Митът за демокрацията като народовластие винаги е съжителствал в теорията и политическата практика с мита за народа като суверен на политическата власт. Тази митология римляните снабдиха с красивата емблема, която надживя рухналата Римска империя. Но знаменитото „Vox populi, vox Dei“ („Глас народен, глас божи!“) векове наред не слизаше от политическите трактати и от литературата, посветена на политически теми. Тази емблема е рожба на епоха, в която самото понятие за народ имаше съвършено различно от съвременното си значение.
Нито в Древна Гърция на Платон и Аристотел, нито в пределите на обширната Римска империя по-късно народът е бил суверен на политическата власт. Но затова пък митологията за народовластието добре е обслужвала интересите на древните, а и на днешните политици. Нещо повече, тази митология успешно обслужва всяка решаваща стъпка в утвърждаването, разширяването и преодоляването на израстващите от самата пазарна система социално-икономически и политически проблеми, които заплашват по един или друг начин социалния мир и интересите на фактическите господари на пазарната икономика. Странно е обаче обстоятелството, че именно тази митология, обслужваща функциите на политическата демокрация и на политическата система като цяло, не е намерила и все още не намира подобаващо място в обществените науки или в идеологическите дискусии за добрата, предпочитана и адекватна на мястото и времето, в което живеем, политическа система.
Според някои автори обслужващата функция на модерната (съвременна) демокрация не означава и не може да означава, че народът днес управлява в някакъв смисъл на термините „народ“ и „управление“. Демокрацията означава само, че народът има право и възможност да приеме или отхвърли хората, които го управляват.
В модерната държава политиката неизбежно е кариера. Това е признание за професионалния интерес на индивидуалния политик и на определени групови интереси. Историческият преглед на теорията и практиката и анализът на пътя на демокрацията и съдбата на демократичните общества потвърждават наличието на дълбока криза в демократичните режими и в самата теория за демокрацията.
Критиката на обслужващата функция на демокрацията като инструмент, от който се нуждае и който използва нашироко пазарния механизъм, е засенчена от възвеличаването на „естествените права“ на индивида. Тази твърде абстрактна идея за правата и свободите на човека продължава с коленопреклонното отношение към частната собственост въобще и към самото право на собственост – правото да притежаваш себе си като индивид и придобитото веществено богатство като светая светих на свободното общество. Абстрактният хуманизъм на стария либерализъм не може да прикрие обаче неговото преклонение пред егоизма като пред движеща сила, мотив и субстанция на човешкото у човека.
КАКВО СЕ КРИЕ ЗАД КРИЗАТА НА ДЕМОКРАЦИЯТА?
Най-краткият отговор на този въпрос, може да се каже, е: това е криза, която израства от перманентния конфликт, в който се намират във всички времена и епохи пазарът и политическата система независимо от нейната конкретна форма. Пазарът налага своята логика на политическата система и ограничава демокрацията (там, където я има). Въпросът не е толкова в диалектиката на взаимоотношението пазар – демокрация, колкото в относителната сила на съставляващите това взаимоотношение страни – пазар и демокрация.
“Два фактора през последните две столетия са позволили на тези две властови системи, основаващи се на противоположни принципи за правилното разпределение на властта, да съществуват съвместно. Първо, винаги е било възможно икономическата власт да се превърне в политическа и обратното… Малцина притежават едната без бързо да спечелят другата. Второ, държавното управление е било активно използвано за промяна на пазарните резултати и за създаване на по-равномерно разпределение на доходите от онова, което би се получило, ако пазарът бъдеше оставен сам на себе си.“
Тази ограничаваща неравномерното разпределение на доходите власт на демокрацията е само част от политическата игра, която се разиграва под ръководството и в интерес на капитала, т. е. на контролирания пазарен процес, формално ограничаван от закони, които лесно се заобикалят. Тези ограничения имат по-скоро предизборен, манипулативен характер – те са част от политическия маркетинг, без особени промени в пазарната ситуация.
Съвременният капитализъм демонстрира изумителна гъвкавост, като изгради адекватна на капитала политическа система, при която богатството се превръща в политическа власт. Финансирането на политическите партии, даренията за изборните кампании, дори прякото купуване на гласове вършат чудесна работа. Притежателите на голямо богатство си купуват чрез „групите със специални интереси“ не само политическо влияние, но и реално участие в политическата власт (НПО, сдружения, асоциации и др. структури, финансирани от не винаги ясни източници).
Задълбочаването на кризата на самата идея за демокрацията е парализиране на демократичните институции в съвременната държава: избраните чрез гласуване длъжностни лица; свободните, честни и честно провеждани избори; свободата на словото; алтернативни източници на информация; свобода на сдруженията; граждански права на всички пълнолетни.
Тези институции са не само нов тип политическа система, но и нов тип народно управление, тип „демокрация“.
