Участниците в т. нар. „Канале”, а сега преименувано в някакво развлекателно шоу, са безспорно талантливи момчета, но все пак артисти от кабаретен тип. Та би трябвало да си знаят мястото и да не надскачват боя си. Но напоследък те се вземат много насериозно и се улавят да правят обобщения, за които явно нямат интелектуален потенциал. Както бе в последната „Панорама“ от 23 ноември 1996 г., котато им бяха отпуснати драгоценни 18 минути, за да глаголят на воля. И какво? Научихме, че една добра част от българския народ не била достатъчно интелигентна, за да им разбере смешките.
Шутовете не бива да забравят, че все пак са шутове, дори когато са се турили в услуга на определена политическа сила.
Любен Дилов-син дълбокомислено изтърси ,че трупата популяризирала градския фолклор. Да, ама такова животно нема. фолклорът, така поне пише в дебелите книги, е рожба на една патриархална селска среда като душевен изблик и нравствен регулатор в едно определено историческо време. Така че това, което синчето нарича фолклор, не е нищо друго, освен мигриращия виц на урбиса.
Но да не задълбочаваме. Не изпитваме никаква потребност да четем лекции на профани. Пътьом все пак искаме да попитаме: като каква е тая титла „син“, с която се е окичило момчето? Дюма-син, примерно, е ясно. И синът е списъвател. Е не съвсем като татко си, но все пак. А именуемият Дилов-син що е написал? Ние, както и просветената наша общественост сме в дълбоко неведение по въпроса. Но какво да се прави? Днес всеки нахалник се кичи с каквато си перушина поиска и глаголи в микрофонче каквато му глупост хрумне.
Дилов-син биде обявен за ИДЕОЛОГ на „Каналето“. Трябва да признаем, че в това има нещо вярно. Но нека се поясним. Той наистина е нещо като сив кардинал на пошлостта и изгаврянето. Да припомним, че кощунствените стихчета „Питат ли ме дей зората - шат на патката главата“, а също така и „Вятър ечи, Балкан стене - пишка до колене“ (да ни прости читателят) са изпълзели като змийчета изпод неговата черноноктеста ръчица.
Сега научаваме, че ровичкането в класиката продължава. Сега на прицел са пак Ботев, Чинтулов и Вазов. Ще издава момчето някакъв албум „Хъшове“. Песньовките вече се и запяха - в модерен макам. Чухме „Къде см вярна, ти, любов народна“, а също така и „Боят настана, тупкат сърца ни“.
Тия песни, според намеренията на разгащеното момченце, трябвало да влязат в дискотеките и да се запеят от младежта. Трябва веднага и категорично да кажем - това е най-сигурният начин да бъдат опошлени. Но тъкмо това е и подлата цел. Ще рече, отново е в ход опит за профанация на сакрални национални ценности.
Не на Дилов-син искаме да кажем, той ни е ясен в каква черква пали черни свещи и кому си е продал душата, а на унесените в дрямката на безразличието телевизионни началства, че под звуците на възрожденските песни, които днес се обсебват от сръчковци келепирджии, едни други българи, хора достойни и самоотвержени са отивали на смърт. Заради Отечеството, байовци!
Тия песни нямат място в никакви дискотеки, където неизбежно ще попаднат в компанията на чужда интонационна среда, нито в шоу-представления, твърде близки до рефлексията на кабарето. Тия песни, нека най-сетне се разбере, са своеобразни химнопения на българския дух, дълбоко сакрализирани в своята интимна същност, и могат да бъдат изпълнявани само по лобни места, където още се привиждат сенките на нашите велики предци, само по време на национални чествания или когато чувстваме неутолима душевна потреба.
Другото е светотатство!
Дойдохме си на думата.
Момчето Дилов върви по калните дири на всички ония отродници, които помериха с буци и камъни светлия лик на Бълария и нейните страдалци и мъченици. И като като не сполучиха с пряката атака, като отвърнаха от себе си всичко, що е съвестно и почтено, ето че изнамериха друг начин – да прегърнат със слузестите ръце на майкопродавството българските светини, та да ги превърнат в дрипи. Това е обяснението на внезапното и необяснимо на пръв поглед рвение на синчето да посегне на възрожденските песни, като ги вкара по разни дискотеки - уж на щега, уж от патриотизъм (Боже!), та по този начин да ги принизи и оскверни, превръщайки ги, страшно е да се каже - в пошли шлагерчета. И като знаем колко е продължителнността на живота на един шлагер (от детска смъртност страдат шлагерите) всичко е ясно. Отива се към предумишлено убийство.
Сатанински план? Комай...
Това, което върши младият Дилов, си е мерзавщина, разбира се. Но се питаме какви са ония, които му позволяват да си разиграва куцото магаре в светая светих на българската душевност.
Или всичко на тоя свят е шоу!
Не, господа, България не е шоу, нито пък безкраен купон, нито пък бардак някакъв в какъвто искат да я превърнат фондации, отворени общества и тути кванти презморски молци.
Всичко е ясно - искат да ни прикачат за каруцата на т. нар. нов световен ред, чиято цел е претопяването на нации и национални култури. Ще рече – налагането на космополитен либерален модел, който е обезличител на всяка национална идентичност.
Няма да стане.
Но мъртвите ни гледат. Гледат ни всички ония, които не могат да запеят „Боят настана, тупкат сърца ни“. Те отдавна са там, дето „родни сенки с родна реч срещат брата и сина“. Те отдавна са там - в принебесните простори на една друга България, която незримо присъства в паметта на кръвта ни, в паметта на душите ни.
Жалки човечета на жалко време!
Безсрамните срам нямат.
Тогава?
Тогава проклет да е и дърти, и млади Цеко!
„Нова Зора“, бр. 44, 1996.12.3.
