Нова Зора

Красина Кръстева: - На­къде върви България, Евро­па и светът, г-н Вацев? Избо­ри предстоят в Европейския съюз, избори предстоят в САЩ. У нас вотът е 2 в 1 – из­бираме представители в На­родното събрание и в Евро­пейския парламент.

Валентин Вацев: - Добре е да се разделят тези избори, тъй като действат съвсем различни механизми. И тези избори са из­раз на различни проблемни си­туации. Първо, бих казал за бъл­гарските избори, тъй като те не са първите през последните го­дини.

От 2021 г. това ще бъдат шес­ти избори за парламент. Шести избори за три години – това зна­чи нещо и не бива да си затваря­ме очите пред очевидните изво­ди. Това означава, че изборите не вършат работата си. Трябва да помним от теорията, че из­борите имат не една, а две зада­чи. Първата е да преразпределят власт и в този смисъл всички български избори са успешни. Но втората задача на всеки из­бор е да легитимира властното състояние, което се е формира­ло в резултат на вота.

Шест избори за три години със сходни резултати означа­ват, че изборите вече не легити­мират властта, а това е сигур­но доказателство, че в България има олигархична власт. Олигар­хичната власт не се променя, не се изменя и не се дестабилизира от избори.

Следователно и тези избо­ри, като предишните пет, ще предложат „още от същото“, но това означава, че българската политическа система е оконча­телно нелегитимна. Тя, разби­ра се, може да продължи така още известно време. Но по де­финиция нелегитимната власт не подлежи на реформиране, а само на демонтиране. Второ, из­лизането от олигархична ситу­ация не може да се направи чрез демократично избиране. Според авторитетите на политическата наука, а това са Платон и Ари­стотел, от олигархия се излиза не чрез избори, а чрез диктату­ра. Това е много сериозен про­блем пред България – 60% от хо­рата не гласуват. Това означава, че властовата прослойка, поли­тическата класа или както те обичат да се наричат „елитът“, е вече нелегитимен. Той не раз­полага с доверието на мнозин­ството на българските граж­дани.

Затова имам предчувствие за край на Петата българска дър­жава и начало на нова – Шеста българска държава.

К. К.: - И каква ще бъде тя?

В. В.: - Никой не знае - след десетина години може би ще бъде ясно. Може да бъде дър­жава, в която политиката пома­га на хората да решават пробле­мите си, а не да им създава про­блеми. Това, разбира се, няма да стане без трусове. Но това ще бъде в края на американо-руска­та война на украинска тери­тория, при един нов Европейски съюз, при който ще бъде забра­вена манията на троцкисти­те да създадат Европейски съ­единени щати. Моята надеж­да за европейските избори е на­там – че може би националните елити ще победят със своя общ призив за суверенитет. В Шес­тата българска държава полити­ката може да бъде израз на на­ционален суверенитет, а няма да е резултат от мишкуване на досегашни политически елити. Политическата дейност е, когато призоваваш силите на истори­ята да помагат при решаването на твоите насъщни проблеми. В този смисъл в България полити­ката си е отишла и затова хо­рата не вярват на политиката и политиците.

К. К.: - Има ли елит, който да учреди тази Шеста българ­ска държава?

В. В.: - Конституирането на Шестата българска държа­ва ще бъде победата на днешния контраелит. В България е пъл­но със смислени и читави хора, само че където ги намериш, те ще бъдат извън политиката. По­ловината ми студенти са такива. Познавам и много читави и оп­равни българи, които се гнусят от днешната политика.

К. К.: - И какво означава това на фона на картината около нас – в Европа и света, ние не сме изолиран остров?

В. В.: - Досегашното състоя­ние на Европейския съюз (а ис­кам да подчертая, че това със­тояние подлежи на промяна в близко бъдеще) просто засил­ваше бремето на олигархизма в България. Понятно е, че ако в центъра имаш самозабравила се бюрократична власт, по перифе­рията ще започнат да се плодят всякакви олигархии. България е периферия на Европейския съюз, каквото и да говорят евроенту­сиастите.

Какво може да се очаква при изборите в Европейския съюз? Според мен съвсем ско­ро предстои да завърши проце­сът, който се появи на предиш­ните европейски избори. Тога­ва се появи първата пукнатина в основанията на досегашната европейска управленска архи­тектура. Първото, което започ­на да става на предишните из­бори и сега ще видим края му, това е разрушаването на со­циаллибералния консенсус. Той се прояви и се утвърди към края на 70-те години на миналия век. Тогава най-десните леви и най- левите десни решиха, че нямат противоречия, че това са сили­те на „третия път“, че лявото и дясното не са чак толкова важни и се появи социаллибералният консенсус. В България това мно­го бързо се прояви.

