Този празник в началото на т. нар. демокрация бе заклеймен като комунистическа отживелица. Наравно с него бяха низвергнати класи, противостояния и истини, безусловно потвърдени от живота, които пропагандата и властта първо замъглиха, а после нагло и напълно отрекоха. Разбира се, нищо не ставаше случайно. Привеждаше се в изпълнение Вашингтонският консенсус. Втълпяваше се, че демокрацията може да бъде само и единствено дясна. И хората се попримириха. Във всеобщия хор на отрицанието нима можеше да оцелее прозряната още от библейски времена правда? А е казано: „Повече може камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в Царството небесно.“
Богатите обаче, не само у нас, винаги са се смятали за богоравни и тези думи на Спасителя не ги тревожеха. Те живееха на този свят като богове, може би защото изначално бяха езичници, неверници или най-често „излъжи господ“. Молитви не знаеха, но да се кръстят набожно умееха. През годините на своето столетно „богуване“ се бяха изпедепцали да изобразяват, когато преценят, дори смирение или божем съчувствие. Никога обаче не престанаха да водят своята борба против народа и народите, докато накрая все пак победиха. Макар и не окончателно. Търговците и спекулантите, финансовите монополи и както някога ги нарече 32-ият президент на САЩ Франклин Рузвелт „безразсъдните банкери“, които владееха, а управляват и днес властта на организираните пари, която и тогава, и сега обаче продължава да бъда организирана престъпна група в световен мащаб. Някои определят тази група като вездесъщата „дълбока държава“. Но дали ще се самовеличаят като господстваща управляваща класа - a ruling/dominant class, или ще се прикриват в някое от многобройните си синоними, това не е от особено значение. Нейната политическа същност винаги е била осъществяването и гарантирането на онази действителност, която изразява позабравената днес думичка експлоатация. Пиша „позабравената“, но всъщност по-точно е да се каже „забранената“.
Епична е борбата срещу това грабителство и потисничество, които са истинската и неизменна същност на октопода на капитализма. Дори феодалите на Запад, а в Русия и помешчикът са имали вменени от порядките и църквата неизмен ни задължения. Те са били отговорни за прехраната и съществуването на своите „крепостни“. Днес обаче лайтмотивът в идеологията на класата на експлоататорите е узаконяването на неравенството и безпредела на собственото им самообогатяване без всякаква отговорност и грижа за народа. В това отношение тяхната главна задача е да бъде осъществен разгромът на държавата с нейните изначални задължения относно възпроизводството и бъдещето на нацията. Атакувани и ерозирани са такива основополагащи за обществото системи като правосъдие, образование, сигурност, култура и пр. Чрез т. нар. реформи те са превърнати във фасада за прикритие на иначе един безпогрешно действащ, пълзящ людоедски механизъм за тотално господство над човещината. В това отношение в сатанински интернационал са обединени всички тъмни сили. Подчинена е дори науката, заставени са да обслужват всяка конюнктура и учени, и интелигенция. Цели институти обслужват борбата на господстващите мира сего и всяка изисквана от тях политика, която подрива същността дори на някаква относителна справедливост. От финикийски времена „меката сила“ е била средство и инструмент на властта. Днес обаче, след оттеглянето на държавата и овладяването на средствата за производство от корпорациите потисническата класа, вече открито налага единствено собствените си интереси. Принципите на хуманистичните ценности, словоблудството и еквилибристиката на „медиите под контрол“ отдавна са превърнати в точно обратното на понятията, които трябва да изразяват.
Погледнато по-нашироко, изглежда, че злото е неудържимо, неизтребимо и всепобеждаващо. И както е казал поетът, „отникъде взорът надежда не види“. Българският гений е добавил: „Тъй върви светът, лъжа и робство на тази пуста земя царуват“. И все пак просветления, даващи живот на надеждата, има. Злото винаги е било на крачка от пълната победа и никога не е успявало да я постигне. Такъв е законът на живота. От ужасяващите Дикенсови реалности, през мечтите и илюзиите на парижките комунари, волята на онеправданите е набирала сила.
На 1 май 1886 г. организираните работници издигат глас за осемчасов работен ден. Триста хиляди души предявяват своите искания пред стъписаната власт в Чикаго. Три дни продължават протестите и демонстрациите, докато накрая господстващата класа отговаря с най-примитивния способ – терора. Ранени са от полицията стотици хора, убити са четирима, други седем са изправени пред съда и по късата процедура са осъдени на смърт. Причината е избухнала бомба в полицейските редици. Провокацията като повод за разправа не е само привилегия на днешното време. Нито пък тактиката на тоягата и моркова. По-късно екзекутираните са оправдани и случаят е записан в графата „съдебна грешка“. На света се поднася обаче фалшивата теза за обективността на съда и тържеството на правдата. Но малцина вярват в това. Само две години по-късно пожарът на прозрените истини обхваща сърцата на милиони хора, повярвали, че обединени, могат да се противопоставят на злото. Експлоатацията по дикенсовски образец не е победена и отменена. Но надеждата укрепва. От само себе си се налага моралният образ на работника, с неговата осъзната принципност и жертвоготовност в името на един по- добър свят. Философи се наемат да обясняват и обосновават смисъла и технологията на борбата на милионите. И да утвърждават понятия като „работническа класа“ и „победа на народите“. Професионални революционери тръгват по кривите тъмни пътеки на тероризма и въоръжената борба. „В бой последен“ препускат червени ескадрони и пламти над тях огнената звезда на надеждата. Поети възпяват и метафорично назовават бъдещето, в което непременно „септември ще бъде май!“
Жълтеят обаче страниците на историята, откъснати и най-често пренаписани, додето старата блудница споделя постелята на всеки победител, макар и временен. За да стигнем до днешните дни с прозрението на поета, че няма какво тя да даде „на хората от фабрики и канцеларии“. Но жива е паметта на кръвта. Неугасим е фарът на надеждата, че Бог никога няма да позволи пълната победа на злото. Ако вярата е крепка и непоклатима, истината ще застига лъжата. И правдата в края на краищата винаги ще бъде победител. Защото да припомним: Търговците нямат място в храма!
А сега е времето сърцата ни да набират висота в часа горчив на този празник. И всеки да знае и да помни своя род, език и длъжност. Новият ден иде.
Иде Ден първи!
