В основата на всяко наше действие е интересът. Позната ни е поговорката „Интересът клати феса“. Казват, че само лудите не се ръководят в действията си от интереса.
Но това е винаги така, когато се касае за личния интерес. Когато нещата опират до обществения интерес, към личния се добавя още нещо, което ние наричаме убеждения. При съвпадение на личния с обществения интерес нашето поведение е винаги еднозначно – разбира се, ако двата интереса са осъзнати. Но когато те се разминават, а още повече – когато взаимно се изключват – поведението ни е трудно предсказуемо. В такъв случай определяща често се оказва степента на нашето обществено съзнание и заобикалящата ни среда.
Но ако убежденията се съизмерват или в определени случай дори превишават силата на личния ни интерес при определяне на поведението ни, следва да си изясним смисъла на убежденията, начина им на формиране и тяхното проявление в личните ни и в обществените дела.
Убежденията, казано най-просто, са знания, оплодени с чувствата. Всяко знание е вече потенциален източник на нашите действия. Но този потенциал се превръща в действие в една или друга посока, съобразно оплождащата го същност - нашите чувства.
Знанията, определящи нашите прояви, могат да бъдат всякакви, но от гледна точка на общественото ни поведение, водещи са, разбира се, са обществените познания. Същото се отнася и за чувствата. Личните чувства са една необятна палитра. Обществените обаче са по-концентрирани и сред тях
най-видна роля има родолюбието.
Определящото значение на чувствата може да бъде илюстрирано с ярки примери от нашето минало. Известно е, че има написани поне две истории на българите преди тази на Паисий Хилендарски. Но те стават известни на малцина и на практика са без преки последствия върху съзнанието и поведението на българското общество. Съвсем друго е това след появата на „История славянобългарска“. Нея я преписват, нея я изучават, с нея се вдъхновяват. Причината е родолюбивия плам, с който тя е написана, преклонението й към миналото на Отечеството ни, призивите да се гордеем с това минало, презрението което се внушава от хилендарския монах към онези, които се чуждеят от родното.
Почти единодушно Паисий Хилендарски се определя като патриарх на Българското възраждане. Определящото е, че той живее и твори във време, когато вече съзряват обществените отношения за преход от феодализъм към капитализъм. Но решаващото е тъкмо този родолюбив плам, който той влага в творбата си, и страстта, с която се заема да направи историческото знание, до което е достигнал, достояние на просветените българи, а впоследствие – и на останалите.
Същностен елемент на нашето Възраждане е националноосвободителната борба, т. е. - националната ни революция. В „История славянобългарска“ няма нито ред с пряк призив за такава борба. Но в цялото й съдържание той присъства подсъзнателно. Ние сме имали героично минало, били сме славни и почитани, защото е била голяма и силна държавата ни. Не следва ли изводът, че трябва и можем отново да бъдем победоносни и тачени, но само и когато имаме своя държавност? Идеята е заложена. Остава тя да бъде осъзната и приведена в изпълнение. Което и става в десетилетията след това.
Сред чувствата, с оглед на общественото ни поведение, най-значимо е, безспорно, родолюбието. „Любовта към Отечеството, заявява Георги Раковски, превъзходи всички световни добрини“. Ботев пък написва в предсмъртното си писмо до жена си Венета: „Венето, ако умра, то знай, че после Отечеството си съм обичал най-много тебе.“
И Иван Вазов издига родолюбието на най-високо място в йерархията на обществените чувства. Показателно е емблематичното му стихотворение „Аз съм българче“, което и сега вълнува всяко българско сърце. Само така могат да бъдат разбрани и станалите знаменити щрихи в стихотворението му „Новите гробища на Сливница“ увековечаващи паметта на падналите герои за съединението на България, в което четем:
Българийо, за тебе те умряха,
една бе достойна зарад тях!
И те за теб достойни, майко, бяха,
и твойто име само кат мълвяха,
умираха без страх.
Редно е тук да добавим още едно име на бележит българин, за когойто убежденията, основани на чувствата, са мото и смисъл на живота му. Думата е за Никола Вапцаров. В стихотворението си „Вяра“ той дава израз на твърдата си и непоколебима вяра в светлото бъдеще на България и за да покаже тази сила написа;
И ето, да кажем,
вий вземете, колко?
пшеничено зърно от моята вера!
Бих ревнал веднага,
бих ревнал от болка -
като ранена в сърцето пантера.
Или по-долу:
Тя е бронирана здраво в гърдите,
и бронебойни патрони за нея няма открити!
Няма открити.
Да си припомним и думите на сега пренебрегвания от недалечното ни минало поет – Георги Джагаров, който написа:
Земя като една човешка длан,
но ти за мен си цяло мироздание,
че аз те меря не на разстояние,
а с обич, от която съм пиян.
