Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 12 (19 март 2024) В търсене на истината*

В търсене на истината*

Е-поща Печат PDF

В търсене на истината*

Темата за Левски е не само централна за наша­та историческа наука, но също така е и есенциал­на, защото е много силно свър­зана с нашето злополучно вре­ме. Казва се обикновено, че Лев­ски живее във всяко българско сърце. Това е вярно, но тряб­ва да добавим веднага: както никой друг български деец. В това отношение той надмина­ва и Христо Ботев, който инте­ресува предимно литераторите, които пък от своя страна не се научиха поне да рецитират пра­вилно стихотворението „Обес­ването на Васил Левски“.

Историографията за Левски е огромна. Тя възлиза, примерно казано, на около един век или малко повече, без да броим За­харий Стоянов, който има за­слугата по-скоро да събере това, което е могъл. Не всичко у него е достоверно, но сега не искам да говоря за Летописеца. Той не е толкова историк, колко­то белетрист. Тоест използва и въображението си, използва из­мислици. Повратна точка в познанието ни за Лески дойде през 1973 г. с книгата на Нико­лай Генчев „Левски, революция­та и бъдещият свят“. Разбира се, без да подценявам направе­ното от големи наши историци отпреди 1944-та и след 1944-та, които оцениха редица отделни аспекти от живота и делото на Апостола. След това той я изда­де в разширен вид няколко го­дини по-късно, още приживе. Николай Генчев живя малко и

(2023) се отличава със забележи­телни качества. Тя фактически може да бъде разглеждана като втори том, като продължение на първата - „Публичният образ на Левски“, която излезе преди шест години. Фигура като Лески заслу­жава един двутомник, може би дори и тритомник, макар че в об­ластта на чистата биография аз не вярвам да се прибави кой знае колко към казаното от Димитър Страшимиров и Иван Унджи­ев. Сега напоследък се занима­ват с какви ли не глупости. На­пример: дали дата на раждане­то е тази или не е тази. Като че ли това има някакво значение! Също така въпросът за гроба на Лески едва ли е толкова важен, след като той самият е казал, че ще остане непогребан. След като е ясно, че скелет номер 95 е изгубен. Николай Хайтов беше предложил нещо много простич­ко. Да се сложи надпис на църк­вата „Света Петка Самарджий­ска“, че по народно предание тук евентуално се намира гробът на Левски. Тоест едно евентуално място, а не реално. Ако скеле­тът беше опазен, той ще бъде със 100% сигурност идентифи­циран с помощта на така на­речената ДНК-проба, която е в косите, на Левски които са за­пазени. Първо са предадени на Eетнографския музей преди 1944 г. Хайтов щеше да постъпи мно­го по-добре, ако беше написал собствена книга за Левски, кое­то беше негова мечта. Отколко­то да се занимава множество го­дини с въпроса за гроба на Лев­ски, да участва в безплодни дис­кусии, да спори с БАН, а с БАН не се спори не защото е толкова ве­лико учреждение, а защото е ин­ституция. Казвам го това не за да го критикувам, а в негова памет.

Книгата на Ивайло Христов е една фундаментална моно­графия. Той има склонност към фундаментално работене вър­ху темите, авторите, проблемите, които попадат в неговото изсле­дователско внимание. Не само в тази книга, а и в част от остана­лите му изследвания, имам пред­вид главно публикациите му за Хайтов.

Уважаеми читатели,

Абонаментът все още е единстве­ният начин да сте сигурни, че може­те да прочетете вестник „Нова Зора“. Идват безизходни времена, когато все­ки глас на правдата ще бъде заглуша­ван и истината все по-трудно ще бъде изричана и осветявана. Сега тече або­наментната кампания на Български пощи и на фирма „Доби прес“, с кои­то редакцията има договорни отно­шения за 2024 г. Целта, непостигната в предишните години остава същата и през 2024 г.: 1000 целогодишни абона­мента! Ние знаем, че ви е трудно и с притеснение отправяме тази пока­на за подкрепа. Вече се пресрамих­ме и през отминалата година съоб­щихме, че приемаме и дарения. Бла­годарим на всички, които се отзоваха. Ако целта от 1000 абонамента не бъде постигната единствената възможност ще остане вашата целева подкрепа. Процесите протичат все по-скоротеч­но и става все по-реален образът на онзи вторник, в който има опасност да не се състои срещата ни с вас. За много централи и институции това би било повод за празник, но ние вярваме, че това не е ваше желание. Можехме да ви спестим казаното до­тук, ако все пак беше възможно прео­доляването на изкуствените препи­ятствия пред разпространението на вестника. Уви.

Във всяка пощенска станция, до 15 число на всеки месец, очакваме да се абонирате за в. „Нова Зора“ за 1 ме­сец, за тримесечие, полугодие или за цялата година. Абонаментът винаги се изчислява съобразно броя на втор­ниците, умножени по коричната цена - 2 лв. Това засега остава най-сигур­ният начин, вие, заедно с „Нова Зора“, да участвате в битката за бъдещето на България.

Нашият каталожен номер в Бъл­гарски пощи остава непроменен - 311.

Всеки вторник очаквайте „Нова Зора“. Търсете най-необходимият за България вестник. Николай Хайтов има голям късмет да има такъв биограф. Ивайло Христов има склонност към изчерпване в границата на възможното на една тема и даже, което е много важно за един ис­торик, да прекрачи отвъд факто­графията. Аз дълбоко не съм съ­гласен с тази банална мисъл, че видите ли, историците не призна­вали условното наклонение. То си е тяхна работа, но то трябва да съ­ществува, иначе историята, вмес­то да е животопис, ще стане фо­тография. Ивайло Христов пра­ви именно тази втора стъпка: какво би било ако еди-какво си стане, какво можем да допуска­ме, какво не, като винаги оста­ва на основата на здравия исто­рически разум. При него фан­тасмагории няма.

