Доналд Тръмп вече и официално е за втори път американски президент. Той отново е стопанин на Белия дом. Встъпването му в реална длъжност стана типично по американски – помпозно до наивност. Сиреч - доста безвкусно.
Освен това бе съпроводено с естествената шумотевица на световните средства за масова информация. Тя обаче в никакъв случай не може да се сравни с онази медийна истерия отпреди два месеца, когато Доналд Тръмп убедително спечели изборите за президент.
По времето на тяхното провеждане, преди и след него, цялата новинарска гилдия от противници на Тръмп се занимаваше изключително с личния му живот, особено през периода на неговата греховна младост. И може да се каже, че на въпроса кой е Доналд Тръмп бе даден - верен или неверен - но изчерпателен отговор.
При всички случаи обаче по-важен е въпросът: що за явление е Доналд Тръмп и какво се очертава да бъде неговото историческо значение за света.
Всичко произтича не само от факта, че той стана президент на все още най-могъщата държава в нашето съвремие, но и това, че световната конюнктура му „възлага“ задачата да сложи край на един, може би решаващия етап от развитието на капитализма като обществено-историческа формация.
Политологичната мисъл вече произведе изобилие от анализи както на личните характеристики на четирийсет и седмия президент на САЩ, така и на съществуващия в момента обществен ред. Разбира се, в центъра на вниманието освен Доналд Тръмп стои и неговата велика родина – Съединените американски щати.
***
Интересно е, че сред гражданите на тази велика държава рядко се използва изразът „моята родина“. И това при положение, че всеки учебен ден в училищата на САЩ започва с националния химн.
В това няма нищо странно. Съединените американски щати са една от не малкото държави в света с фактически неограничен народностен състав. Но за разлика от всички останали подобни държави в нея някъде се къса връзката между патриотизма и емоционалния израз „ моята родина“.
Това не означава, че САЩ нямат своите патриоти, хора предани на своята държава, която им е осигурила дом, прехрана, а често пъти и защита. Те са загивали за интересите на тази държава във водените от нея войни. Произходът на тези американски патриоти е безкрайно разнообразен. Но служенето на държавата много често се отличава от служенето на родината и - за разлика от американците, европейците ясно разбират това. А тази разлика е резултат от начина, по който възникват Съединените американски щати.
Може би е и естествено, че нещата стоят по този начин. САЩ възникват, както е известно, преди двеста и петдесет години. Това е твърде кратък исторически период, за да бъде обяснение за всестранната криза, която се намира днес великата мултиетническа държава.
***
Парадоксално е, че кризата започна тогава, когато САЩ бяха вече повалили своя главен конкурент в борбата за световното лидерско място – СССР.
В края на 1991 г. Съветският съюз престана да съществува. В продължение на десет години след това САЩ бяха не само първи в света по влияние. Те всъщност бяха единствените господари на света.
Днес, четвърт век след абсолютното господство на Съединените щати над целия свят, те се оказват в повсеместна криза. В икономическо отношение те вече са на второ място след Китай, във военната област – след Русия. Но най-опасно за самото съществуване на САЩ е социалната криза, подкопаваща устоите на социалния мир. Никога досега не са били толкова много в тази държава свръхбогатите - милиардерите, но и никога крайно бедните, както сега. Американското общество е дълбоко разединено. Толкова дълбоко, че над съществуващата обществена система виси опасността от нейния пълен разпад.
Ето затова е важен отговорът на въпроса не кой е Доналд Тръмп, а що е то явлението „Доналд Тръмп“.
Това е странен феномен в една странна държава, която обаче от сто години играе ролята на водеща световна сила – стопанска, политическа, научна, военна и пр.
Времето от създаването на САЩ до наши дни е изпълнено с различни исторически резки промени. В двеста и петдесет годишното си съществуване САЩ изминават пътя от не голяма държава, произлязла от няколко района – колонии на Англия, до световен лидер.
Стартовата точка на новата държава е нейната победоносна освободителна война в края на XVIII век срещу най-могъщата тогава колониална държава. Това е първият случай на освободила се от чуждо господство колония.
Но още по-важна е една друга особеност на новата държава: в мирогледно отношение тя е великолепната рожба на епохата на Европейското просвещение.
В английските колонии на Америка се формира изключителен държавотворчески интелектуален елит под влияние най-вече на Френското просвещение, но и на идеите на английския либерализъм.
Това, разбира се, има и своите особености. Нещо повече – абсурдни особености, най-важната от които е, че великите просветители и демократи са всъщност… робовладелци!
Този елит дава на света своето блестящо творение – конституцията на САЩ. Именно тя е този интелектуален продукт, който заедно с Великата френска революция са решителният обрат в историята на човечеството.
И тук има „малка разлика“. В атмосферата на Френското просвещение се ражда и утвърждава великата идея, според която „всички хора се раждат равни“ .
Да, така е с френските просветители – така са мислели те. Но американските – не! Те са жестоки експлоататори в пълния смисъл на този израз.