Няма да забравя как Геор­ги Първанов, когато беше пред­седател на Социалистическата партия, заяви, че ние всъщност сме социаллиберална партия. Този социаллиберален консен­сус, който владееше Европа в последните 30 години, вече си отива. В резултат на разпада­нето на социаллибералния кон­сенсус силите, които държаха контрола над европейската по­литика, просто ще изчезнат от управленското ядро на ЕС. Поя­вяват се две нови сили, които са резултат от развитието през по­следните 30 години. Появяват се нови леви от рода на Сара Ва­генкнехт от Германия и нови десни от рода на „Алтернатива за Германия“. Либералният цен­тър губи войната и отива в ни­щото. И тези нови леви и нови десни ще трябва по нов начин да уреждат отношенията си.

К. К.: - Хващам се за дума­та „война“, която споменахте. Преди дни президентът Радев заговори за „ядрен армагедон“. Заплашва ли ни такава перс­пектива? Между война и мир ли избираме?

В. В.: - Да, предполага се, че на тези избори българите ще из­берат между войната и мира – съзнателно или несъзнателно, но дотолкова, доколкото от бъл­гарския политически живот за­виси дали ще започне ескалация на този конфликт, който про­дължава вече три години.

К. К.: - А всички ние, евро­пейците, избирайки Европей­ски парламент, избираме ли между войната и мира?

В. В.: - Точно това правим. Предстои ескалация. Необходи­мостта от тази ескалация идва от много места, но главната при­чина е начинът, по който в САЩ, в Белия дом решават въпроса.

Има три фактора, които са значими: първо, дълбоката държава в САЩ, която настоя­ва, че голямата война на Амери­ка не е в Европа, в Украйна, а е в Тихоокеанския регион.

Вторият фактор, който оп­ределя ескалацията, е дълбоки­ят проблем, с който се сблъсква Демократическата партия. Тя е на път да загуби президентски­те избори (макар че на мен ми се струва, че Тръмп ще трябва да се договори с някого за нещо, за да стигне жив до Овалния каби­нет). Не изключвам компроми­са в американския политически живот. Американските демо­крати в момента се чудят как да не загубят изборите и еска­лацията им е последният про­блем.

Третият фактор е тесният кръг от съветниците на прези­дента Байдън, които са за успо­кояване на двата големи пробле­ма – украинския и близкоизточ­ния.

Но в САЩ има един четвър­ти фактор, който определено работи в посоката на радикална ескалация – това са американ­ските неоконсерватори. Не­оконсерватор е Антъни Блин­кен, той е член на Аспенския политически институт, неокон­серватор е Виктория Нюланд. Неоконсерваторите са секта, която е инфилтрирана в най- дълбоките основания на амери­канския политически живот, и те могат реално да натежат, определяйки необходимостта от ескалация. Преди около два месеца американският военен министър заяви съвсем ясно, че ако Русия получи надмощие на бойното поле в Украйна „ние ще трябва да воюваме на украин­ска територия“. Под „ние“ той имаше предвид целия Европей­ски съюз и НАТО, разбира се. По- късно тезата бе развита в статии във влиятелни американски из­дания, в които се подчертаваше, че не толкова НАТО, колкото Европейският съюз ще трябва да воюва. Това и става. И в този военнотехнически смисъл Русия побеждава над Украйна – това е тенденцията, която се вижда.

К. К.: - Но има и друга тен­денция – на изтласкване на Русия от Черно море. Една трета от руския черноморски флот бе унищожена от укра­ински морски дронове, а го­ляма част от останалите кора­би напуснаха историческия си дом – Севастопол.

В. В.: - Да, Русия носи своето бреме на войната. Тя не е абсо­лютен победител. Войната в из­вестен смисъл е двойна – пара­лелно с разгръщането на воен­нотехническия аспект на вой­ната на украинска територия в Русия все още се решава пробле­мът за властта. Двете основни сили, които държат властта са, от една страна, военнопроми­шленият комплекс, армията, тайните служби и дори църк­вата, а от друга - руският оли­гархат, който е много мощен и контролира образованието, из­куството, общественото мнение, социологията.

Едната от двете сили – ВПК, направи голяма крачка към властта с назначаването на Белоусов за военен министър. Така че напълно е възможно Ру­сия да победи на територията на Украйна, да утвърди свои­те военни цели (друг е въпро­сът какви са точно те, но това е тема за отделно обсъждане), а едновременно с това тези, кои­то побеждават на украинска те­ритория, да загубят в Русия – да победи олигархатът. Може и обратното да стане – ВПК да по­беди в Русия, но да загуби в Ук­райна. Очевидно, че украински­ят конфликт ще бъде ескалиран.

К. К.: - Какво означава за България възможността за ес­калация на украинския кон­фликт?