Кризата на така разбраната широкомащабна демокрация се състои именно в блокирането (преди всичко от пазарните сили) на нормалното функциониране на институциите на демокрацията. Този повсеместен блокаж на демокрацията и поставянето й в служба на властелините на пазара идва от така наречената „обратна страна на представителната демокрация“, която израства от начина и обхвата, по който се делегират правомощията не само на избраните политици, но и на различните административни звена, бюрократи, чиновници, съдии и участници в международни организации.
Тъкмо тази изплъзваща се от контрола на гражданското общество реалност с всичките си неформални структури превръща „многовластната демокрация“ в срамен процес на спазаряване между политическите елити и техните бюрократични прислужници, от една срана, и собствениците на икономическата власт – лидерите на пазара от друга.
Кризата на демокрацията се засилва и от непреодолимото развитие и неравномерното задълбочаване на процесите на глобализацията на икономическия, политическия и духовния живот. Ако се запитаме могат ли международните организации да бъдат демократични и вземем за пример Европейския съюз, където „такива демократични структури като изборите и парламента са налице“, всички наблюдатели, а и самите ние констатираме гигантски „демократичен дефицит“ – дефицит, който ние понасяме вече години наред в очакване на решение за пълноценно, равнопоставено присъствие в тази общност, към която исторически принадлежим много преди някои държави - стари членки на съюза, а сме третирани като непълноценни.
Кризата на демокрацията се разгръща в началото на 21 в. паралелно с кризата или залеза на националната държава и национализма като нейна идеология. Нещата се усилват от нарастващата взаимозависимост между икономиките и доминиращите позиции на многонационалните корпорации, които се ползват с привилегията на екстериториалност при осъществяването на своята дейност и имат свободата да избират къде да си платят данъците, дали да реинвестират печалбите си и в същото време са могъщи работодатели, които чрез договорите за съвместна дейност или просто посредством франчайзинговата система превръщат местните предприятия в свои васали.
НА ТОЗИ ФОН - В КРИЗА ЛИ Е ПОЛИТИЧЕСКАТА ДЕМОКРАЦИЯ В БЪЛГАРИЯ?
След промените в края на 1989 г. ние по препоръка на поканените от „нас“ американски приятели вече над 30 години ударно изграждаме капитализъм, скрит под формулата „пазарна икономика.“
Първо започнахме с узаконяването на частната собственост като свещена и неприкосновена, упорито новите политици, „демократично избрани“, наложиха разбирането, че правото на частна собственост е светая светих на свободното общество, без да подозират (а може би съзнателно премълчават), че това е преклонение пред егоизма като пред движещ мотив и субстанция на човешкото у човека. Записахме (в чл.17, ал. 3 на Конституцията) „частната собственост е неприкосновена“, и въпреки че „земята е основно национално богатство“, също записано в Конституцията (чл. 21, ал. 1), разкъсахме това национално богатство на милиони парчета и го предадохме да го стопанисват хора (собственици или арендатори), които вече трийсет години експлоатират безмилостно това национално богатство в своя полза, без да се грижат да опазят или подобрят почвеното плодородие, а когато печалбите намаляха, въпреки получаваните субсидии, потърсиха държавата да възстановява, разрушените от тях напоителни системи и цялата инфраструктура на създаденото преди модерно земеделие. Появиха се частни улици в градовете и крайбрежните територии на морските курорти и т. н., а държавата се оказа безсилна да се противопостави.
Под лозунга „държавата е лош стопанин“ новите демократи извършиха „напълно демократично“ бандитска приватизация на най добрите промишлени предприятия предприятие изградени от лошите комунист, за да „оздравят и технологично преструктурират и експлоатират“. Някои от предприятията бяха с водещи позиции в Европа. Трудно ми е да посоча такива предприятия. Масовата практика показва, че новите собственици използваха остатъчните възможности на старата техника и ги ликвидираха физически. И днес още измислени икономисти, безродници, платени от новите ни покровители, хора, за които България е просто територия, продължават да предлагат разпродажба на малкото останали държавни предприятия. А новите бизнесмени, много от тях израснали като борци за демокрация в началото на промените, а сега милионери, други - бивши комунисти или израсли като активисти на младежката комунистическа организация, непрекъсната предлагат ограничаване на „демокрацията“, т. е. съкращаване на социалните придобивки.
Това показва, че навсякъде, където се разпростира властта на капитала,
ИЗБУЯВАТ КАТО БУРЕНИ ЕГОИЗМЪТ, ЛАКОМИЯТА И БЕЗОГЛЕДНИЯТ ИНДИВИДУАЛИЗЪМ.
От позицията на капитала капиталистът е просто човешки образ на неговите потребности. В този смисъл той е едновременно фаворизирана персонификация на капитала и негова жертва.
