Някога мирът беше целта на американските държавници. Днес обаче виртуално всеки един във Вашингтон изглежда че одобрява войната. Така е с руско-украинския конфликт. Желанието на Доналд Тръмп да прекрати войната предизвика едва потискан ужас.
За жалост, ако - както се говори, той се надява да постигне мир, заплашвайки Русия с масирано увеличение на помощта за Киев, неговото усилие е обречено на провал. Повече подкрепа няма да излекува най-голямата слабост на Украйна: човешката сила. Повече пари обаче биха предали неговите поддръжници, които вярваха, че гласуват за „Америка фърст“ /„Америка на първо място“/, не за „Киев юбер аллес“/“Киев над всичко“/.
Случаят с мира е ясен. САЩ рискуват тяхната прокси война против Русия да стане гореща, тласкайки последната към дори по-близки отношения с Китай, Иран и Северна Корея. Нещо повече, Вашингтон е воден към банкрут, харчейки близо трилион долара годишно, за да финансира своя бързо ескалиращ дълг. При всичкото това Украйна бива унищожавана.
Как Вашингтонското „Петно“ оправдава последната безкрайна война на Чичо Сам? С една серия от неубедителни и непоследователни аргументи.
Допускането Русия да надделее ще подкопае “базирания на правила международен ред.“ Този ред е благочестива измама, промотирана от държави, които са съчинили правилата за своя изгода и ги нарушават, когато е удобно. Наистина, първата администрация на Тръмп беше с лоша слава заради използването на човешките права като оръжие срещу противници, галейки по-репресивни приятели. Американските политмейкъри би трябвало да се запитат, дали редът може да преживее множеството нарушения на Запада...
Международната общност не би трябвало да позволява агресията да минава безнаказано. Окупирането от Русия на нейната съседка беше неоправдано, обаче САЩ и Европа не са модели на благоприличие. Подобно на други велики сили, те въплъщават позорната атинска хвалба: „Силният прави това, което може, а слабият понася това, което трябва“. Западът е против агресията, освен когато я върши той самият - като разпокъсването на Югославия от НАТО, инвазията на Америка в Ирак, съюзническата операция за „смяна на режима“ в Либия и бруталната интервенция на Саудитска Арабия в гражданската война в Йемен. Само през последната четвърт на едно столетие стотици и хиляди цивилни умряха в агресивните войни на Вашингтон.
„Една руска победа би осигурила открита покана на потенциални агресори. Не в един или два конфликта, а в цяла Евразия“, твърди Бланк. Труди Рубин от Seattle Times претендира, че един такъв резултат би бил сигнал за американска слабост. „Това би насърчило един нов период на агресия от Русия, Китай, Северна Корея и един притежаващ ядрени способности Иран“. Фактически Украйна е по-скоро изключението, отколкото правилото, когато Западът подпомага държава жертва. САЩ и европейците обикновено отказваха да действат против агресия и дори геноцид в Африка, Средния Изток и Азия, освен ако не е замесен петролът. Действително, както бе отбелязано по-рано, западните правителства често подпомагаха съюзници и партньори, извършващи такива престъпления.
Всеки случай, агресията най-вече е уникална и отразява локални обстоятелства с малко отношение към това, което става където и да било другаде. Помислете си за опасенията, че Си Цзинпин ще се присъедини към Путин като друг мрачен Хитлер и ще окупира Тайван. Пекин е по-загрижен относно своите способности, отколкото за дефицитите на Украйна. Нещо повече, защитниците на Тайпе очакват Америка да тръгне на война, за да спаси островната държава, ако бъде окупирана: точно това, което Вашингтон отказа да направи за Киев. Фактът, че американците не пожелаха да умират за Украйна, би повдигнал въпроса дали биха желали да направят същото за Тайван.
Неуспехът да се разгроми Русия ще я насърчи да продължи своята кампания против Америка в сътрудничество с други антагонисти.
