Отминалите европейски и парламентарни избори бяха показателни в много отношения. Най-запомняща се е тяхната ниска избирателна активност. Тя направи прага на влизане в парламента лесно преодолим, което пък изкриви реалния образ на изборната картина. Това послужи едва ли не за повод да бъдат празнувани „победи“, които по своята същност са си направо поражения. На крилете на същата ниска избирателна активност в парламента се оказа и партията на „войниците на светлината“ - по думите на нейния лидер.
В седмицата след тях имах удоволствието да се запозная с преразказа на две кратки интервюта на младия и особено талантлив анализатор Светослав Бачев, отскоро автор на „Нова Зора“, а се надявам и в бъдеще да бъде такъв. Ако не звучи преднамерено, бих добавил, че в настоящата статия се припокриват тезите и изводите, залегнали и в интервютата на Бачев, макар че като извод и позиция многократно през годините сме ги анализирали и отстоявали в „Нова Зора“.
За първи път ми се случва някои от разбиранията за най-важните аспекти на политическия живот да се припокриват с анализите на друг, много по-млад от мен човек, което направо ме изпълва с оптимизъм. И за да бъда напълно коректен, в моя текст по-нататък най-важните от тях ще обознача с курсив. Нека не се възприема това като комплименти към младия автор, но мога да призная, че силно съм впечатлен от общата посока на погледа ни, а в случая – и направо задължен.
Създадената политическа ситуация на тези избори открои и истинските недъзи на действащата политически система. Показа също, че временните ползи за политическите играчи на статуквото продължават да действат пагубно на обществения живот и да нанасят непоправими щети на държавата и нейното бъдеще. Показател в това отношение бяха посланията на партиите, представени в техните програми, доколкото въобще ги имаше и доколкото скандалната риторика, а не те бяха озвучавани.
Може да се каже също, че характерното отсъствие на дебати само още веднъж подчерта политическата непригодност на „народните водачи“, които след изборите за 50-о Народно събрание, както е казано в Светото писание – „вкупом непотребни станаха“. Те не откроиха нито една от главните опасности пред нацията и държавата и не назоваха нито един от проблемите пред тях. Да не говорим, че не намекнаха дори за способите за тяхното решаване. Не се намери никой да каже например, че България трябва да има национална цел и че тази цел трябва да мобилизира енергията на обществото. Може би защото те тайно съзнават своята непригодност да го преведат по опасния път между истинските, а не митични Сцила и Харибда на нашето време.
Ако трябва да потърсим все пак нещо положително в тези избори не можем да не признаем, че те показаха „електоралния таван на големите системни партии“, изразът е на Бачев. Остава ми да добавя към неговата диагноза: и дълбокото като Марианската падина дъно, до което те са се сринали. Причината, която все още не искат да признаят, но за която всички се досещат, е пълното скъсване на партиите с реалността. Процес, който превръща т. нар. елит в очите на българския гражданин - независимо от неговия етнос, религия и социално положение - в антиелит. И по същество го лишава от легитимност.
Този процес включва като основен мотив повтарящите се разочарования на народа, осланяването на всички онези негови очаквания, които същият този „елит“ остави цели 35 години без покритие. Което пък доведе до цялостно изкривяване оптиката на целокупния национален живот. Това е пътят, по който негативизмът стана доминиращ в мисленето на все повече хора и се стигна до положението, когато народът заповтаря известното класическо обобщение за властта: „всички са маскари“. И, уви, това не е далеч от истината, защото отдавна доминира съмнението в родовия генезис на т. нар. народни водачи, рекрутирани само по пътя на отрицателната селекция. Това е една от неназованите особености на прехода и в същото време тя е необорима илюстрация на онова, което изпълва със съдържание „понятието антиелит“.
Казано с други думи, това е и причината народът с тръпно сърце всеки път да очаква появата на поредния спасител, запленен от неговото безкористие и патриотизъм, преди за пореден път да бъде излъган и разочарован. Защото такава е формулата на всеки пореден проект, създаден да бъде привлекателен за погледа на избирателя, преди да се окаже, че е балон, натъпкан с въздух под налягане.
Последиците от изкривената оптика на националния живот поради действията на втръсналия на народа антиелит тепърва ще бъдат изживявани. И това, уви, е неизбежност. Спиралата от кризи ще продължи да се задълбочава в своята изборна, икономическа и социална същност като видима част на най-дълбокото проявление от всеобщата криза на обществото. За неговото състояние обаче невинни няма. Отговорността е обща – както сред политиците, така и сред една голяма част от всички, които оформят и влияят на общественото мнение. Обстоятелството, че някой отдавна е абонирал когото трябва за трибуната на най- големите, най-масови и обезпечени медии и че е запазил местата в държавните и парламентарни кресла за точните хора, необходими за точно определени действия в минирането на българското бъдеще, иде да покаже, че нито отрицателната селекция, нито нарочно създадените и утвърдени медии, НПО-та и тутикванти са случайни леторасляци на прехода.
Нищо, което се случи през тези 35 години, не стана случайно и не се роди като ослепителната Афродита от лъчезарната пяна на капиталистическото море. Всичко бе планирано по същия категоричен начин, по който се отрицаваше например плановото стопанство на социализма. Сега вече е късно да се изследва генезисът на интелектуалните прогнози на „Ранд корпорейшън“ например, но човек може да се досети, следвайки пътя на парите, че душегубният план „Ран-Ът“ , наречен Конституция на прехода в България, е само част от един дългосрочен външен план с наддържавен характер, насочен към разграждането на целокупната българска държавност. Онова, което се случи в икономиката и в духовния живот, постъпателните и поетапни разрушения в науката, здравеопазването, образованието, службите и армията, не са само прояви на частната инициатива на безродната клика от доморасли наши мерзавци. Те просто бяха и са само необходимите изпълнители на убийството на цял един народ и на цяла една хилядолетна държава.
