Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 18 (7 май 2024) Невероятната история на Ахмедия Джабраилов

Невероятната история на Ахмедия Джабраилов

Е-поща Печат PDF

В ранната пролет на 1966 г. по специалния теле­фон на генералния се­кретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев се обажда ми­нистърът на външните работи. С тревога съобщава, че на пред­стоящото посещението в СССР на френския президент гене­рал Шарл де Гол високият гост изразил желание сред посреща­чите в Москва да бъде него­вият приятел от Съпротивата Армад Мишел, който живеел в СССР.

„Е, и какво?“, попитал спо­койно генералният секретар. „Какъв е проблемът?“

„Такъв гражданин в СССР няма“, отговорил министърът. „Не го намираме, Леонид Илич...“

„Значи лошо са търсили“, за­тваря телефона Брежнев. След което се свърза с някого и на­режда да се търси по-добре.

Всички служби на КГБ са включени в акцията по издир­ването на Армад Мишел във всички републики, краеве и об­ласти на съветската страна.

Оказва се, че няма и няма човек с такова име и фами­лия на територията на СССР. А Шарл де Гол предстои да прис­тигне всеки момент. Назрява скандал. Докато една от маши­нописките в Политбюро при­теснена съобщава, че преди около три години май е печа­тала това име в един-единствен документ, предназначен лично за Никита Хрушчов.

Спешно се отправят при Хрушчов, който живеел в пре­доставената му дача. 72-го­дишният Никита Сергеевич веднага се сетил:

„Имаше такъв чудак от Азербайджан. По време на вой­ната служил при французите, при партизаните. И френски­те ветерани взели, че му из­пратили сто хиляди долара. А този ексцентричен човек реша­ва да ги откаже. Разпоредих да ми го доведат лично при мен. И така открито, по партийно­му, казвам: ‘Харесва ми, значи, това, че не приемате задгра­нични подаяния. Но, от друга страна, срамота е да се върнат парите на тези капиталисти. Не би ли искал да внесеш тази сума в нашата „Фондация за мир“, братко? Това ще е по на­шему, по съветскому!’ И той се съгласи и ги внесе. Разцелувахме се. Макар и ексцентричен, чове­кът бе съзнателен...

А защо ви насочвам към „Фондацията за мир“ ли? По­търсете във финансовите ѝ от­чети и ще го намерите.“

След този разговор издир­ват човека и правителствен кортеж от няколко автомоби­ла незабавно се отправя към град Шеки в северните ра­йони на Република Азербай­джан и оттам по неравен тесен път – до малкото селце Охуд. Надвечер кортежът прибли­жава скромна къща в покрай­нините на селото – вече знаят точно кого търсят. На чардака излиза селският агроном, че­тиридесет и шест годишен, дребен на ръст, с необичай­ни за тези места светли коси и сини очи. Официалните лица тържествено му съобщават, че трябва спешно да лети за Москва, за да се срещне с дру­гаря Брежнев. Селският агро­ном спокойно отговаря, че има много работа в селото и няма време за такава среща. Тогава му съобщават, че генерал Де Гол настоявал на всяка цена да се срещне със своя прия­тел от Съпротивата. Агроно­мът поискал от дошлите да се закълнат, че казаното от тях е истина, и те се заклеват в де­цата си.

НА СРЕЩА

Същата нощ Ахмедия Джабраилов лети за Москва. Това е светското му име, а като един от най-изявените герои на френската Съпротива е извес­тен под името Армад Мишел. От летището веднага го завеж­дат в 200-та секция на ГУМ, коя­то обслужва само висшето ръко­водство на страната. Снабдяват го с няколко костюма, ризи, вратовръзки, обувки, чорапи, копчета за ръкавели, бельо, дъждобран, демисезонно пал­то и дори чадър. И след това – при Брежнев.