Александър Баунов от The Carnegie Center уверява, че „Украйна стана повратна точка в една глобална битка между западния елит и един нов, воден от Русия: щом веднъж Украйна падне, Русия се надява да завземе Грузия и всяка друга територия, която тя пожелае, и отново да се продаде като силен патрон на страните по света.” Това едва ли описва Русия на Владимир Путин. Ако той е имал таен план за завоюване на света, защо чака близо четвърт век, за да го задейства? И ако Москва е толкова страшна, защо нейният патронаж беше широко лимитиран до държавите парии?
Марк Рюте, новият генерален секретар на НАТО, е по-специфичен, когато предупреждава: „Фактът, че Иран, Северна Корея, Китай и Русия работят заедно толкова тясно… [означава] че тези различни части от света… стават все по-свързани.” Той цитира „ракетната технология, която сега се изпраща от Русия в Северна Корея, която представлява ужасна заплаха не само за Южна Корея и Япония, но също така и за континенталната територия на САЩ.”
Рюте бърка причина и следствие. Русия прегръща тези страни в отговор на прокси войната на Запада. Първоначално Путин не демонстрираше враждебност към САЩ или Европа. Той беше първият чуждестранен лидер, който позвъни на Джордж У. Буш след 11.9. 2001 г. Две седмици по-късно той каза пред германския Бундестаг: „Студената война приключи!… Ние разбираме, че без една модерна, изпробвана и устойчива архитектура на сигурност никога няма да можем да създадем атмосфера на доверие на континента.“
Той сътрудничеше със САЩ против Иран, Северна Корея и Талибан... Дори днес Русия и Америка нямат териториални спорове и не са ангажирани в идеологически спор в стила на Студената война. Приключването на днешната прокси война би помогнало да се притегли Москва към Запада.
Поръчителствайки на Киев, Западът отслабва Русия евтино: една сделка за Америка. Използването на украинците като пушечно месо в една война, за да се възвеличи Вашингтон, може да е удобно, но е морално зверство. По-важното, както току-що отбелязах, Москва не е естествен враг на Америка. Императорска Русия беше приятел с младата република по целия свят, подкрепяйки установеното правителство против откъсването на Конфедерацията. Такъв беше Путин, който също каза на своята германска аудитория: „Никой не поставя под въпрос голямата ценност на отношенията на Европа със Съединените щати.“ Без инверсията от Вашингтон на доктрината „Монро“, така че да означава, че САЩ са упълномощени да третират не само Латинска Америка, но и целия свят като американска сфера на интерес, Вашингтон и Москва не биха били в една прокси война-плюс за Украйна. Прекратяването на конфликта би било много по-евтин начин за редуциране на руската „заплаха“.
Американската и натовската надеждност ще бъде унищожена, ако Русия триумфира над Украйна. Киев не е част от трансатлантическия алианс. САЩ и Европа не обещаха да защитават Украйна. От 2008 до 2022 година съюзниците отказваха да приемат Киев в НАТО, защото никой не искаше да се бие за него. През последните три години същите правителства отказваха да се намесват на страната на Украйна по същата причина. Нейният разгром просто би подчертал важността на натовското членство – точно заради което правителството на Зеленски иска да се присъедини. И заради което Путин не успя да атакува някоя членка на НАТО, докато се опитва да блокира включването на Украйна. И двамата разбират разликата в актуалната принадлежност.
Украйна стана „стратегическо укрепление на Запада“, защитаващо Европа и свободния свят от нападение. Някои анализатори очевидно виждат Путин като Хитлер, Сталин и Наполеон колективно въплътени, посветени на завоюването на Европа и по-голямата част на познатия свят. Така че „всеки мир между Украйна и Русия е само временен“, предупредиха Кейт. Д. Диксън и Юрий Холовински, пенсионирани офицери от армията и респективно от разузнаването. Стивън Бланк от Изследователския институт по външна политика, по подобен начин предсказа „едно поколение на война“ за Европа. Наистина, той твърдеше, че „амбициите на Путин достигат до Балтика, Централна Азия, Молдова и Средния Изток, които уж съставляват „стратегическите граници“ на Русия, тоест на СССР.
