В Османската империя Цариградският патриарх получава съвсем особено положение и привилегии и се нагърбва с несвойствени за един църковен водач светски и държавнически функции. Османското правителство му признава статута на „милетбаши“, т. е. на църковен и светски глава на цялото православно население на империята. Не е трудно да се забележи, че това се прави за по-голямо удобство на турското администриране и че по този начин на безправната поробена рая е натрапена още една тоталитарна, потисническа институция. Като една типична поствизантийско-ориенталска институция патриаршията в Истанбул тъне в ужасяващо разтление и корупция. Патриарсите са назначавани по първа прищявка на султана и купуват патриаршеската си титла срещу огромни суми, които впоследствие трябва да бъдат изплащани от духовенството и цялото християнско население. Но още по-опасни и пакостни за поробените балкански народи са методите, с които фанариотите се стараят да унищожат националното самосъзнание на българите, сърбите и румънците, забранявайки богослужението на националните им езици, народностната им просвета и култура, натрапвайки гръцкия език и обработвайки християнското население в духа на панелинистичната „Мегали идея“.
През XVII в. патриаршията се премества в истанбулския квартал Фенер. Постепенно там се заселват и свързаните с нея богати гръцки фамилии и така в балканската история се появява едно ново понятие – „фанариоти“ (от гр. „Фанарион“ – Фенер). Фанариотите – църковни дейци и светски интелектуалци, се смятат за приемници на политическото наследство на Византийската империя, но вече в новите исторически условия на турската окупация. За разлика от светското гръцко национално-просветно и освободително движение кръговете, свързани с Фенер, се ориентират не към наследството на древна Елада, а към Византия, и се стремят не към политическо освобождение от турската власт, а към елинизиране на Османската империя, искат да я „овладеят отвътре“ и да я подчинят на целите на „ромейския“ етнос. Такава е фанариотската интерпретация на „Мегали идея“ – „великата идея“ за възраждане на някогашното ромейско могъщество. Част от тази политика са и методите за духовно асимилиране на поробените православни народи, в това число и на българския народ.
Известни са начините, с които фанариотите се стремят да унищожат всякаква историческа българска народностна памет, всеки спомен за независима от гърците национална история. Те не само забраняват богослужението на славянски език, но и унищожават всички старобългарски книги и ръкописи, до които успяват да се докопат. Когато например през 1823 г. Софийският митрополит Иоаким научава, че в с. Церовене близо до Берковица се пазят древни български сборници и икони на български светии, той нарежда на селяните да ги изгорят. В началото на 40-те години на ХІХ в. голямо количество славянски ръкописи в Зографския манастир на Света гора са унищожени или изхвърлени в морето. Във Ватопедския манастир със старобългарски ръкописи пекат манастирския хляб. В Серския манастир „Св. Иоан Предтеча“ и в манастира „Св. Наум“ в Охрид старобългарските книги и ръкописи също биват унищожавани. По същото време при освещаването на една църква Шуменският епископ нарежда да се заровят в земята старобългарски книги, същото е направено и с ръкописи, намерени в Стара Загора. В Търново гръцкият митрополит Неофит заповядва да се изгорят всички намерени от него български ръкописи до ХІV век. А наследилият го на престола митрополит Иларион, откривайки тайното книгохранилище, където се е намирала библиотеката на българските патриарси, я изгаря, отделяйки преди това гръцките ръкописи [5].
Така християнските народи под турско владичество стават заложници не само на поробилата ги ориенталска държава, но и на великогръцкия шовинизъм на фанариотите и тяхната „Мегали идея“. Към турското робство се добавя и духовното робство на фанариотите, обединени около патриаршията в Истанбул.
Вдигането на схизмата
през 1945 г.
Говорейки за края на жестоката и несправедлива схизма, този акт на фанариотска враждебност и злоба срещу българската Църква и народ, редно е да отбележим, че в течение на седемте десетилетия схизма най-много усилия за преодоляването й полага Руската православна църква. Още през първите години след Освобождението се извършват съвместни богослужения на български и руски свещеници. Най-известният от тях е свързан с освещаването на руския храм „Св. Николай Чудотворец“ в София. Съобщавайки за това събитие, „Църковен вестник“ от 1914 г. пише: „Това не е първият път, когато българското и руското духовенство служат заедно. Освещаването на шипченския храм бе извършено от високопреосвещения Старозагорски митрополит Методий в съслужение с руско духовенство. В Русия нашите студенти и духовни лица служеха и служат заедно с руското духовенство при благословение на местния архиерей. Руският Синод се съгласи, щото този храм да бъде осветен от български свещеници… С този акт руският Синод несъмнено желае да положи начало на братско единение с Българската църква“ [14]. Това несъмнено е вярно. Само началото на Първата световна война осуетява възстановяването на пълното църковно общение между двете църкви. По-късно, по времето между двете световни войни, много за пробива в каноничната изолация на българите прави св. Серафим Софийски чудотворец, който не само съслужи с български архиереи и участва дейно в живота на Българската църква, но и убеждава своите събратя архиереи от Руската задгранична църква, че Българската екзархия е напълно канонична и благодатна. През 1950 г. на опелото на светия архипастир Врачанският митрополит Паисий подчертава, че именно архиепископ Серафим навремето е помогнал на Българската църква да заеме отново полагащото ѝ се място в голямото православно семейство [15].
