Зоя ДЕЯНОВА
Днес Вики Тинтерова с пълно право побесня от измишльотините на Теди Москов, че са слагали печати на момиченцата по коленете им за полата малко над тях. Това е негов принос, щото обичайното беше, че печатите са на бедрата - все пак минижуп под дупетата ни.
Тази антисоциалистическа мантра се разпространи след Десети ноември.
Аз съм от първото поколение с късите полички - освен някоя закостеняла учителка или бабите в махалата нямам спомен някой да ни е преследвал. Мама много се радваше да ми ги шие - половин метър плат, икономия е, подгъв, горе за коланчето и остават едни 40 сантиметра, колкото да не ни се виждат гащичките. При изпускане на нещо клякахме, щото всичко ще ни се види при навеждане. Момчетата ни подаваха ръка приведени при слизане от трамвая с надежда да зърнат какво има под това парче плат. Ние ги ритахме - еманципация, бе!
Но не мога да се закълна, че някъде - в провинцията - не се е случвало и оттук тръгва легендата, че сме ходели подпечатани масово.
Беше 1973 година - когато минижупът беше в историята, дойде „миди“, щото текстилната индустрия в Европа пропищя, но си ходехме с късите роклички. Бе обичайно облекло. Млади, слаби, красиви...
Отивам на стаж в пернишки вестник като студентка по журналистика. Първият стаж се правеше в окръжни вестници. Аз съм облечена в поличка под дупето. Седмица-две и ме извиква главният редактор да ми каже, че шефът на ОК на БКП в Перник - Борис Манов, е издал заповед в учреждения да не се ходи с къси поли. Тоя си го е решил - впоследствие разбрах, че дъщеря му в София ми е връстница, колежка журналистка, а в София млада жена без къса пола не съм виждала.
Както и да е.
Главният редактор не ми заповяда, а ме помоли да се съобразя със заповедта на баш партиеца.
За мен стана затруднително - ми освен един бял панталон, нямах друго подходящо облекло.
За този стаж живеех при баба в родното ни село, че беше по- близо от София. И аз с този бял панталон в кюмюро цял ден цапа се! Прибирам се вечерта, с баба го перем, не може да изсъхне - беше от шантунг, естествена материя. Сушахме го с ютията - моля, моля, електрическа, не от ония с въглените.
Това беше местна простотия на окръжен деребей. Но толкоз - никакви печати и подобни глупости. При това само за служители, не за жените, които си ходеха по улиците и площадите на Перник с минималистичните полички за радост на мъжете винкели.
Всъщност тогава никой не наричаше перничани винкели.
Един тъп епизод от живота – минал-заминал за едно лято.
Няма драма и страдания народни...