Изследването на Ивайло Христов за Левски е моногра­фия в пълния смисъл на ду­мата, направена е не по хроно­логичния принцип, който е ску­чен. Тя е съставена по смесения принцип, който е най-добри­ят от всички композиционни принципи, хронологично про­блемен, тематично проблемен. Той разглежда главните ядра, проблемните възли от делото на Левски, както е протекло във времето: идеологията, връзка­та му с Априлското въстание, което той не доживява, Левски и църквата - една много сери­озна тема. Между църквата и Левски съществува конфликт, който още не е изживян. В края на краищата Левски не губи нищо от това, че не е канонизи­ран за светец, губи само църк­вата, но тя се смята за безпо­грешна. Засегнат е въпросът за Левски и Русия, също и пробле­мът за предателството в раз­личните му версии, както и за сложните отношения на Лев­ски с БРЦК и главно с Любен Каравелов.

Подробно е осветен процесът, което е важно, защото процесът разкрива тактиката на Левски, как да укрива истината за свое­то дело. За мен, когато препро­четох след много години отново материалите от процеса, порази ме неговото упорито настоява­не пред турския съд на въпро­са какви бяха твоите функции, какво правеше ти и т. н. да от­говоря упорито следното: „Мо­ята работа беше да давам упова­ние, обикалях България да давам упование“. Сега, от една страна, това е тактика да се правиш „на две и половина“. От друга, може би Левски, който е предсказал много неща в своя живот и в своето дело, е предсказал и още нещо. Днес той може да ни бъде само упование и ще продължа­ва да ни бъде тъй като ние явно не вървим по неговите стъпки. Това е очевидно.

Аз не знам защо никой не об­ръща внимание на един пасаж от документалното наследство на Апостола, който говори сам за себе си. В своя проектоустав от 1871 г. Левски предвижда нака­зание за всеки, който презрее и отхвърли предначертаната „де­мократска република“ и съста­ви партии за „деспотско-тиран­ска или конституционна систе­ма“. Той и такива като него „ще се смятат за неприятели на оте­чеството и ще се наказват със смърт.“

Четейки тези редове, следва да се запитаме дали Левски, който отхвърля монархията и изобщо всяко авторитарно управление, не иска да ни опази и от развра­та на многопартийността, рес­пективно от кухото витийство на парламентаризма, на което доста се наслушахме и нагле­дахме напоследък. Да не би пар­ламентарната демокрация да е някаква свещена крава, та да не смеем да я пипаме и обсъж­даме. А може би пък Левски да е съзирал в бъдеще и по- добри неща, от тия, дето ни се случиха.

За каква държава мечтае Апостола? В съзнанието на Лев­ски тя е: Храм на истината и правата свобода, на съгласието, братството и съвършеното ра­венство. Там човекът е свободен с пълна свобода и има благослове­нието от Бога да бъде господар с всичките си права.

„Днес обаче потомците на Апостола, пише основателно Ивайло Христов, в своето доми­ниращо мнозинство са унизени от цинизма на новите богата­ши, смазани са от мизерията. Те са озлобени и без вяра в собстве­ната си държава. Формалното създаване на демократични ин­ституции, многопартийна сис­тема, свободни избори, прави­телството, което управлява на базата на парламентарно мно­зинство в рамките на мандата и прочие, не доведоха до проспе­ритет на България, не се подо­бри благосъстоянието на пове­чето от българските граждани. Напротив, все повече факти до­казват, че всичко се превърна на в хаос, а развитието на нацията и държавата тръгва за пореден път от нулата. Няма защо да се лъжем - историята на български­ят ХХ век е низ от грешки, ката­строфи и падения, довели до рух­ване на националната общност и до разрушаване на културни традиции.“

Във връзка с годишнината от гибелта на Левски се наслушахме да доста баналности. Президен­тът Румен Радев казал няколко хубави думи, кратки, много сдър­жани, абсолютно точни, осъвре­менявайки, т. е. поглеждайки на делото на Левски откъм днеш­ния ден. Изглежда, че екипът съ­трудници на нашия президент не е толкова лош, колкото го смятат.

Книгата на проф. Ивайло Христов е крачка напред след направеното от Николай Ген­чев, а оттогава вече има вече 50 години. Ако нашата истори­ография се движи с такива тем­пове, аз не знам какво да мисля за нея. Темата за Левски пона­чало е централна, защото тя не е само историографска, тя е и ис­ториософска тема. Историо­софска ще рече, че тя има пря­ко отношение към философи­ята на българската история или към това, което нарича­ме национална идея, българ­ска идея. Ние сме единствена­та нация на Балканите, коя­то няма днешна национална идея. Ако по време на османско­то робство идеята е Освобожде­ние, ако по време на Третата бъл­гарска държава е Съединението и Обединението на всички бъл­гари в нашето землище, то днес такава доктрина отсъства. Ние продължаваме с едни сателитен синдром винаги да разчитаме на други. По времето на цар Борис III този синдром не съществува. При Тодор Живков също няма­ше сателитен синдром. Имахме договор със Съветския съюз, как­то преди това и с Германия, и го изпълнявахме стриктно. Но ние ползвахме огромни преиму­щества в политическата, ико­номическата и военната сфера. Каквито сега даже и да сънуваме не можем. В момента ние сме в пълен сателитен синдром, чу­дим се как и на кого да се докара­ме. Единственото утешително е образът на Левски, който жи­вее, пак да повторя, във всяко българско сърце както никой друг! А книгата на Ивайло Хри­стов е решителна крачка на­пред в търсенето на истината за Апостола.