„Другарите“, които го при­дружават в кабинета на гене­ралния секретар, му съобщават следното:

„Де Гол пристига утре су­тринта. Програмата на прес­тоя му включва пътуване из страната; генералът може да поиска да посети къщата на своя приятел и другар от Съпро­тивата в село Охуд. Съставена е карта на селото, където се на­мира къщата. Къщите на съсе­дите ще бъдат сравнени със зе­мята за два дни. Живущите в тях ще бъдат преместени в по- удобни къщи.

Новата къща на агронома ще бъде издигната на два ета­жа, с веранда; ще бъдат добаве­ни две пристройки, плевня, обор, просторен кокошарник и два га­ража за личния му автомобил. Цялото дворно място ще бъде оградено с висококачествена ограда и записано като собстве­ност на семейството му. А дру­гарят Джабраилов трябва да забрави, че е агроном, и скромно да съобщи на Де Гол, че е станал един от първите съветски фер­мери.“

След като спокойно, без да прекъсва, изслушал инструк­цията, Ахмедия Джабраилов отговорил:

„Нищо не съм чул, считайте, че нищо не сте казали.“

НА СЛЕДВАЩИЯ ДЕН,

облечен съгласно указани­ята, той е на пистата на лети­ще Внуково-2. Генералът сли­за от самолета по стълбата бо­дро, по младежки, въпреки възрастта си. След топло ръ­костискане с Брежнев Шарл де Гол се навежда към гене­ралния секретар, сякаш да му каже нещо като извинение, след което се втурва към стоя­щия встрани агроном. Двама­та крепко се прегръщат, а при­състващите са шокирани.

Направо от летището Ахме­дия е откаран в резиденция­та на Де Гол – така е пожелал генералът. Поискал също да се отмени вечерната програма, за­щото нямал търпение да общу­ва с приятеля си. След обикол­ка в зимната градина вечерят на свещи с разкопчани ризи и разхлабени вратовръзки. После се разхождат по алеите на ре­зиденцията, заметнали раме­нете си с две еднакви одеяла, потънали в спомени за отми­налите славни времена на Съ­противата.

ОТ НИЩО НЕ МЕ Е СТРАХ

В детството и юношеството нашият герой не се откроявал с нищо особено, освен с външния си вид. Завършил селскосто­пански техникум, започнала войната, записал се доброво­лец и след като бил пратен на фронта, веднага поискал да влезе в разузнаването.

„Защо?“, попитали го.

„Защото от нищо не ме е страх.“

Заради тези си думи станал обект на подигравки пред строя.

Но още в първата битка до­мъкнал „език“ – немски войник по-висок с една глава и един път и половина по-тежък от него. За тази самодейност го наказват, особено след като се оказва, че от германския редник не може да се изкопчат никакви военни тайни.

Ахмедия отказва и законни­те сто грама на бойците преди битка. Това също не се харесва на другарите му.

Един ден го хващат с руско- немски речник.

„Ти какво, в плен ли искаш да се предадеш?

„Разузнавачът трябва да знае езика на врага“, отговаря.

„Но ти не си разузнавач.

„Все още“, пояснил Ахмедия.

Биографията му внимателно е проверена, но не открили ни­какви германски „следи“. За все­ки случай името му е зачерк­нато от списъка за награжда­ване с медали.

През май 1942 г., след зле планирана военна операция по­вечето от бойците на батальона, в който служи, загиват на бойно­то поле. Тежко ранен и в безсъз­нание, Ахмедия е заловен. Ми­нава през няколко лагера, дока­то накрая се озовава в концен­трационния лагер Монтобан в Южна Франция. Умело при­крива знанията си по немски език - и с право, защото може да си навлече неприятности от немците. В концентрационния лагер му възлагат да помага на френската чистачка Жанет да изнася боклука. Един ден реша­ва да я помоли да го научи на френски.

„Защо ти трябва?“, попита­ла.

„Разузнавачът трябва да знае езика на съюзниците“, обяснил.