След провъзгласяването на независимостта си през 1776 г. новата държава започва своето териториално разрастване на запад към Тихия океан. Последната й голяма териториална придобивка е Аляска през 1867 г. При това – нещо много важно: тази територия не е завзета с кръв, а чрез покупка от Руската империя.
Още по-интересно от териториалното уголемяване на Съединените щати е стремителното нарастване на тяхното население. Тази уникална държава дава подслон на пришълци от цялата планета. Новата държава става притегателен център на всички хора по света, на които в техните отечества им липсва хляб или свобода. А когато в края на XIХ век, САЩ стават водеща стопанска сила в света, към тях се устремяват хора, страстно желаещи бързо и много да забогатеят без оглед на средствата, подпомагащи това желание.
***
С териториалното комплектоване на новата държава и превръщането й в единен икономически колос се чуват и първите гласове в нея за излизане от доброволната й политическа самоизолация от целия останал свят.
Това е невидимият, но мощен фактор, предотвратил процеса, при който вече трайно уседналото там население би започнало да се преформира в нация. Ту увеличаващият се, ту намаляващият приток от емигранти от Европа спира този процес – нещо, което се повтаря неколкократно в двеста и петдесет годишната история на САЩ.
Така големият видим проблем в политическата борба между двете големи партии – демократическата и републиканската, е именно по линия на т. нар. „изолационизъм“ и „антиизолационизъм“. Но особеното в случая е това, че привържениците на едната линия не са само в една от партиите, а на противниците – не само в другата партия. Привърженици на изолационизма в различни периоди има и в едната, и в другата партия. Това важи и за антиизолационизма: негови привърженици има и в двете партии.
На практика това особено положение се отразява и във външната политика на великата държава в различните исторически моменти. Така в края на XIХ век, когато Съединените щати се превръщат в най-могъщата икономическа сила на планетата, те изместват от тази позиция Великобритания, която тогава вече не е дори втора икономическа сила, а е трета след обединена Германия.
Именно тази Германия тогава придобива значението и името си – Втори германски райх. А този райх в края на XIХ век се превръща в смъртен враг на Британската империя.
***
От края на XIX век вече не Франция, а Германия е главният съперник на Великобритания в Европа.
Нещо повече, със своя стремеж да търси колонии по целия свят, Вторият германски райх обективно се превръща в смъртен враг на Британската империя. Тази империя хвърля всичките си сили за въздействие, за да привлече САЩ за свой съюзник в явно неизбежната бъдеща голяма война с Германия.
Лондон напомня на американците, че тяхната държава всъщност е продължение на тласъка, даден от Англия, който е превърнал САЩ в англосаксонска държава.
Главно доказателство за това служи фактът, че държавният език на САЩ е английският. По-добре запознатите с историята на тази държава знаят, че приемането на английския език за държавен на САЩ в не малка степен е въпрос на случайност. Според мълвата, английският език е приет за държавен от Камарата на представителите на САЩ в съперничество с немския език. Но в крайна сметка с един глас повече се налага английският.
Някои смятат, че това е просто една легенда, но всъщност тя има сериозното основание да бъде истина.
Първите заселници на Източния бряг на Северноамериканския континент са европейци, от които около 60% са от немско-германски произход. След тях по брой са англичаните, шотландците и ирландците.
Приемането на английския език за основен (макар и не единствен) в новата държава широко открива пътя към възникването на една близка, но не тъждествена с английската култура.
И сега пак се появява възможност за формирането на нова американска нация, чиято основа се явяват германският и британският етнически елемент.
Нещо повече – след провъзгласяване на независимостта в Съединените щати, преди всичко в литературата, започва да се формира една самостоятелна линия на развитие. Така културата на САЩ може да бъде определена като англоезична, но спорен се оказва отговорът на въпроса дали с това тя е и англосаксонска.
Това различие поражда и спора за пълната принадлежност на Съединените щати към англосаксонския свят.
Още в началото на XIX век на територията на Североамериканската държава се заражда и съответният патриотизъм.
Както във вътрешната, така и във външната политика този нов патриотизъм се артикулира като идеология на прословутия американски изолационизъм.
Той има и своята теоретична доктрина – доктрината „Монро“, която очертава границите на американския геополитически интерес: двете части на американския континент или Южна и Северна Америка.
В края на XIX век, с превръщането на САЩ във водеща световна икономическа сила, зона на техните интереси се превръща цялото земно кълбо. А от края на XX век и космосът.
Това безгранично разширение на зоната на американските „национални“ интереси е резултат от победоносното участие на САЩ в двете световни войни, в които те са въвлечени от блестящо провежданата външна политика на Лондон.
Особено след Втората световна война САЩ се превръщат в една от двете велики военни сили, а в края на XX век в единствена световна сила.
В най-голяма степен това бе резултат от победата на антиизолационистките сили на тази страна.
Този щастлив за Съединените щати период не трае дълго. Достатъчни бяха три десетилетия, за да стане ясно, че към статута на велики свръхсили са се насочили няколко държави – Китай, Индия, Русия.
