Не бих седнал да пиша тези редове, ако не бяха интервютата на Андрей Райчев след убийството на Андрей Луканов. Насоката, която той се опитва да задава, използвайки пресата, ме кара да се тревожа, че и Историята може да бъде манипулирана. Затова се страхувам за Истината и искам на страниците на „Зора“ да споделя своята тревога.
Кой е Андрей Райчев? „Зора“ многократно е писала по повод на негови изявления. Включително и по срамния ажиотаж на сем. Райчеви, опитващи се и от трагичната гибел на депутата А. Луканов да извадят дивиденти. Да представят гигантската битка на силите, на които те са само едно малко видимо проявление, че е битка уж само с правителството на Виденов, и да скрият, че всъщност става въпрос за бъдещето на България. Това, което той казва за себе си в едно от многобройните си интервюта по повод убийството на Андрей Луканов и с клеветнически пръст посочва Виденов за негов вдъхновител, е: „Аз съм човек, който пише статии и изразява лични позиции“. Но това ли е всичко?
Това, което обществеността знае за него, е, че Андрей Райчев е социолог от „Галъп Интернешънъл“. В действителност е собственик в „Болкан-Бритиш Соушъл Сървейс“ АД (ВВ85), което само се представя за фирма на „Галъп Интернешънъл“. По-осведомените политици и социолози знаят подробности и за фирмените, и за личните му развития. Това, на което „елитът“ е в течение, е, че Райчев е мастит бизнесмен в областта на медиите, собственик или свързан с няколко дузини успешни фирми и медии. А от неотдавна е и идеолог на „елита“. Това, което политиците знаят, е, че Андрей Райчев е организационен секретар на ОСД и един от опитващите се да дават тон в течението. Това, което „старите“ знаят, е, че е син на Венцел. Малцина знаят, че има офиси в повечето от балканските страни в някои от страните на бившия Съветски съюз, че една от най-важните му бизнесквартири е в Лондон. В момента Райчев трескаво изкупува маса издания - вестници, списания, радиостанции, гледа и към частна телевизия. През неговите агенции въртят парите за реклама десетки големи български и чужди фирми.
Във всичко това, разбира се, нямаше да има нищо лошо, ако страстта му към медиите и жаждата му да властва чрез тях не бяха допринесли за моралния упадък в медийното пространство, за истеризирането на българската преса. Ако не беше започнал чрез същата тази преса да използва и смъртта, за да се изживява като върховен прокурор.
За Райчев цветът на медиите е без значение. Важното е да може да ги контролира. Те са лост. Те фалират банки, създават паника, свалят правителства. В тесен кръг социологът споделя, че най-големият принос за победата на социалистите на първите избори има „Дума“, а за свалянето на Филип Димитров - „24 часа”. И в двата случая Андрей Райчев отдава заслугата на Валери Найденов, когото по-късно включва в схемите си.
Андрей Райчев гледа на медиите не като на средство за информация и култура, а като на възможност чрез тях да се манипулира общественото съзнание. В страна като България, изживяваща сложен икономически преход, медиите наистина могат в определен момент да се окажат „абсолютната“ власт. Особено когато копчето за саморазпад на държавата е натиснато, когато насоката на формирането на капитала е зададена погрешно (не по посока на цивилизацията, а по посока на далаверата и разрухата). Когато медията и написаното или показаното в нея е извън контрола на обществото, извън морала на днешната цивилизация. Страстта е завладяваща. Властта може да стане реална - не само четвърта, но и първа, и втора, и трета, всичките заедно, цялата. Базата да се докопа до нея е налице - използването на името „Галъп“, подлъганите социолози - черноработници, преките връзки с някои издания - братът на Андрей Райчев Владимир е съдружник в пресгрупа „168 часа“, а баща му Венцел - бивш шеф на агенция „София прес”. Необходими са още две неща – пари и политическа подкрепа. Рекламният договор с „Плама“ от края на 1993 година, действащ и след спирането на рафинерията, е реален израз на тази двойна подкрепа.
С яденето идва и апетитът. Започва роене на рекламни агенции, социологически фирми, отвоюване на позиции в електронните медии, след което идва и борбата за монополизиране на влиянието в тях.
Задача номер едно е телевизията. Започва се невинно с договори за изследване на „зрителския интерес“: веднъж те се плащат от телевизията. След това резултатите от тях се продават на рекламодателите срещу добри пари. Тези добри пари обаче са стотинки в сравнение с осигурената му възможност да бъде „главен диспечер“ на рекламните постъпления според зрителския интерес. Той оценява кое е гледано и кое не, кое е добро и кое зло, за кое предаване и по кое време рекламните тарифи трябва да са по-високи. Съответно сондажите също се плащат от телевизията. Почти във всяко предаване се пускаше социологическо изследване: цените, доларът, банките, престъпността, страхът, политиците и т.н. Андрей Райчев добре знае, че зрителите улавят цифрите и предпочитат да се приобщават към по-големите групи.
