Нова Зора

В миналия брой 16 от 16 април т. г. публику­вахме забележителна­та статия на дългого­дишния деятел на социалната и националната кауза Кръстьо Трендафилов. Поместената би­ографична справка ясно очерта­ва неговия път на строител на онази България, която загуби­хме, на представител на онова поколение, което се беше пос­ветило на идеала за новото бъ­деще на Отечеството, но което накрая се озова в мъртвата хват­ка и зад оградата с бодлива тел на капана, където го отведе пе­рестройката. А това стана във време, когато императивите на живота изискваха, а и днес изис­кват всеотдайност и непокла­тима твърдост за спасяването на народа ни и неговата дър­жава. Драмата на това поко­ление е всъщност драмата на цял един народ, който все по- осезателно чувства удушва­ческата същност на днешния ден, който се взира в сумрачни­те хоризонти на своето утре, но все още е глух, объркан и не до­край разбиращ знаците на ново­то робство, към което са го под­карали. В такава обстановка да поставиш въпроса „За БСП- открито и честно“ означава да останеш неразбран от мно­зина, особено ако не си изя­снил докрай адреса на своя финален призив.

Ето какво пише Кръстьо Трендафилов: „Уважаеми дру­гари, престанете да създава­те нови движения, да правите партии с нови леви послания, да предлагате писането на нови програми и стратегии. Време е да се върнете в БСП. Това е по­следната възможност и вие не я убивайте.“

Кръстьо Трендафилов оти­ва и по-нататък: „Върнете се, дори с натрупания опит от до­сегашната си дейност.“

Следват и имената на партий­ни авторитети като Станишев и покойния Петър-Емил Митев – първият от които призовава за превръщането на БСП във „во­дещ политически субект“, а дру­гият – за „незаобиколим“ такъв. Следва вярната констатация, че „навремето партията не се про­тивопостави твърдо на безраз­съдната смяна на системата“. И най-важното, че „дневният ред на България е за отстояване на държавността и оцеляването на народа ни“. Абсолютно вяр­но и точно.

Възраженията обаче, които предизвиква това послание, ня­мат за цел да омаловажават за­грижеността на автора за „хора­та, които живеят в най-бедна­та страна на Европа“, както и отроненото почти като въздиш­ка на примирение, а може би и на надежда, че „няма кой да го направи освен нас, грешните, но предани на правдата хора“.

През годините „Нова Зора“ никога не е гледала с безразли­чие на процесите, протичащи в БСП. Причината сме я изтък­вали многократно. БСП беше единствената стройна организирана поли­тическа сила, наследница на партия с многолетен опит в ук­репването и съзидаването на държавата, за която беше пове­че от ясно, че вятърът на про­мяната се кани да я отвее в не­битието. Най-голямото богат­ство на тази партия бяха хо­рата, съзидавали с необикновен устрем новия облик на живота и на България.

Ако времето роди честни изследователи на историята на БСП, може би най-добър свиде­тел биха се оказали годишните течения на „Нова Зора“ още от брой № 1, излязъл в далечната 1990 г. на 14 май, вторник. Ма­кар никога да не сме били явен или таен орган, свързан с БСП, право или криво в нейното лице ние съзирахме ядрото на съпро­тивата срещу предстоящия раз­гром, който, уви, успя да запра­ти България не в Третия, а на­право в Четвъртия свят.

Някои биха казали, че по­зицията ни е била въпрос на ирационален политически мазохизъм и късогледо не­дооценяване на пълната без­перспективност на една така­ва ангажираност. И в по-едър план навярно биха се оказа­ли прави. Но годините показа­ха, че правилно сме разчитали хода на времето, подчинено на могъщи интереси и наме­рения. За тези сили, осъществя­ващи разгрома на България, ние не бяхме заплаха. Опасността от нас, доколкото съществува­ше, беше за внедрените в пар­тийните редици морални по­раженци, които ние не особе­но благоразумно назовавахме и по име. Може би не случай­но тогава Гръмовержецът Про­дев, царство му небесно, с юве­наловски гняв порицаваше „черно-зеления“ вестник. Никой не се беше осмелявал да влиза в открита схватка с него и затова малцина знаеха че е… отмъс­тителен, да не кажа друга дума. Като детайл от неговата просло­вута „обективност“ ще припом­ня, че той помести под глава­та на в. „Дума“ „достоверна ин­формация“ за това, че главният редактор Минчо Минчев бил посрещнал на Летище София „резидента на ЦРУ за Източна Европа“. Това обаче трябва да му се е видяло недостатъчно за не­обходимата дискредитация на „Нова Зора“, защото бе подкре­пено и с твърдението за осъ­ществена от моя милост дала­вера с 40 хиляди тона нефт.

По това време Жан Виденов вече си бе подал оставката. Но но­вото Изпълнително бюро на чет­въртофевруарците Николай До­брев и Георги Първанов, както ни разказваха, неизменно е от­кривало дневния ред на свои­те заседания с преглед на стра­ниците от поредния брой на „Нова Зора“.