Още преди края на Втората световна война Московската патриаршия заявява решителната си подкрепа за православните българи. На 30 октомври 1944 г. наместник-председателят на Синода, Софийският митрополит Стефан се обръща към местоблюстителя на московския патриаршески престол митрополит Алексий „със сърдечна молба да поеме в свои ръце инициативата за вдигане на схизмата“ [16].
Митрополит Алексий веднага влиза в контакт с Вселенския патриарх Вениамин относно въпроса за вдигането на схизмата [17].
Условията, при които може да се осъществи отмяната на гръцко-българската схизма, са предмет на обсъждане с делегациите на няколко поместни Православни църкви по време на тържествата по случай интронизацията на Московския патриарх Алексий на 2-4 февруари 1945 г. В Москва патриарх Алексий I се среща с Александрийския патриарх Христофор, Антиохийския патриарх Александър и представители на другите патриаршии: митрополит Герман от Вселенската патриаршия, архиепископ Атинагор от Йерусалимската и други йерарси, обсъждайки с тях българския църковен въпрос. За тези свои срещи и преговори патриарх Алексий I пише в писмото си до Българския екзарх Стефан от 8 февруари 1945 г., като му съобщава, че Вселенската патриаршия е обещала: „1) Вселенският патриарх ще се извини на Българската църква; 2) схизмата ще отпадне; 3) Българската църква ще получи заедно с това самостоятелност от Константинополската майка-църква“ [18].
На 19 февруари 1945 г. в Истанбул се срещат представители на Вселенската патриаршия и Българската екзархия в лицето на Неврокопския митрополит Борис, Търновския митрополит Софроний и Величкия епископ Андрей. В т. 2 от протокола на срещата е отбелязано: „Да се признае и причисли Българската църква между автокефалните православни църкви, които имат канонически отношения с Вселенската патриаршия и другите автокефални църкви ¬ сестри“ Протоколът също така дефинира правата на българската православна община в Истанбул: „Да се даде вътрешно църковно самоуправление винаги в рамките на свещените канони, а българските общини могат да посочват на Вселенския патриарх свой енорийски клир (църковните предстоятели в свещен сан, свещениците и дяконите) за одобряване, за назначаване или за негово ръкополагане, доколкото, разбира се, посочваните за целта притежават надлежните канонически цензове“ [19].
Патриаршеският и синодален томос, който отменя схизмата и признава автокефалията на хилядолетната Българска православна църква, е издаден от Вселенския патриарх Вениамин на 22 февруари 1945 г.
В текста на томоса се казва: „Ние благославяме автокефалното устройство и управление на Св. Църква в България, като определяме тя, наричана “Св. Православна Автокефална Българска Църква” и бидейки отсега нататък призната наша духовна сестра, да управлява и урежда своите работи независимо и автокефално според реда и суверенните права на останалите Православни Автокефални Църкви“ [20]. Съществувалата преди това църковна схизма и решенията на Цариградския събор от 1872 г. са напълно премълчани и пропуснати, сякаш такъв проблем никога не е съществувал.
На 13 март 1945 г. томосът бива тържествено връчен на официалната делегация на Българската православна църква начело с екзарх Стефан.
В писмото си от 27 февруари 1945 г. до Московския патриарх Алексий Българският екзарх Стефан описва тези събития по следния начин: „Щастливи сме от това, че още през първите дни на служението си като патриарх Вие показахте сърдечно съпричастие към положението на нашата църква и нейните служители, и успяхте да окажете своето мощно съдействие да бъде отменена схизмата, която толкова много ни тежеше… С това Вие, Ваше Светейшество, завинаги вписахте своето име върху страниците на историята на нашия народ и си осигурихте дълбоката благодарност на нашето паство и нашата държава“ [21].
Фактическото признание на българската патриаршеска институция от Вселенската патриаршия се извършва чак през юли 1961 г. Историческите документи свидетелстват, че диалогът с другите поместни Православни църкви, особено с Антиохийската патриаршия, подготвят почвата за това признание.
Така се възражда древната Българска патриаршия, запазила в течение на вековете българската нация, направила толкова много за целия славянски и християнски свят. По-нататъшната история на БПЦ по времето на комунизма и в трудните времена на посткомунистическа България изисква отделно изследване. Днес нашата Църква, мъчително трудно оправяща се както от наследството на тоталитарното минало, така и от раните на разкола, натрапен ѝ от „демократичната“ власт, продължава своя трънлив път заедно със своя измъчен, но непредал се народ. Съдбата на народа и държавата е преплетена тясно със съдбата на Църквата и от бъдещето на БПЦ зависи до голяма степен бъдещето на България. Всички сме отговорни пред Бога и народа за състоянието на нашата Църква – и дано Бог да благослови нея и нас с добри и мирни бъднини.
Амин.
