Отмина 2024 г. Тя беше богата на събития, надежди и разочарования. Ще рече човек – търпяхме дълго, търпяхме какви ли не издевателства над възприятието ни за нормалност, за толерантност дори - ако трябва да използвам думата, с която безчетни НПО-та означават километричните знаци по пътя на всевъзможни права и свободи. Няма да се спирам върху тях – те през годината само каляваха провереното от историята качество на българския характер – търпението. Оказа се обаче, че тази думичка има и едно особено измерение – понякога нейният заряд и нейното послание зазвучават като компресирана враждебност, като отложена във времето заплаха.
На 26 декември зам.-председателят на управляващата в Република Турция Партия на справедливостта и развитието г-н Зафер Саръкая прочете обръщението на президента Реджеп Тайип Ердоган до участниците на възпоменателния митинг в родопското село Могиляне, организиран от станалата притча во язицех днес партия ДПС още от времето, когато „деребеите“ на Ахмет Доган бяха хомогенна маса. На тази дата се навършиха 40 г. от нелепата смърт на осемнайсетмесечното бебе Тюркян Фейзулах и трагичната годишнина беше отбелязана от двете враждуващи отломки на партията с два последващи един след друг митинга пред нарочно построената на това място още през 1990 г. чешма-паметник.
Известно е, че в политиката лъжата винаги е била основно средство за нейното осъществяване. В това ни убеждават вече в продължение на 35 г. и партии, и правителства, и лидери и почетни председатели. Щетите от предоверяването на тези лъжи се стоварваха върху гърба на народа, додето успяха да го доведат до просешка тояга.
Не започна ли така разгромът на земеделието и българското село? Не продължиха ли лъжите с демократичните мантри за „стратегически инвеститори“ в промишлеността, които оставиха без хляб и поминък близо 2 млн. български граждани? Цената на това пропагандирано лековерие не са ли над 2000 завода и фабрики, изринати като с булдозер?!...
След разгрома на материалното производство не се ли посегна на основни институти като армия, здравеопазване, национална сигурност, култура, духовни институции?... Някой в състояние ли е да посочи област в националния живот, която да не е торпилирана с лъжи и голословни дитирамби за просперитет, демокрация, европейски и атлантически ценности?
На този народ, гаснещ от празни надежди, му е дошло до гуша от платени клакьори и медии, които го убеждават, че това, в което се съмнява, което вижда и чувства, не е истина. Че истината е това, в което те го карат да вярва. И му посочват като спасение не пътя на квалифицираните умения и просперитета, а знамето с цветовете на дъгата.
Опитвам се да спра, но не мога. Толкова много са лъжите, които трябва да бъдат споменати и опровергани.
Отклонявам се от темата, но как да отмина зиналата пропаст пред бъдещето на народа ни с унищожаването на неговата енергетика, с изтреблението чрез внезапни епидемии на животновъдните му стопанства, с изкупуването на земята му и предоставянето на водите на България все в ръцете на „стратегически инвеститори“, в чиято биография на „добротворство и грижа“ са записани бунтове и неподчинения на „неблагодарни народи“ по всички азимути на света. Като основен показател за ефективността на политиката на неоколониализма, в чиято ненаситна паст попадна България, са докладите за демографския колапс на народа ни. Може ли там разните татяниваксберги, иванчокръстовци, андрейрайчевци, огнянминчевци и прочие безполова и безродна грантоядна гмеж да отвори хлевоустите си уста и да обясни дълбокомъдрено всички тези прелести на евроатлантическото ни настояще? За бъдещето да не отварят дума – никакви мантри за въздушни и сухоземни шенгени, никакви еврозони и прифронтови реалности не могат да излъжат обекта на тяхната платена отговорност. Бъдещето на този народ не е в ръцете на майкопродавци и отцеругатели, не е в ръцете и на притворни доброжелатели. Само Бог бди, както е бдял над него, и пак той, който му е давал сила да оцелее, ще го съхрани, за да пребъде.
ДУМАТА ОБАЧЕ БЕШЕ ЗА ИСТИНАТА
и за многото измерения на думичката „търпение“. Споменатият в началото г-н Зафер Саръкая изчете на митинга пред „Тюркян чешма“ нарочното писмо на президента на Република Турция г-н Ердоган. Сам поет, целенасочен държавник и мъдрец по своему, г-н Ердоган бе изпратил едно писание, което, ако не е творба на спичрейтърите му, е доказателство за духовните мащаби на неговата емоционална душа. Както е известно, в нейните граници попадат и Солун, и Кърджали, и Сараево, и Делиорманът. И още много неназовани топоними на величието на неговата неоосманистка мечта.