Пиша тези неща не за да представя със задна дата ня­какви аргументи свидетелст­ващи за особено геройство, но истината е, че в месеците пре­ди 10 януари 1997 г. ние бя­хме прозрели и посочили не веднъж съкрушаващи факти как ръководеният от Стефан Продев вестник е превърнат просто в глас на „мухите кю­рановки“ от ОСД, които пръс­каха отровната зараза на съ­глашателството със СДС. И с това откриваха простор за ма­роканските скакалци на Иван Костов, които се канеха да оп­устошат България. И те успя­ха. Може би защото по „прин­ципните“ публикации в „Дума“ те съставяха и дневния ред на своята опозиционност. Тази наша откритост в края на кра­ищата развали дългогодиш­ния ми достлук с Гръмоверже­ца, който, мир на праха му, ако гледа от горе, няма никакъв начин да ми прости и днеш­ните откровения. Но нали е ка­зано: „Платон ми е приятел, но истината ми е по-скъпа.“

А истината е такава, че изво­дът в публикацията на Кръс­тьо Трендафилов налага и въ­проси, и уточнения, колкото и това да не ми е приятно. В този смисъл аз не отричам необходи­мостта от единение на хората на социалната кауза, още пове­че, че маските отдавна са падна­ли. И отдавна са разчетени пос­ланията и методите на либерал- глобалистите.

Все повече стават мислещи­те хора, които осъзнават техните не особено изкусни „финтове“. За осъществяване на мерзки­те им човеконенавистнически цели те постилат широкия път към ада само с привидно до­бри намерения. В този смисъл нима не е ясно, че като средство за тяхното постигане те се стре­мят да впримчват най-вече партиите на социалната идея. Нима не са доказателство по­литиките на т. нар. Партия на европейските социалисти, ръководена доскоро от бив­шия председател на БСП Сер­гей Станишев? Нима не са убе­дително доказателство сладки­те и медени приказки за бор­ба с т. нар. домашно насилие, „благородната“ Стратегия за детето и реформите в образо­ванието, зад които се крият ценностите на смразяващи­ят ужас от един бъдещ свят, в който най-великата победа ще бъде разгромът на семейство­то, на традициите, утвърдени от хилядолетия?

А сега си спомнете позиции­те и имената на хората от БСП, които подкрепиха т. нар. Ис­танбулска конвенция, просле­дете пътя на техния възход, из­растване и непотопяемост.

Как, др. Трендафилов, си представяте обединението с хора като хранениците на БСП Мая Манолова и Елена Йончева и цялата оная реди­ца от „най-достойните“, които на предишните избори БСП из­прати в Европейския парла­мент? Следили ли сте техните позиции, техните превъплъ­щения?

В т. нар. Левица може да има и стойностни хора и те трябва да бъдат привлечени отново в БСП. Но там са събрани като в дяволско сборище и “социа­листи“ като Кирил Добрев, Ге­орги Пирински, споменатия Сергей Станишев, Весела Ле­чева и всички ония, които са отговорни осъществители на организационното разложе­ние в БСП. Не е въпрос да бъ­дат изреждани имената на „гни­лите ябълки“. Но нали след един конгрес на заседателната маса в Изпълнителното бюро се ока­за, че седят хора с общо имотно състояние от близо 4 милиар­да?! Как си представяте, че на­родът може да повярва в хора, които се превърнаха в господ­стващата класа, които го излъ­гаха и предадоха неговото бъ­деще.

След Жан Виденов от БСП бяха отстранени или „само­отстранили се“ повече от 250 хиляди партийни членове. В едно с други, които се осъзнава­ха като излъгани и изоставени, техният брой става вече стра­ховита цифра, която може да бъде ядрото на „сериозен поли­тически субект“ или ако иска­те – на „незаобиколим“. Този потенциал съществува наис­тина, но той не може да бъде задействан от морални по­раженци и от идейни отцеп­ници. На вас ли да се обясня­ва, погромът на България, по­стигнат заради това, че БСП не се противопостави по-твърдо на „безразсъдната смяна на сис­темата“. Помните ли имената, отговорни за това?

Днес е налице прозрачен опит да бъде използвана от пораженци, прибежчици и мерзки отрицатели и остатъч­ната енергия на БСП. Надежда­та им е, че след „обединението“ такава партия повече няма да има. Защото и на глухия цар в Египет отдавна е ясен цяла­та меркантилност на приказ­ките за наложително обедине­ние в ляво. А народът гледа. И се знае, че народ е това, а шепа нахакани келеши си мислят, че могат сърцето му в шепа да хванат. Да ме прости поетът за твърде волната перифраза.

По времето, когато Сашка Каракашева беше председа­тел на Контролно-ревизионна­та комисия, написах една крат­ка бележка относно поредната шмекерия, осъществена от ОСД, които се стремяха към властта в БСП и обявяваха своята критика от „социалистически позиции“. Заглавието й беше твърде крас­норечиво: „Сашке, скалпел!“ И без да съм хирург, днес си ми­сля, че всяка гнилост трябва да бъде изрязвана до дъно. Иначе гангрената е неизбежна.

Все искам да вярвам, че Ни­нова в голяма степен осъзнава тази истина.

Само да не й трепне ръка­та.