Нова Зора

Отмина 1 май. Отмина и празникът на левия пе­чат. Още от обед обаче телефонът ми не спря да звъни. Поздравяваха ме с празни­ка на труда читатели, приятели, съ­мишленици, чиито координати по­криваха напълно представата ми за осветената територия на духа. Беше вълнуващо и трогателно. Всеки, който се беше облъскал в борбата за хляб, всеки, който беше съзидавал или беше омер­зен от разрухата, ме уверяваше колко важен е този ден, в който големите работнишки ръце се протягат през времето, за да укрепят значението и смисъла на поизлинялата и позабравена думичка солидарност. Обобщавам, разбира се.

Един много значим и достоен човек от „онова време“ ми дори ми издекламира почти цялото стихотворение на Смирненски, в което поетът призовава „да спрат фабричните комини и всеки черен труд да спре“. Постепенно обаче атмосферата чувството ми от моето телефонно общуване с хората някак си се промени. Поя­виха се тонове и полутонове, които сменяха надеждата и упо­ванието в делото на „Зора“, макар те да говореха за примера, кой­то те са били за тях през годините. Позоваваха се на нашата ясна платформа, говориха за значението на анализите, които са чели по страниците ни, подкрепяха посоката и пътищата на социалната ка­уза и патриотизма, които сме прогласявали и за които сме настоява­ли, както и необходимостта от тяхното взаимопроникване и взаим­но допълване в решаването на най-важната национална задача – спасяването на българския народ чрез единствената възмож­ност за това – възвръщане и съхраняване на неговата суверен­на държавност, и утвърждаваха правотата на идеята ни за не­обходимост от Единен народен фронт... Отговарях, благодарях, но някак си чувствах как постепен­но едно петънце от тъга се раз­растваше неудържимо в душа­та ми, додето я обсеби напълно. Редактирах и подготвях за пе­чат материалите за настоящия брой, който предстоеше да из­пратим в печатницата.

Пишех уводната бележка към поместената в него реч на Алис Вайдел – лидер на трета­та по сила в Буденстага поли­тическа партия „Алтернати­ва за Германия“. Бях запомнил и цитирах едно нейно признание, че заедно със своя съпредседа­тел Тино Хрупала те самите се определят за „полезни иди­оти“, сиреч, граждани, които са склонни да работят безко­ристно и по убеждение за на­ционалния интерес. Отначало се позасмях, но мигом си запо­втарях въпроса на един Гого­лев герой: „Защо се смеете? На себе си се смеете!“

Припомних си, че само след седмица, със следващия брой, „Нова Зора“ изпълва бездната, в която потънаха цели 35 го­дини от живота ми. Първият брой на вестника излезе от пе­чатницата на 14 май през да­лечната 1990 г., а предстоеше, след една седмица, да бъде от­печатан и юбилейния брой на 15 май 2024 г.

Замислих се какво можех да кажа в него на читателите на вестника, как да им обясня не­осъществяването на идеята, заради която от всички българ­ски думи, изразяващи велико­то противостояние на светлина­та срещу мрака, преди 35 годи­ни, бях избрал словото „зора“. Точно тогава телефонът из­звъня отново и чух приглу­шения глас на инж. Николай Атанасов, председателя на организацията ни в Стара За­гора. „Шефе - казва, - честит празник! Забелязали са, че от­състваме от мероприятието на другарката Корнелия Нино­ва, но вече 10-ина души ме попи­таха дали нас има предвид тя, когато разказва как говорела с малка лява партийка, която се бори за субсидия и поради това не участва в нейното ляво па­триотично събиране. Но ти не се ядосвай!“

Отговорих му, че не съм чел още новинарските съобщения, но че не се отнася за нас, защо­то последния път, когато съм виждал г-жа Нинова, е било на 27 ноември м. г., а когато съм говорил по телефона с нея, беше 16 януари...

Искаше ми се този мой текст да не се налага да го пиша на коляно. Обяснение­то, което дължа на членовете на ПП „Нова Зора“ и на читате­лите на вестника за нашето не­участие в „мероприятието на другарката Корнелия Нинова“, както се изрази инж. Николай Атанасов, все едно трябваше да бъде оповестено, И бързам да кажа, че то не е от някаква наша корист, в която, опазил ни Бог, можем да бъдем подо­зирани. Не сме ние тази малка лява партийка, която се бори за субсидия и поради това не участва в огласеното съби­ране на леви и патриотични партии и организации. Кате­горично не сме.

