъде изоставена екстрактивнят начин за добив на изкопаеми горива. Това е подвеждаща формулировка, тъй като преходът към „чиста“ енергия изисква безпрецедентен добив на редки изкопаеми - метали и минерали.
Един такъв метал е кобалтът. Това синкаво-сиво вещество се използва за захранване на всичко – от лаптопи до смартфони. То е от особено значение за електрическите превозни средства, тъй като се използва за захранване на литиево-йонните батерии. Именно то осигурява пробега на електромобилите. Въвеждането на „нулеви“ климатични емисии означава, че двигателят с вътрешно горене трябва да изтласкан от пътищата. Електрическите превозни средства, които отговорят на нуждите на тази социално-инженерна екологична утопия, стават много търсени. И тъй като средностатистическата батерия на електромобил съдържа около 10 кг кобалт, осигуряването на този ценен метал става изключително важно.
Седемдесет процента от кобалта в света идва от Демократична република Конго. И тъй като световното търсене се очаква да нарасне с 585% до 2050 г., Кара се заема да проучи приемствеността на тази бързо растяща индустрия с предшестващата я каучукова индустрия. Една от централните теми на „Кобалтово червено“ е широкото използване на детски труд добивната промишленост. Кара не е първият, който изследва тази тревожна реалност. През 2016 г. Amnesty International публикува доклад, в който са посочени тежките нарушения на човешките права и използването на детския труд в минната индустрия на ДРК. Според доклада около 40 000 деца работят в кобалтовите мини в ДРК.
Кара е писал много по темата за съвременното робство. „Робството сега е далеч по-изгодно, отколкото когато и да било в човешката история.“
Изводът от „Кобалтово червено“ е, че голяма част от кобалтовата индустрия е възможна благодарение на принудителния труд – а оттам и на много от удобствата, които приемаме за даденост. Резултатът е, че въпреки наличието на толкова ценен ресурс повече от три четвърти от населението на Конго живее в бедност. „Никога хората от Конго не са се възползвали от мините на Конго“, казва пред Кара местен лидер. „Ние само ставаме по-бедни.“
Изследванията за „Кобалтово червено“ започват през 2018 г., когато Кара посещава минните провинции на Конго. Тук той обикаля опасните обекти и преговаря с въоръжените охранители и местните милиции, които ги пазят, за да ес добере до нужните факти. Той е поразен от размера на мината Шабара. „Повече от 15 000 мъже и момчета тийнейджъри копаеха, копаеха и крещяха вътре в кратера, като почти нямаха място за движение и дишане“, пише Кара. Кобалтовият прах е токсичен. Той унищожава дрехите и попада в белите дробове, а повечето миньори нямат почти никакви защитни средства освен парче плат, вързано през лицето. Кара интервюира редица миньори, останали трайно инвалиди в резултат на злополуки. В една от потресаващите сцени той описва как става свидетел на изваждането на младо момче от наскоро срутен тунел; смъртта на момчето е един от 63-те смъртни случая при този инцидент.
„Няма такова нещо като чист кобалт.“
Твърди се, че две трети от доставките на кобалт в ДРК се изкопават с тежки машини в промишлени мини. Останалата част е изкопана ръчно от миньори, които намират кобалтови находища с по-добро качество близо до повърхността. Тъй като добивът е по-лесен, местните жители използват прости, ръчно изработени инструменти, и пресяват детрита. Миньорите се охраняват от пазачи с автомати, а с подкупите се заобикаля всякакво подобие на регулация. Около местата на добив шетат търговци, които изкупуват кобалта и търгуват с него в складове. Тези депа, известни още като изкупвателни пунктове, представляват малки бараки с ярко украсени табели и имена, като например „Депо за 1 000 000 долара“, за да привличат купувачи. Те предлагат на търговците фиксирана цена на чувал, докато миньорът получава само няколко долара на ден. Предполага се, че тези депа се управляват от конгоанци, но Кара открива, че повечето от тях са собственост и се управляват от китайски структури. Депата продават кобалт от ръчен добив на големите преработвателни фабрики, където той се смесва с промишлено добития кобалт. „Няма такова нещо като чист кобалт“, пише Кара. По думите му кобалтът е „конфликтна суровина“.
На фона на нарастващите критики много от най-големите имена в областта на технологиите и производството на електромобили се включват към инициативи, чиято задача е да изкоренят принудителния детски труд. Една от най-големите е Глобалният алианс за батерии - ГАБ. Повече от 120 компании, сред които Tesla, Volkswagen и BMW, са подписали това съглашение. За да осигури прозрачност, ГАБ е разработил система за наблюдение на място и независима оценка, наречена „Партньорство за действие“. По време на престоя си в Конго обаче Кара не вижда доказателства за работата на тези инициативи, нито нещо, което да наподобява корпоративна отговорност.
Една от основните причини за съществуването на детския труд е, че мултинационалните корпорации търсят нископлатени работници. Тази „надпревара към дъното“ е движещата сила на неолибералната икономика. При положение че глобалните продажби на електромобили, без хибридите, се очаква да нараснат до 66 милиона до 2040 г. от 3,3 милиона през 2021 г., мотивът за печалба винаги ще надделява над моралните съображения.
„Кобалтово червено“ е красиво написано изобличение на новата икономика на добива. Тази книга, основана на щателно проучване, разкрива лицемерието, лежащо в основите на екологичния активизъм, който насърчава „чистата“ енергия, съзнателно игнорирайки човешката цена на този преход. Това е сърцераздирателна история, описваща страданията, понасяни от най-бедните хора в света в името на западния комфорт. Хората умират в мините, изкопани от самите тях, за да можем ние да зареждаме смартфоните и електромобилите си.
По-голямата част от „Кобалтово червено“ е посветена на разкриването на ужасяващите условия, в които живеят децата в ДРК. И все пак предложенията за реформи са малко на брой. Ако искаме да помогнем на ДРК да се откаже от използването на детски труд в добивната промишленост, е нужна незабавна реформа. За да се избегне корупцията, е необходима независима сила, която да обучи служителите, да създаде правоприлагащи органи и съответните длъжностни лица. Необходима е и специализирана работна група, която да открива и освобождава попадналите на пазара на детски труд, както и да прилага строги наказания и дори затвор за всеки, който не спазва условията на труд.
Намирането на „етичен“ кобалт извън Конго засега е малко вероятно. Австралия и Мароко притежават около 3 % от световните запаси на кобалт, което далеч не е достатъчно, за да се задоволи търсенето. За момента ДРК има почти пълен монопол върху метала. Ако искаме да преминем към по-чиста енергия и същевременно да продължим да се радваме на удобствата на съвременните технологии, противопоставянето на жестокостите, документирани от Кара, трябва да бъде морален приоритет.