„Добре. Всеки ден ще ти пре­подавам по пет нови думи.“

„По двадесет и пет“, попра­вил я той.

„Няма да ги запомниш“, за­смяла се Жанет.

Но се оказва, че запомнял всяка една дума. Уникалният му слух за музика и езиковите способности му помагат бър­зо да овладее немския и френ­ския език. След това продъл­жават с граматиката, времена­та, членовете и за няколко месе­ца ученикът вече говорел добър френски.

СКЪПА МОЯ ЖАНЕТ

Тогава Ахмедия замисля план – прост и смел, но изпъл­ним. 65-годишната Жанет из­питвала дълбоко уважение към този горд, светлокос и си­неок човек и склонява да ор­ганизира бягството му по не­вероятен начин, като симули­ра смъртта му. Когато Ахмедия отново припада от недохранва­не и ужасните рани на крака си, германците решават, че е ум­рял. Жана моли германците да ѝ позволят да погребе това мом­че, което толкова прилича на покойния ѝ син. По нейна мол­ба дърводелецът заковал хла­баво капака на ковчега, като преди това направил няколко невидими дупки, през които да влиза въздух. През нощта, с помощта на местни патриоти полумъртвият Ахмедия е изва­ден от гроба и пренесен в ма­зето на къщата на мадам Жа­нет. Заедно с дъщеря ѝ Сара го лекуват и не след дълго възста­новилият се Ахмедия успя­ва да се свърже с партизани­те. По-късно той ще ѝ напише: „Скъпа моя Жанет! Незабрави­ма мадам Жанет! Ти ми върна живота, което означава, че си моя майка. Въпреки че казват, че човек има само една майка, аз имам две.“

През 1943 г. Ахмедия става

БОЕЦ В КОРПУСА ГАРОН

под командването на ка­питана от Съпротивата Дел­планк (псевдоним „Дюма“). Не­говите другари по оръжие са изумени от Джабраилов за­ради неговата смелост и доб­лест, готовността му винаги да се притече на помощ. Не случай­но Делпланк го описва по след­ния начин: „Смел и смел до точ­ката на самозабрава“.

Наричали го с различни име­на – Кардо, Ахмед Мишел, Ма­тийо Мишел, Кураж Мишел, Харго, Фраджи, Рус Ахмед. Тези имена предизвикали па­нически ужас сред нацистите и голямо уважение сред френ­ските маки. Но псевдонимът му, който остава, е Армад Ми­шел. Името Армад избира сам, а Мишел е френската версия на името на баща му Микаил.

„Изпълнявайки своя дълг към съветската родина, аз в също­то време се задължавам честно и вярно да служа на интереси­те на френския народ, на чиято земя защитавам интересите на моята родина. С цялата си енер­гия и сила ще подкрепям моите френски братя в борбата срещу нашия общ враг – германските окупатори.“ Такава клетва по­лага Ахмедия в партизанския отряд.

Разпределят го като редник разузнавач. След четири ми­сии вече е издигнат за коман­дир на разузнавателната гру­па. След още един месец, кога­то групата му успешно дерай­лира товарен влак с немско оръжие, той е удостоен с пър­вата си френска награда. Мал­ко по-късно получава собстве­норъчно написано от Шарл де Гол кратко писмо:

„Скъпи Армад Мишел!

От името на воюващата Франция ви благодаря за ваша­та служба.“

Подпис:

Ваш Шарл де Гол.

През цялото време продъл­жава да усъвършенства нем­ския си език. Задължава своите разузнавачи също да учат нем­ски. Не минава много време и неговите разузнавачи започват да преминават зад вражеските линии в униформи на немски офицери и войници. Специално внимание обръща на немски­те документи. Получава зада­чи от своите командири, но сам ги планира. През цялата война няма нито един случай да про­пусне или да не изпълни въз­ложената му задача. Получава и първия си орден „Кръст за доброволна служба“.