Проведоха се поредица от избори и избираме парламенти „напълно демократично“, които не работят нормално или изобщо не работят като сегашния; Висшият съдебен съвет е с изтекъл „срок на годност“; повечето от демократично избраните агенции и властови структури, не работят пълноценно или въобще не работят, защото са с изтекъл мандат. Комисията за енергийно и водно регулиране повече от две години работи без мандат. Всичко това е по вина на народните избраници, които не могат да се разберат. Оправданието „ние не можем да изневерим на нашите избиратели“ ми звучи, меко казано, несериозно. Едва ли има такъв наивник, който да вярва, че избирателите на която и да е партия, добрала се до парламента, са им поръчали един месец да не могат да изберат председател, че не требва да формират съгласно правилата МС, че не трябва да избират различните административни звена, които със закон са им делегирали сериозни властови функции при демократичното управление на държавата. Проблемът е, че не могат да изпълнят поетите обещания към тези, които са платили за тяхното избиране!
Научно-техническата революция достигна такава степен на развитие, комплексност и практическа приложимост, при която науката става главен агент на производството. Още в началото на демократичните промени Иван Костов предложи да се закрие БАН ,,защото е създадена по съветски образец“, почти закриха ССА, не успяха с ликвидацията, но години наред бюджетът на Академията се намаляваше, закриваха са работещи звена участващи в международни проекти, ликвидираха 242 НИИ, състава на научните работници намаля до санитарния минимум; средствата за образователната система, отделяни от бюджета, и непрекъснатите реформи доведоха до увеличаване на неграмотността и липса на специалисти и работници за бизнеса, здравеопазването, земеделието.
Когато в света все повече се налага икономиката на знанието, икономиката, в която човешкият капитал е главна движеща сила, а развиващата се икономика е икономиката на знанието,
НИЕ ЗА КОЙ ЛИ ПЪТ СЕ ОКАЗАХМЕ НАЙ-НЕПОДГОТВЕНИ.
Днес дори нашите демократи разбраха, че трябва да имаме добре подготвени учители, оборудвани със съвременна техника училища и ВУЗ и започват да обсъждат проблемите, а след тяхното решение ще минат години, защото това е инертна система и резултати ще очакваме след години, когато ще се поставят нови изисквания.
В напредналите капиталистически страни, където все още осевата линия на икономиката се крепи на материалното производство, базирано на използването на природните ресурси и традиционното наемане на работна сила, решително се измества от сферата на услугите и в нарастваща степен към операциите на капиталовия пазар. При тях с изключително високото равнище на производителните сили и на производителността на труда е решен недоимъкът наред с икономическото неравенство и ширещата се бедност. У нас, най-бедната страна в ЕС, вече две трети от БВП се формира от услугите. При тях изместването на центъра на икономиката от производството на материални блага и реално богатство към дематериализация на потреблението, ориентирано към покупка на превърнатото в стока преживяване, е неразумно, но допустимо, но за нас това е пагубно.
Около 40 % от приходите от националния бюджет се преразпределят не само за издръжка на държавните служители, армия образовани и други социални дейности, но държавата може и е длъжна да инвестира в производството на реални блага. Ние обаче отделяме 100 милиона за спортна зала (която не се използва за спорт, а за организиране на зрелища) общините се надпреварват да проектират и искат да строят, строим стадиони, отново за професионалния спорт и организиране на зрелища, а не за масовия спорт, имащ отношение към здравето на нацията - нямаме средства.
За възстановяване на напоителните системи се заговори едва наскоро, „подсетени“ от сушата, за използването на водите говорим 30 години, а десетки села и дори градове остават без вода. В тоталитарната държава годишно се строяха 60 завода, в демократичната се организират хазартни игри, реалити зрелища по телевизиите, стадионите и залите… И тъй като за качеството на живот се съди по изразходваните средства за услуги, Б. Борисов и социологическите агенции чрез медиите ни убеждават колко добре живеем!
Нито появата, съществуването и противоречивото развитие на световната социалистическа система, нито нейното „неочаквано“ бързо и почти безкръвно разпадане досега не намери задълбочена оценка, а последиците неизбежно се отразяват на развитието през настоящия 21 в. за нашата страна - това е наложително, но нито една институция научна или политическа партия не го прави - защо?
Днес идеята или усещането за необходимостта от промяна се превръща в тревожно търсене на отговор на въпроса за посоката и характера на самата промяна. Никой не се осмелява да отрече потребността от промяна, нито, че живеем в динамично общество на промените. Промени в общество при демократично избраните политически елити, голяма част от които милионери, силно зависими от бизнеса и дори част от бизнес цивилизацията, това не може да се очаква. А така наречените леви партии у нас, които веднага след промените приеха пазарната икономика като единствено възможно развитие, се задоволяват да се борят с корупцията. Всеки, който се опита да говори за смяна на системата, е отстраняван от правоверните социалдемократи, овладели партийните ръководства.
6.1.2025 г., Враца