През ХХ век САЩ заеха господстващо място в света. Излизайки от своята изолация през XIX век, сред не малка част от политическия елит на тази държава се наложи убеждението, че Америка е главна част от т. нар. англосаксонски свят. Но развитието на световната история в началото на XXI век показва друго: САЩ не само не са най-главна част от англосаксонския свят, но и по много признаци не принадлежат към него.
Затова фактът, че още с победата си на сегашните президентски избори Доналд Тръмп предложи САЩ и Канада да се обединят в една държава не е резултат нито на неговата пословична суетност, нито признак за някакво психическо разстройство. Този план за сливане на двете държави никак не е налудничав. Той не само е реалистичен, но е и неизбежен. Може да се спори само за времето, когато той ще бъде осъществен.
Във връзка с това трябва да се спомене действието на едно скрито, но много важно обстоятелство: широко разпространеното мнение, че САЩ, най-могъщата англосаксонска държава, след Първата световна война постепенно са превърнали Великобритания в своя „колония“.
Но нещата стоят точно обратно: Лондон никога не е преставал да бъде финансова, геополитическа и интелектуална столица на целия англоезичен свят.
Това стана ясно в началото на сегашния век, когато САЩ доброволно и неусетно отстъпиха на Китай световното си положение на най-велика индустриална сила.
Така се стигна до положението САЩ да понесат на своя гръб тоталната системна криза на световния капитализъм.
Когато четирийсет пет години след Втората световна война през 1991 г. рухна Съветският съюз, мнозинството от световното обществено мнение прие САЩ за победител в Студената война. Но вместо изгода от това, Съединените щати инкасираха неочаквано големи загуби: те съвсем съзнателно и планомерно се деиндустриализираха, прехвърляйки почти целия си производствен потенциал в Китай, набраха огромен дълг от 34 трилиона долара. От него „само“ държавният дълг е 14 трилиона, задлъжнялостта между фирмите и гражданите е 20 трилиона.
Федералният резерв, който обслужва САЩ, но не е тяхна държавна собственост, вече вместо полза започна да носи загуби. Затова едно от нещата, които Доналд Тръмп не спомена в речта си при приемането на президентския пост, но най-вероятно ще го извърши през мандата си, е национализацията на Федералния резерв.
Ето в тази обстановка, в която светът е тотално дестабилизиран, изплъзващ се от контрола на Великата държава, а в нея стремително се разпада единството на обществото, се появи Доналд Тръмп.
На него, както изглежда, ще се падне и задачата да спасява световния капитализъм чрез решителен отказ от робуването на либералните догми в икономическата теория и практика.
Нищо чудно, ако в хода на обещаваната от новия президент на САЩ реиндустриализация станем свидетели на приложение дори на отричаното плановото стопанство.
Ако търсим стартовата точка на сегашната световна криза, тя ще ни отведе към началото на нашия век.
Това бе моментът, когато Западът разбра, че Русия няма да рухне на съставните си части. Както изглежда, „едва забележимият“ В. В. Путин не е направил особено впечатление на западните лидери. Още повече че той зае президентския пост на Руската федерация по препоръка на хроничния пияница и прононсиран безхаберник Б. Н. Елцин.
Първата изненада за съвкупния Запад бе приключването на двете чеченски войни. След това дойде т. нар. Мюнхенска реч на В. В. Путин през 2007 г., в която той заяви, че Русия не само не е мъртва, но се и събужда за ново начало на велика световна сила.
След прекъсване от един мандат 2008-2012 г. Владимир Путин окончателно се утвърди като личността, която олицетворява решителността на руския народ да се върне на световната арена като могъща стопанска, културна и военна сила.
Първи това съзряха англосаксонските сили във Великобритания и техните съратници в САЩ, пребиваващи най-вече в Демократическата партия. Но те вече не диктуваха в никакъв случай политическите настроения в САЩ. Тихо и трудно забележимо, но мощното течение на историята носеше идеята на освобождаването на САЩ от безбройните, в повечето случаи ненужни преки и непреки техни ангажименти по света. А с това ги отдалечаваше и от идеята за световно англосаксонско господство.
Така станахме свидетели на интересни събития, които едва ли са случайни: през 2016 г. се водеше яростна предизборна борба в САЩ. Хилари Клинтън олицетворяваше нападателната мощ на неолиберализма, чийто краен носител бе Демократическата партия. Доналд Тръмп - едно друго начало, встрани от волята на „дълбоката държава“.
Хилари Клинтън трябваше да отвоюва отново господството на англосаксонската идея сред американския културен и политически елит.
При нейна победа напусналата чрез референдум Европейски съюз Великобритания, вече с помощта на Съединените щати, сигурно щеше да тръгне по пътя на възстановяването на англосаксонския свят с център Лондон. А към него принадлежат освен Обединеното кралство, САЩ, Канада, Австралия, Нова Зеландия, а защо не и Южна Африка; общо около 500 млн. души, т. е. повече от жителите на Европейския съюз. Не се случи. Може би защото прекият път към целта не е най-краткият.
…Ето това е положението на нещата със световната интрига, която се вихри около 47-ия президент на САЩ.