Два дена по-късно в унифор­ма на немски капитан той по­вежда малка група разузнавачи и сапьори на трудна мисия: да спре влак с 500 френски деца, отправяни за Германия. Успя­ват да унищожат охраната на влака и да изведат всички деца в гората. Но сам той е тежко ранен и загубва съзнание. Близо дено­нощие лежи до железопътна­та линия. В джоба си имал безу­пречно оформени немски доку­менти, както и снимка на жена с две светлокоси деца, на гърба на която имало надпис: „На моя скъп Хайнц от любящите го Ма­рика и децата.“

СПАСИТЕЛНИЯТ „ЧИЧО КАРЛ“

Армад Мишел обичал та­кива правдоподобни детайли. Дошъл на себе си, когато раз­брал, че е намерен от немците.

„Жив е“, чул глас.

След което имитира хрип на умиращ и прошепва нещо като: „Скъпа Марика, напускам този живот с мисли за теб, децата, чичо Карл и велика Германия...“

Впоследствие тази история става един от най-популярни­те анекдоти в средите на френс­ката Съпротива. А две години по-късно публично, по време на приятелска почерпка Де Гол пита нашия герой:

„Все забравям да те питам откъде измисли някакъв си чичо Карл в онзи момент?“

Отговорът на Армад Мишел предизвиква неистов смях у генерала и също се превръща в популярен анекдот.

„Всъщност имах предвид Карл Маркс, но германците не го разбраха.“

Но това става по-късно, а в онзи момент Ахмедия е изпра­тен в немска офицерска бол­ница. Започва бързо да се въз­становява и без никакво пре­увеличение става любимец на целия лазарет. След като го изписват, капитанът от гер­манската армия Хайнц-Макс Лайтгеб е назначен за комен­дант на окупирания френски град Алби. Това е исторически факт. И започна да изпълня­ва новите си задължения. Но само след седмица установя­ва връзка с партизаните. Ре­зултатът от неговата дейност „за славата на Райха“ са редовните катастрофи на немските влако­ве, масовите бягства, предимно на съветски военнопленници, и много други саботажни актове.

Шест месеца по-късно е представен за една от герман­ските военни награди. Но не ус­пява да я получи, защото до раз­узнаването на генерал Де Гол достига информация, че Ахме­дия вече е подозиран от гер­манците и генералът лично заповяда на хер Лайтгеб да се оттегли. Така Армад Мишел от­ново е при партизаните, но води със себе си „език“ с висок ранг и всичките пари на комендатура­та.

Следва лично запознава­не с Де Гол и победен марш по улиците на Париж. На този знаменит парад Армад Ми­шел върви редом с генерала. Завършва войната с най-висо­кото отличие „Национален ге­рой на Франция“, кавалер е на „Кръста за доброволна служба“, носител е на най-високия вое­нен медал на Франция, кавалер е на „Ордена на Почетния леги­он“. Върхът на тази чест е „Во­енният кръст“ най-високо­то военно отличие на Френс­ката република.

Връчвайки тази награда, Де Гол му казва: „На военните па­ради във Франция вече имаш право да вървиш пред президен­та на страната.“

„Само ако вие станете пре­зидент, mon gеnеral“, отговорил Армад Мишел. Де Гол бил удос­тоен със същото отличие.

„Между другото, време е да преминем на „ти“, казва Де Гол.

Армад Мишел става френ­ски гражданин, жени се за Сара – дъщерята на спасител­ката си Жанет, има двама си­нове, бизнес с моторни пре­возни средства в Дижон, мал­ка фабрика, предоставена му от властите, и отговорна длъжност в кабинета на Шарл де Гол.

НА РОДНА ЗЕМЯ

Но през 1951 г. поискал да се върне в родината си Азер­байджан. Носталгията по род­ния дом се оказала по-силна. Преди отпътуването Де Гол му връчва удостоверение за поче­тен гражданин на Франция с право на безплатно пътува­не по всички видове транспорт. Десет дни по-късно автомо­билната компания в Дижон е кръстена на негово име.