Ние се борим за нещо осъз­нато, което десетките обажда­ния днес всъщност потвърди­ха:

• Борим се срещу геноцид­но-изтребителния модел, който силните мира сего наложиха на България чрез т. нар. Вашинг­тонски консенсус, а доморасли­те наши перестроечни социа­листи и демократи осъществи­ха чрез подробно описаните от икономическите килъри схеми на плана, наречен „Програма Ран-Ът“.

• Борим се срещу разгрома и разрухата, които ни запратиха не в Третия, а направо в Четвър­тия свят;

• Борим се против преле­стите на безпаметството, май­копродавството, консумеризма, срещу октоподите на НПО-та и фондации с „нежни“ имена, които налагат с мека сила и оглупяване отровните си като сепии идеи на джендъризма на разгрома на семейството, на човеконенавистните поми­сли, на сатанизма за редукци­ята на населението, дехристи­янизацията и всичко онова, което се поднася в розовата бонбонена обвивка на демо­крацията и човешките права, докато всъщност се мери на­право в сърцето на общество­то, на живота и Човека като създание, сътворено от Бог по „свой образ и подобие“.

• Невъзможно е и никога не е било възможно за нас в „Нова Зора“ да изтърпим нехайство­то и безразличието или заблу­дите на всички, в жилите на които тече българска кръв и които наивно вярват или се примиряват с разгрома днес на българската енергетика, с изкупуването на българската земя от чужденци, с опусто­шаването ценностите и тра­дициите на българина, които са го съхранили през векове­те, че те са цената, която не­минуемо трябва да заплатим, за да прекрачим „границата на Шенген“, отвъд който ни чака блаженството на свободата и щастието.

Не, тези илюзии не са за нас. Ние умеем да гледаме право в очите, илюзионист­ките имитации на превъплъ­щения на патриотизма и няма магия, която може да замъгли погледа ни и от хора с гореща кръв да ни превърне в кукли на конци, които вместо сър­ца, имат лоени топки в гърди­те си.

Пожелаваме успех на на­чинанието, осъществявано от г-жа Корнелия Нинова! Из­ложените тук по принуда и не­отложност наши цели не изра­зяват в пълнота идеята ни за Единен народен фронт, зара­ди която свирихме сбор още преди 19 години. Тогава хората повярваха в „Национално обеди­нение Атака“ не заради 15-ми­нутното предаване по СКАТ на Волен Сидеров, а заради мо­гъщата идея за обединение на българските патриоти, които вестниците „Зора“ и „Нова Зора“ бяха прокламирали в продъл­жение на 15 години. И тогава, и днес обаче, тази идея е един­ствено спасителната за Бълга­рия и народа ни. И тя не може да бъде парцелирана, особено пък със скалпела на меркантил­ността и партийния интерес.

Да, на 1 май в сградата на ис­торическото Народно събрание, образно казано, ние блестяхме със своето отсъствие в редици­те на присъствието. Има много причини за това. И най-същест­вената от които е, че това събира­не не беше предшествано от ис­тинска, задълбочена подготов­ка за осъществяването на таз необходима идея за единение. Честният разговор за святото дело за спасение на Отечество­то ни така и не се състоя. Може и да се е състоял някъде и без нас, но ние още не сме чули, нито прочели някой да е осведомен за способите и съюзните принципи, които ще осъществяват това еди­нение. А нееднородните скали, както е известно, са нетрайни.

Чували сме ехото от онази среща на 27 ноември, за която споменах, и на която изложих тогава големите според мен въ­проси и отговорността ни за бъ­дещето на народа и държавата. Блаженият дух на Аркадия обаче, който владееше в за­лата на хотел „Анел“, успя, до­колкото разбрах, да роди иде­ята някаква т. нар. „мрежа на сътрудничество“ без юриди­ческо обособяване, без про­грама и обръщение към един­ствения и главен според нас в „Нова Зора“ съюзник – народа на България, както и Истина­та и Правдата, също изписа­ни с главни букви. Както чух и доколкото разбрах, след мое­то изказване и излизане от за­лата Волен Сидеров находчиво попитал: „Мрежа, значи, мре­жа… А ние ще трябва да дава­ме ток?...“

Ще си позволя задочно да допълня мисълта му: „И някои ще светят“. Нека. И това не е малко.

Дано само и този път да не се окаже, че Одисеевият кораб на българското спасение се е ориентирал по фара на брега от Земята на Цирцея.

На добър път!