Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 17 (28 април 2024) Измислена родна драма и страдания народни

Измислена родна драма и страдания народни

Е-поща Печат PDF

Зоя ДЕЯНОВА

Днес Вики Тинтерова с пълно право побесня от измишльотините на Теди Москов, че са сла­гали печати на момиченцата по коленете им за полата мал­ко над тях. Това е негов принос, щото обичайното беше, че печа­тите са на бедрата - все пак ми­нижуп под дупетата ни.

Тази антисоциалистическа мантра се разпространи след Десети ноември.

Аз съм от първото поколе­ние с късите полички - освен някоя закостеняла учителка или бабите в махалата нямам спо­мен някой да ни е преследвал. Мама много се радваше да ми ги шие - половин метър плат, икономия е, подгъв, горе за коланчето и остават едни 40 сантиметра, колкото да не ни се виждат гащичките. При изпус­кане на нещо клякахме, щото всичко ще ни се види при на­веждане. Момчетата ни пода­ваха ръка приведени при сли­зане от трамвая с надежда да зърнат какво има под това парче плат. Ние ги ритахме - еманципация, бе!

Но не мога да се закълна, че някъде - в провинцията - не се е случвало и оттук тръгва ле­гендата, че сме ходели подпе­чатани масово.

Беше 1973 година - когато минижупът беше в историята, дойде „миди“, щото текстилна­та индустрия в Европа пропи­щя, но си ходехме с късите рок­лички. Бе обичайно облекло. Млади, слаби, красиви...

Отивам на стаж в пернишки вестник като студентка по жур­налистика. Първият стаж се пра­веше в окръжни вестници. Аз съм облечена в поличка под ду­пето. Седмица-две и ме извиква главният редактор да ми каже, че шефът на ОК на БКП в Пер­ник - Борис Манов, е издал за­повед в учреждения да не се ходи с къси поли. Тоя си го е ре­шил - впоследствие разбрах, че дъщеря му в София ми е връст­ница, колежка журналистка, а в София млада жена без къса пола не съм виждала.

Както и да е.

Главният редактор не ми заповяда, а ме помоли да се съ­образя със заповедта на баш партиеца.

За мен стана затруднител­но - ми освен един бял панта­лон, нямах друго подходящо облекло.

За този стаж живеех при баба в родното ни село, че беше по- близо от София. И аз с този бял панталон в кюмюро цял ден цапа се! Прибирам се вечерта, с баба го перем, не може да изсъх­не - беше от шантунг, естествена материя. Сушахме го с ютията - моля, моля, електрическа, не от ония с въглените.

Това беше местна просто­тия на окръжен деребей. Но тол­коз - никакви печати и подобни глупости. При това само за слу­жители, не за жените, които си ходеха по улиците и площадите на Перник с минималистични­те полички за радост на мъжете винкели.

Всъщност тогава никой не наричаше перничани винке­ли.

Един тъп епизод от живота – минал-заминал за едно лято.

Няма драма и страдания народни...