При кацането в Москва служителите на МГБ (служба, предшестваща КГБ) били на­пълно шокирани. Засипват го с въпроси: Защо се преда­де? Как успя сам да избягаш от концентрационния лагер? Защо на снимката си в уни­форма на немски офицер? и т. н., след което е въдворен в село Охуд и му е забранено да напуска това място. Изземват всичките му награди, писма, фотографии, даже правото на безплатно пътуване по френ­ския жп и градски транспорт. В село Охуд е разпределен да бъде овчар. След няколко го­дини смекчават мерките и го назначават за агроном.

След като внася стоте хиля­ди долара във „Фондацията за мир“, през 1963 г. Хрушчов на­режда да му бъдат върнати личните документи и награ­ди с изключение на най-ва­жната „Военния кръст“. За­щото в СССР само двама души имали такава награда – маршал Жуков и селският овчар Ахме­дия Джабраилов. И „Военният кръст“ остава като експонат в Музея на бойната слава. Всички­те върнати му награди Ахмедия внимателно скътва в старата се­мейна ракла.

След срещата с Де Гол Ахме­дия – без да информира „друга­рите“ – сам отива на летище­то, купува си билет и се връща обратно у дома. Камериерката, обслужваща неговия „апарта­мент“ в хотел „Москва“, била изумена, когато намира всич­ките предоставени му в 200-та секция на ГУМ вещи: костюми, ризи, вратовръзки, два чифта обувки, дори бельото и чадъ­ра.

Няколко дни по-късно в сел­ската къща отново пристигат ав­томобили. От тях излиза мъж на около петдесет години, в стран­на военна униформа. Оказва се, че това лице е висш ръководи­тел във френското Министер­ство на отбраната, някогашен близък приятел на Ахмедия и негов подчинен в разузнава­телната група. Прегръщат се, тупат се един друг по рамена­та. След това се качват на ве­рандата. Но преди да седне на масата, генералът изпълнява служебната си мисия. Преда­ва на своя боен другар офици­ално писмо от президента на Франция, указващо, че граж­данинът на СССР Ахмедия Микаил оглу Джабраилов има право да посещава Франция неограничен брой пъти и за неопределен период от време за сметка на френското пра­вителство.

След това генералът му връ­ща „Военния кръст“ – законна­та наградна собственост на ге­роя от френската Съпротива. Така в дома си на края на малко­то азербайджанско село Ахме­дия Джабраилов с псевдоним Армад Мишел става пълен носител на всички най-висо­ки военни награди и отличия на Франция. От родината си – СССР, няма нито една военна награда.

През 1970 г. забраната „ни­кога да не пътува в чужбина“ е снета. Така през 1972 г. Ахме­дия Джабраилов посещава скъпата на сърцето му Фран­ция, за чието освобождение героично се е борил, среща се с военните си приятели и с първото си семейство в Па­риж. Преди да замине за Фран­ция обаче, Ахмедия взема със себе си шепа родна земя, коя­то разпръсва върху гробове­те на азербайджанските пар­тизани Джейран Ханум, Ми­каил Хюсейнов, Вели Велиев, Фейзула Гурбанов, геройски загинали като участници във френската Съпротива. През 1975 и 1980 г. отново посещава Франция и местата на военните стълкновения с нацистите.

Ахмадия Джабраилов уми­ра на 10 октомври 1994 г. в Шеки в резултат на нелепа ав­томобилна катастрофа – ка­мион се удря в телефонна ка­бина, в която в този момент разговарял героят на френс­ката Съпротива. Погребан е в гробището на село Охуд!

Синът му Микаил Джабра­илов е национален герой на Азербайджан, загинал в бое­вете в Карабах година по-ра­но.

31.8.2015 г.

Превод: д-р Радко Ханджиев