В. В.: - През последните ня­колко дни всички значими по­литически фактори се заклеха, че български войник няма да стъпи на украинска територия. Но това, разбира се, е предиз­борна пропаганда. Дали българ­ски доброволци – рота или най- много батальон, ще стъпят на украинска територия, зависи не от българските политически сили, а от волята на американ­ското посолство.

При това американското посолство очевидно разбира, че едно ограничено българ­ско военно присъствие няма да промени хода на войната,

но ще стане нещо друго. Не­обходимостта е българи да из­биват руснаци и руснаци да из­биват българи. Българите да се накървавят срещу руснаци­те, което според американско­то посолство ще бъде краят на столетната българска русофи­лия. Когато тръгнат ковчези­те от Украйна към България, ще настъпи краят на българската русофилия – така вярват в аме­риканското посолство.

К. К.: - Не говорите ли пре­калено уверено от името на американското посолство, при положение че такива изя­вления не сме чували нито от посланика, нито от някой друг официален служител там?

В. В.: - Да, те не са заявили това, но ние сме нормално ми­слещи хора с развити рацио­нални способности и виждаме, че американската политика на българска територия е вкарва­не на България във война. Раз­бира се, не може да се очаква да чуете това от американското посолство. Но здравата логика и обикновения разум на бълга­рите говори за това, че силата, която тласка България по пътя на русофобията, не е в България, а е в дипломатическото при­съствие на някои велики сили на българска територия. Целта на българското участие в украин­ския конфликт не е той да бъде разрешен по някакъв начин, а да бъде възпитана българска­та нация да обърне гръб на ру­софилията си.

К. К.: - От друга страна, руски политици с влияние като бившия президент Мед­ведев казват, че ще се стреля по страните, откъдето идват удари по Русия. Имам пред­вид, че и в Русия се създава една фобия към бившите „бра­тя“ от Източна Европа.

В. В.: - Точно така. Дори съм сигурен, че силите, които фор­мират българската русофо­бия, са същите, които форми­рат руската българофобия. Те се захранват по същия „кабел“, от същата хранилка.

К. К.: - Имате предвид това, че Медведев беше икона на ру­ските либерали много дълго време?

В. В.: - В момента е точно обратното, в момента е икона на руските ястреби и върви по пътя на покойния Жиринов­ски, макар и не много успешно. Но няма никакво съмнение, че Русия при първа необходимост в разгара на една ескалация ще бомбардира не само прибалтий­ските републики и полското ле­тище Жешув, откъдето мина­ва голяма част от западното оръжие за Украйна, но и Румъ­ния, която се кани да даде лети­ща за Ф-16, и евентуално Бълга­рия, която върви по пътя на Ру­мъния. На този етап България е по-скоро тилова страна, но няма никакъв проблем България да стане фронтова страна, нищо че и президентът, и Борисов, и ДПС се кълнат, че български крак няма да стъпи на украинска те­ритория. Трябва да се разбира съвсем ясно – ескалацията има своята обективна логика и ни­кой не може да я спре. Освен ако не стане някакво чудо в Швей­цария.

К. К.: - Изпреварихте въ­проса ми – какво очаквате от форума за мир в Швейцария, насрочен за 15 и 16 юни?

В. В.: - Това е ключовото съ­битие на текущия политиче­ски живот. Докато има надежда швейцарската инициатива да бъде успешна, има надежда да се спре и ескалацията, защото е за предпочитане реалното, ма­кар и трудно договаряне пред ескалирането с тактическо яд­рено оръжие, което е елемент от всяка предстояща или бъдеща ескалация.

К. К.: - Как си представя­те успех в Швейцария, като се има предвид, че там база за разговори е планът на Зелен­ски, в който ключово е преда­ването на Путин на Междуна­родния наказателен съд и фа­ктът, че държави като Китай няма да участват?

В. В.: - Вероятно Китай ще участва с чиновник на ниско ниво, който ще бъде конституи­ран като наблюдател. Но отгова­ряйки на вашия въпрос, трябва да помним, че началото на едни преговори винаги е от определе­ни позиции, а краят на прегово­рите води до други позиции.

Например в Кремъл приеха десетте точки на Китай за мир­но разрешаване на конфликти­те с особен акцент върху първа­та точка. А тя е да се възстано­ви значението и ролята на този принцип в международните от­ношения, според който сигур­ността се разглежда като нераз­делна.

Това е разбирането, че не мо­жеш да увеличаваш своята си­гурност, докато намаляваш си­гурността на съседа си. Това е принципът, по който Лавров обяснява защо Русия воюва в Украйна. Според Лавров Ру­сия воюва в Украйна за своята сигурност, не разрешавайки на НАТО да се доближава още повече до руските граници. Русия и Китай са единодушни по този въпрос.