Сондажите на други фирми може и да се различават, затова, ако нещо не е могло да се купи или погълне, могло е да се унищожи. Резултатът - пълен монопол в телевизията в началото на 1996 година. Радио- и телевизионният ефир се превърнаха в средство за обработка на общественото съзнание. Шефовете на БНТ и БНР „клекнаха“ под натиска на маститите „социолози“ и пускаха допитване след допитване. Няма електронни медии в света, в които да са излъчвани толкова изследвания, както в ефира на България през 1994-5-6 година. Истина е, че не цензурата, а манипулирането на обществото именно чрез тъй наречените сондажи доведе до псевдопроблема „Гранитски“, който охотно се бе хванал на „социоложкото“ хоро. През май т. г. изследванията, комбинирани със съзнателно търсене на кризисни новини, започнаха да истеризират обществото.
В същата посока действаше и пресата. С парите, плащани за реклама, всяко едно издание е осигурена трибуна и следва да се задават темите на деня. Всяка снимка на опашка пред банка действа като мехлем за душата на шефовете на вестници и като катализатор на курса на долара. Договорите за публикуване на проучванията на „Галъп“ са подгряващата част. Заедно с тях се използват и т. нар. връзки с обществеността (public relations) с всички методи, включващи дори менажирането на слухове. От сглобките за съветниците от Щази до гигантските далавери в най-висшите ешелони на властта - всичко чинно и скрупульозно се е готвело, планирало, публикувало, вкарвало се е дори в Парламента като депутатски питания. Първите страници на „независимия“ печат направиха герои на нашето време престъпниците и рекетьорите, а след това идеолозите му имаха наглостта да предлагат формирането на „черни ескадрони“ за борба с уличната престъпност. Медийните защити на „Ровър“ и „Мобиком“ родиха митовете за „приятелските кръгове“, за „Орион“ и т. н. Родени oт заслепението или болестното съзнание, че щом на тебе, смятащия се за „приближен“, ти се отказва приятелската близост за подялба на „баницата“, то без съмнение има други ближни, които скрито се облажват.
При липса на каквато и да е отговорност на пресата пред обществото, освен морална (която е оскъдна), бялото лесно става черно. И това за някои е добре дошло. За пари пресата става арена на компромати, скрива истинските цветове на нещата, не само отвлича вниманието от истинските проблеми, но формира нови, измислени, имагинерни. Резултатът е нарастваща обществена психоза. Обществото не реагира адекватно на процесите и явленията. Икономическите регулатори спират да действат. Хората се десоциализират и всеки се спасява сам в собствените си буркани. Не случайно едно от основните възклицания на чуждестранните партньори, предлагащи подкрепа на страната в днешната ситуация, е: „Вашите медии нямат чувство за национално самосъхранение!“ Но откъде да го имат, като то липсва и на техните собственици - представители на „националния“ капитал, които са готови да унищожават или по-скоро да харчат и изнасят докато в страната остане само една банка - „Бурканбанк“, и само един вестник - „Нощен труд“. Преди около десетина дни висш служител на МВФ във Вашингтон остро реагира срещу информационната непочтеност на българската преса. Учуди се къде е попаднал и най-престрашилият се чужд инвеститор - корейската корпорация „Деу“.
Но в българското обществено мнение бацилът е пуснат, инфекцията се разраства, семето на неверието е посято. Стократно повторената лъжа е започнала да става истина. Вече не са нужни големи усилия. „Виновните“ са посочени. Остава, след като очернените са и освиркани, и оплюти, да бъдат линчувани.
А тези, които са крали на едро, ще бъдат спасени. На тях отдавна им е казано: „Вие сте избраните“. На тях обществените рефери (тук включвам и по-голямата част от „независимата“ преса) не показват дори жълти картони. Нещо повече те вече организират тяхната защита. Тези избраници са „елитът“. Идеологът на „елита“ Андрей Райчев им обеща спасение в списанието си „Сега“, спасение чрез хиперинфлация. Операцията, която изчиства всичко. И милионните кредити и дребните спестявания, и стоките, в магазините. И всички започват начисто (по Емил Хърсев). Едните с вилите, лимузините, сметките в чужбина, възможностите за приватизация, с обществения си имунитет, а другите - със спомените и излъганите илюзии.
Някои ще тълкуват тези редове като отклоняване на вниманието, като прехвърляне на горещия картоф. Не, това е само фигурка от нареждащата се мозайка. Лъч под паяжината, оплела бизнес и политика, забулваща тайните за хала на днешния ден. Истината е, че правителството на Виденов отказа подкрепа за тези „социолози“, които предлагаха да създадат супермедиен холдинг и обещаваха контролният пакет да стои в някаква си каса с адрес „ТУК“.
Истината е, че това правителство не прие правила извън нормите, че този път „антивирусите“ срещу програмата за обществен разпад вече започват да действат. За съжаление за сметка на болезненото посрещане на удари под кръста, но без страх, с открити гърди.
Някои ще кажат: „Точно там му е грешката“. Но би следвало да им зададем законния въпрос: „Кажете какво щеше да се случи, ако предложенията бяха приети?” Отговорите са извън историята...
Ботьо МАРИНОВ
„Нова Зора“, бр. 39, 19.11.1996
Лъч под паяжината
За Андрей Райчев
„Не цел родена в един мозък тесен, не джеб зинал, не егоизъм бесен.“
Иван Вазов: „Кипеж“, 1883 г.