И накрая – заветите на Николай Хайтов:„Главата ми да отсекат, пак ще викам: Да живее България!“. И още:
„Изтървем ли България,
изтървали сме всичко“.
Същественото значение на чувствата за поведението на хората е познато не само на съзидателите по пътя на нашето развитие и прогрес, но и на рушителите на националната ни идентичност и държава.
Българските управници от последните три десетилетия не се отличават с особена интелигентност. На тях им е чуждо познаването на човешките души и настроения. Показват го и последните събития, които регистрират небивало до сега отчуждение на властта от народа, създалата се и все по-задълбочаваща се пропаст между тях.
Нашият продажен „елит“ се рекрутира предимно от хора алчни, зли, лъжливи, крадливи, подкупни, а поради това – и престъпни. Следва да добавим още – безсърдечни и безсъвестни, лишени от чувство за обществена отговорност, хора на поръчковото служене. Те действат първосигнално, водени от корист, омраза, озлобление и мъст, а често пъти – и от чиста проба простащина и инат. Но техните модератори от Запад са други – те са знаещи, можещи, целеустремени, но за жалост – злонамерени. Под тяхно ръководство отдавна са създадени всевъзможни разузнавателни, аналитични, пропагандни, организационни (включително и диверсионни) центрове с най-различни наименования, в които ежедневно, на основата на научното познание, кроят планове и действия за преформатиране на човешкото поведение с оглед на стремежа им за повсеместно и трайно господство. Че не са за подценяване показват и последните събития в България, свързани с демонтажа и унищожаването на поредица от паметници, посветени на антифашистката борба , включително и този на Съветската армия в София. Вандалщината я прави нашият туземен слугинаж, но музиката е поръчана от техния задграничен господар.
Ако за нашите новохунвейбини съсипването на тези паметници е своеобразен бабаитлък, чрез която помпат самочувствието си на господари на положението и чрез който демонстрират долните си чувства и ниските си страсти, то за поръчителите смисълът е съвсем друг. Последните, след като се убедиха, че не е във възможностите им да заличат традиционната за нас ненавист към фашизма и чувствата ни за признателност към Русия, заложиха на обратното – с посредничеството на домораслите българомразци да създадат българомразие в самата Русия, та ако или когато дойде време отново да ни спасява, тя да остане глуха и бездейна. Наистина, пъклени планове, достойни за омерзение, но –възможно е - и реалистични. Ако не им се противопоставим!
Целта на натрапваната ни с години деидеологизация, част от която е войната срещу националната памет, всъщност е да се разчисти теренът за идеологията на неолиберализма. Ала тази цел не вещае нищо добро за човечеството, включително и за България – всеобхватно господство на малцината от т. нар. дълбока държава и обезсилване на обществата за съпротива срещу нейната неоколониална власт, равнозначна по смисъла си на едно модерно робство.
Срещу Отечеството ни се е насочил безскрупулен и опитен враг. Вече за него работят и безчет безсъвестни и безнравствени тукашни българофоби. Но и ние имаме своята сила, имаме своето противоядие. В страната ни плановете на неоколонизаторите вече са разгадани. Постоянно расте и омерзението към слугинажа им в страната. Това създава благоприятна почва за отпор, а и за рестарт на позитивния национализъм. Махалото на съзнателното обезродяване е тикнато до крайна, гранична точка. Но от това следва, че то, по силата на познатото ни правило, с не по- малка сила може да се върне в обратна посока – към мощния национален подем на родолюбието.
Тази създаваща се и на места вече създадена благоприятна основа може и трябва да се оползотвори с участието на всички ни; бащи, майки, баби и дядовци, братя и сестри – в семейна среда; учители и училищни възпитатели – чрез урочната и извънкласна работа с възпитаниците им; патриотичните интелектуалци – чрез даденото им дар слово, перо и всякакво друго майсторство; родолюбивите работодатели – с материалните и организационните си възможности; низовите културни деятели –чрез самодейната и друга читалищна дейност и т.н.
Всички ние и всички те имаме дълг да отстояваме, да популяризираме и да внедряваме в паметта и съзнанието на всеки нашенец градивните стълбове и нравствените и морални еталони на нашето минало - личности, факти, събития, примери. И то така, че да заобичат родината си по същия начин, както обичат най-ближните си. Защото родина идва от род, т. е. – от това, с което си закърмен, с което се радваш и жалееш, от което очакваш и от което получаваш опора, с което завинаги си свързал живота си. И без което не можеш! Това е начинът да се съхраним като народ, да отстоим Отечеството си, да му дадем шанс да се възмогва и да го предадем на идващите поколения, удовлетворени и горди, че в трудни за България времена сме били достойни нейни синове и дъщери.