Тази политическа и парламентарно представена прослойка, която бе утвърждавана чрез медиите под контрол и чрез меката сила в продължение на три десетилетия, в голямата си част винаги е била тотално дъно, ако трябва да цитирам Бачев – „като практически умения и като интелектуален потенциал“. Това са хора повърхностни, лишени от дълбочина, оперирани откъм съвест и морал, които изначално не могат да формират и осъществят необходимата визия за настоящия и утрешния ден, без която държавникът не е държавник. Хора, които нямат дългосрочен поглед нито за обществените процеси, нито за държавата в цялост, не биха могли да запълнят огромния дефицит на стратегическо планиране както във вътрешната, така и във външната политика на България. Затова и сме на такова дередже.
Тази политическа прослойка има пълно неразбиране за най- големите кризи в обществото ни - образователната и демографската, които са свързани органично, и с протичащото вече десетилетия географско обезлюдяване на цели национални територии. Условната или реална смърт на малките населени места в България в едно с промяната на етническия облик и заселването на чужденци са пряко следствие от отсъствието на стабилна национално отговорна политика. Това се отнася особено за образованието с акцент и в посока на формиране на българската самоличност и националното самосъзнание. Тези знания и качества трябва да бъдат осъществявани още в началните години и затвърждавани на всички последващи етапи. Защото именно незнанието кой си, откъде идваш и накъде отиваш, както и общественото безхаберие създават най-дългосрочната и незаобиколима опасност пред националната ни сигурност. Най-напред като демографски и етнически състав, а на по-късен етап – и с открити опции за териториална дезинтеграция. Балансът в това отношение вече е почти безвъзвратно нарушен. Необходими са само още няколко години отсъствие на държавнически подход, след което ще бъде достигната и точката на необратимост.
Всички останали проблеми в обществото са резултат и последствия на основния и главен въпрос - проваленото образование. Именно този въпрос обуславя и провала в ценностите на обществото и генерира демографския дисбаланс. Непоследователната държавна политика и държавен контрол в ключови сектори е другата част на същия проблем. В момента, колкото и да е мъчително да го признаем, България е държава без държава, която няма контрол нито върху собствените си граници и тяхната неприкосновеност, нито пък има реални лостове за въздействие върху онези елементи от обществото, които не се страхуват да демонстрират, че са над самата нея.
Накратко: накъдето и да се обърне погледът, реалностите са от тревожни по-тревожни. И това най-добре се вижда, когато се случи нещо лошо в даден район или в дадена сфера. Едва тогава тези слабости начеват да бъдат обсъждани и да се търси някакво решение, обикновено палиативно. И това се прави „на парче“ и без дългосрочна перспектива. И последствията се отстраняват, ако това е възможно, но никога причините и техните причинители.
Има и друг един необявен аспект в отминалите избори. Една голяма част от негласувалите са го направили като съзнателен избор и проява на обществена позиция, осмисляща всичко, което споменах дотук.
Но има и друга голяма част, при това тази, която в своята най-активна възраст включва хора между 18 и 25 години, напълно откъснати от процесите в държавата. Хора, които нямат интерес нито от политиката, нито от държавни дела, нито пък осъзнават собствената си отговорност за собственото си бъдеще. Да не говорим, че въобще не ги вълнува кой би ги наследил в учебното заведение, в което учат, а след това – и в живота.
За тази голяма група хора между 18 и 25 години, както и за тези, които идват след тях, отговорност носим всички ние. И на първо място целият политически антиелит, както и производните му фигури в обществения живот. Отговорност обаче носи и живеещият с чувството за безсмъртие интелектуален елит, който, за съжаление, в голяма степен също придоби статута на антиелит. В него са хората, които създават всички продукти на т. нар. изкуство, което най-често си е формен боклук, без никаква интелектуална стойност. Но е налагано като високо достижение на културата в обществото. Това са факторите и матрицата, създали поколението, което не се интересува от нищо преди него и не го вълнува нищо след него. И как тези хора ще бъдат полицаи например, които ще трябва да охраняват обществения ред и ценности? Впрочем, резултатите в системата на МВР вече бяха оповестени. Но ако за охранници може да не се изискват чак такива качества, да не забравяме, че подобни хора ще бъдат и бъдещи лекари, които ще трябва да лекуват не само собствените си връстници, но и собствените си деца. И едва тогава те ще разберат и осъзнаят своя житейски провал. Подобни ще са и бъдещите учители, които ще обучават децата на този народ. Ето тази действителност и това бъдеще произведе антиелитът – и политическият, и общественият, и интелектуалният. Произведе провалената държава на проваленото общество. Резултатите от матурите по български език и литература за тази година, които бяха оповестени, не са израз просто на катастрофалното обучение на учениците. Самото то е част от катастрофата на откраднатото бъдеще на този народ. Това може и да не е засега драма за него, но за неговите унищожители е несъмнен успех от наложената политика за притъпяване на националния инстинкт и сляпото следване и прилагане на занижени критерии и ниско свалена летва на знанията. Такива никога не са били обаче задачите на българското училище. Но това са истини, които антиелитът не иска да разбере. Още по- малко – да признае собствената си вина и отговорност в това отношение. Нека си спомним пак Светото писание: „Вкупом съгрешиха и вкупом непотребни станаха“ . А това означава, че този антиелит трябва да бъде отстранен. И че с него българското бъдеще може стигне единствено до ръба, след който пътят свършва.