След задължителното според обстоятелствата осъждане на „потисническия режим“ и изтъкване на ролята на турските ни съграждани и мюсюлманските общности в България за неговото сваляне четецът г-н Саръкая заяви от името на президента на своята страна, че „днес българските турци живеят в мир в приятелска и съюзническа България и дават на света най-добрия пример за културно и съвместно съществуване“. Г-н Саръкая призова множеството да не забравя, че „Република Турция винаги е била до вас и ще продължава да бъде!“
Дотук, както би казал падащият от 12-ия етаж, е добре. Остават все още 6 етажа! Нататък, уви, цитатите от писмото само преповтарят умишлено неверния разказ на наши дьонмета, някои от които дори на щат в известното със своята обективност Радио Свободна Европа, които с безразсъдна безсъвестност успяват да подведат дори такъв опитен политик и целенасочен държавник като г-н Ердоган.
„…едва на 18 месеца нашето дете Тюркян Фейзулах бе убито от куршумите на потисническия режим. С дълбока почит си спомняме за Тюркян, която намери смъртта си в обятията на майка си. Малката Тюркян напусна този свят, без да изживее детството и младостта си, без да се насити на майчината си любов, отнета от подъл куршум. Но тя остави след себе си голямо наследство – пламъка на борбата за съхранение на имената, езика, религията и идентичността на турците в България и братските мюсюлмански общности…“ Като повтаря отново, че „Република Турция е била до вас и ще продължи да бъде до вас“ и заръчва на множеството никога да не забравя това, г-н Ердоган завършва своето обръщение така: „Вие сте нашата обща история, култура и бъдеще с България. С тези мисли отново ви поздравявам от сърце, пожелавам на Тюркян бебе и останалите мъченици Божия милост, а на техните семейства и близки – търпение.
Реджеп Тайип Ердоган, президент на Република Турция“
Надявам се честни български анализатори да са отбелязали някои твърде прозрачни акценти в посланието на г-н Ердоган и да са ги отразили в своите доклади до съответните властови фактори. Лично мен ме поставят нащрек позоваванията на „нашата обща история, култура и бъдеще с България“.
Нека да съм прекалено придирчив, но като човек, изкушен от думите, аз дълго мислих над словото „търпение“, с което завършва писмото на г-н президента на Р Турция. Убеден съм, че като човек, познаващ тайните на звънтежа на тухлите, които изграждат строежа на едно внушение, г-н Ердоган неслучайно е поставил думичката „търпение“ като последна, току пред своето име. Да се знае кой е гарант за „общата ни история, култура и съвместното бъдеще“. Както се казва на майчин език - „евала“! Така и на най-недосетливия ще му светне какво да очаква и да бъде търпелив за това съвсем съвместно бъдеще.
Като си спомни човек, че до 2010 г. г-н Ердоган наричаше президента на Сирия Башар Асад „братко“, но когато започна гражданската война, взе страна на ислямистите от Ислямска държава, а днес вече се прегръща с лидерите на терористичната организация „Хаят Тахрир аш Шам“ изведнъж може да осъзнае, че макар разликата на Баня баши в София с джамията на Омаядите в Дамаск да е съществена, един петъчен намаз в нея ще е все пак „ново начало“. Но дотогава нашите управляващи аджамии, иншаллах, дано прогледнат.
Навремето в своята дебела книга „Стратегиеската дълбочина“ бившият министър-председател на Турция проф. Ахмед Давутоглу постави историческото наследство в основата на нови ефективни инициативи и отговорности и чрез стратегическата им дълбочина ги материализира в географски стойности и измерения. Не се наемам да твърдя, че нашите еднокнижници, които ни управляват, могат да схванат дори посоката на казаното. Поради тази причина ще им преведа един по-разбираем и по едноизмерен цитат: „България, казва г-н Давутоглу, е като едно трикрако столче, на което две от опорите вече ги няма. Единствена остава само Турция.“ Цитатът е по памет, но, струва ми се, смисълът е ясен.
Нататък предлагам на читателите на „Нова Зора“ откъс от умишлено премълчаваната книга „Заплахата настъпва“ на нашия покоен автор контраразузнавача Веселин Божков, бивш ръководител на т. нар. турско направление. Той беше човек неотклонимо предан на истината. И тази истина е невъзможно да бъде неизвестна на такава мощна служба като МИТ – разузнаването на Република Турция. Служба, за която България отдавна е като разграден двор. Сериозна тема за размисъл е и поради каква причина нейните експерти не са се намесили в едно начинание, дезавоалиращо посланието, авторитета, славата и намеренията на такъв непредвидим в своите ходове политик като г-н Реджеп Тайип Ердоган.
Останалото, както би казал Шекспир, е мълчание.