На този етап швейцарското събитие е замислено като све­товен народен съд над руските авторитаристи. Това, разбира се, няма да стане, защото Гло­балният юг отказва да присъст­ва на тази среща. Но тя може да доведе до изясняване на начал­ните принципи. Руският прин­цип беше огласен – че прегово­ри може да се водят, но само ако започнат от признаването на някои очевидни истини. А те са, че те вече са водени. Че е имало преговори и в Белорусия, и в Ис­танбул. В Истанбул украинската страна се съгласи да не влиза в НАТО, но тази инициатива беше пресечена от Борис Джонсън, от Запада. Докато не се е провали­ла швейцарската среща, все още има някаква надежда за мирно решаване на конфликта.

К. К.: - Като казвате, че еска­лацията е едва ли не природен въпрос, какво имате предвид – желанието да се преразпре­дели светът, да се преучредят международните отношения?

В. В.: - Началната инициа­тива на Кремъл беше, когато из­пратиха във Вашингтон свои­те меморандуми в края на 2021 г. Това беше свикване на среща от ялтенски тип - да се препо­твърди разделението на света. Това не стана, защото от НАТО и от Белия дом отговориха с по­дигравателен смях. Цялата тази кампания на украинска терито­рия се води, защото в САЩ и в НАТО отказаха да се отнесат се­риозно към руския меморандум.

К. К.: - В него Москва не искаше ли НАТО да се върне към границите си от 1997 г.? За България това означава да излезе от НАТО, тогава кой ще гарантира нашата сигурност?

В. В.: - В меморандума не се има предвид излизане от НАТО, а по-скоро връщане на амери­канското ядрено оръжие на кон­тинента, откъдето е дошло. За мен не е очевидно, че НАТО га­рантира българската сигурност, защото НАТО не може да гаран­тира и своята сигурност. Според мен организацията НАТО тряб­ваше да бъде разпусната в мо­мента, в който беше разпуснат Варшавският договор. Но във Вашингтон решиха съвсем по каубойски, че победителят по­лучава всичко и че оттук ната­тък Русия не може да предлага нищо, тъй като ние сме окон­чателните победители в исто­рията. И НАТО остана. И се по­твърди моето старо опасение, че НАТО сама по себе си, като организация, може да е заплаха за военен конфликт. Просто во­енната бюрокрация в НАТО си намира нови и нови причини да съществува. НАТО трябваше да бъде разпусната.

Но пак повтарям – все още е възможно да се спре ескала­цията при проявена добра воля от всички страни. Все още това чудо може да стане. И аз пред­почитам да се надявам на няка­къв мирен изход с помощта на швейцарската инициатива.

В противен случай ще се реа­лизира инициативата на Сергей Караганов (б. р. - руски поли­толог, който ръководи Съве­та за външна и отбранителна политика, аналитична инсти­туция за сигурност), който не­прекъснато предлага на кремъл­ското ръководство Русия да упо­треби тактическо ядрено оръ­жие, за да се върне страхът от ядреното оръжие. Тази теория е, от една страна, зловеща, но от друга страна е рационална.

К. К.: - Използването на яд­рено оръжие ще скара Русия с Китай. За Китай това е черве­на линия.

В. В.: - Китай няма черве­ни линии. Червени линии има­ше тогава, когато по времето на Студената война имаше устано­вени правила. И червените ли­нии казваха какво може и какво не може да се прави. Днес никой не спазва никакви червени линии и е време в Кремъл да престанат да говорят за червени линии. Да, в Китай няма да са доволни от руска употреба на тактическо ядрено оръжие, но на Китай ще му се наложи да преглътне този факт, защото на Китай му пред­стои да воюва със световната империя САЩ и без Русия в Ки­тай не биха могли да посрещ­нат военния натиск от амери­канските войски в онази част на света. Това, разбра се, зву­чи ужасно, но става все по-фак­тологично. Боговете на война­та имат своя логика и когато веднъж се събудят, те почти не се подчиняват на човешка­та воля.

К. К.: - Минали ли сме този момент?

В. В.: - В момента го минава­ме. Боговете на войната са буд­ни и очевидно не желаят да се съобразяват с човешката воля. Както е казал един дипломат от времето на Първата световна война – „Никой не искаше вой­на, но войната беше неизбеж­на“. Боговете на войната в един момент стават субекти на собст­вената си воля и затова е по-лес­но да се започне война, отколко­то да се прекрати. А ние сме в мо­мента, когато злонамерените и жестоки богове на войната са на път да станат субекти на своята собствена воля. Може би „остават 5 минути“ до този момент, но моите очаквания не са розови. Войната си има своя логика. Войната не може да бъде спряна с обикновена проява на добра воля. Войната може да бъде спряна с върховно усилие. И засега не виждам готовност за такова върховно усилие.