Въображенията нарастват трескаво, когато войските маршируват. Путин е лош, не глупав. Инвазията на Москва в Украйна беше криминална, но не е предвестникът на нищо повече. Той, Путин, никога не е обещавал да сътвори отново старата империя или да действа за възстановяването на Съветския съюз. Макар че често е цитиран да казва: „На когото не му липсва Съветският съюз, той няма сърце“, следващият му ред просто се забравя често: „Който иска да го върне, няма мозък.“ И отново, ако руският диктатор е имал такива експанзивни амбиции, защо чака повече от две десетилетия на своето президентстване? Наистина, неговите работи показват невъзможността на задачата. Дори да приемем, че неговите изтощени легиони, които завоюваха само скромна украинска територия след почти три години на брутална война, биха могли неправдоподобно да завладеят континента, какво би се надявал да постигне той? Как би управлявала неговата нация такава територия и население? Как рухващата Европа би облагодетелствала Русия?
Фактически той детайлизира своите безпокойства за сигурността на Мюнхенския форум по сигурността през 2007 г.:
Експанзията на НАТО няма никаква връзка с модернизацията на самия Алианс или с гарантирането на сигурността в Европа. Обратното, тя представлява сериозна провокация, която редуцира нивото на взаимно доверие… И какво се случи с уверенията, които нашите западни партньори направиха след разпускането на Варшавския пакт?
Тези виждания са широко споделени в Русия. Директорът на ЦРУ Уйлям Бърнс, тогава посланик на САЩ в Русия, съобщи през 2008 г.: „Украинското влизане в НАТО е най-ярката от всички червени линии за руския елит /не само за Путин/… Все още търся да намеря някой, който вижда Украйна в НАТО като нещо различно от пряко предизвикателство към руските интереси.“ Значение има не това, в което според западните представители руснаците биха повярвали, а това, на което те вярват.
Един мир без победа би предал „независимостта, териториалната цялост и оцеляването на Украйна като държава и нация“. Най-голямата заплаха за Киев и Запада днес е войната. В отговор САЩ са отговорни пред собствения си народ, не пред украинското правителство. Вашингтон не е длъжен да задоволява исканията на последното, нито да го прави винаги. Реалността и трагедията на международната политика е, че интересът винаги е доминирал и трябва да доминира. Ако САЩ не прилагаха атинските правила, може би все още щяха да воюват във Виетнам, Ливан, Сомалия, Ирак, Афганистан и дори в Русия, където интервенираха през 1918 г., за да се свалят болшевиките. Вашингтон има един първостепенен дълг към своя собствен народ да спира политици, които прахосват американски животи и богатство.
Всеки мир без победа ще бъде „само временен“, позволявайки на Русия да се превъоръжи и да започне войната наново. Юлия Каздобина от Украинския съвет по външна политика „Призма“ твърди, че Путин няма интерес „от спиране на своята инвазия.“ Наистина, настоява тя, „Путин многократно е демонстрирал своето задължение да изтрие Украйна от картата. При такива обстоятелства всеки разговор за едно компромисно уреждане е опасно измамен“. Обаче при своята инвазия Москва не развърна достатъчно войски, за да окупира Украйна. Путин очевидно възнамеряваше с един удар с ръка да наложи смяна на режима, най-простото средство да постигне главната цел на Русия - украинския неутралитет. Бившият генерален секретар на НАТО Йенс Столтенберг допускаше, че изключването на Киев от Алианса, а не териториалното разширение, беше ключовото искане на Путин преди войната. Това остана централният въпрос на разговорите в Истанбул между Русия и Украйна дори след започването на конфликта. Ако мирът даваше този резултат, Москва не би имала и малка причина да поднови отново борбата. Руснаците платиха досега висока цена, а Киев, със съюзна подкрепа също можеше да използва всяко прекъсване за да се превъоръжи. Наистина, бившият германски канцлер Ангела Меркел призна, че това е била целта на Минските споразумения: да се успокои Москва, позволявайки на Украйна да се подготви за следващия рунд. Настояването върху победата на Киев е за да се промотира една наистина безкрайна война.
Руско-украинската война е скъпа и опасна. След като положи клетва и встъпи в длъжност, Тръмп няма да има по-важно задължение от това да се обърне към конфликта и да осигури изхода на Америка. Неговото най-висше задължение е към хората на тази нация.
9 януари 2025
