Нова Зора

  • Уголемяване на шрифта
  • Шрифт по подразбиране
  • Намаляване на шрифта
Начало Архив 2024 Брой 11 (12 март 2024) За истината, илюзиите и предизвикателствата

За истината, илюзиите и предизвикателствата

Е-поща Печат PDF

Продължение от брой 10

Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Герман­ците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за урежда­не на Добруджанския и Тран­силванския въпрос.

При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предла­га да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издева­телства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възме­зди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Доб­руджа след връщане на областта на България.

Този път българският от­говор е недвусмислен: Бълга­рия няма да отстъпи от иска­нето за възстановяване на гра­ницата до 1913 година. И това е записано в Крайовския дого­вор от 7 септември 1940 годи­на, който възстановява грани­цата между България и Румъ­ния от периода 1878-1913 годи­на. Според договора България поема пагубното за българските национални интереси задълже­ние да приеме толкова българи, изселени от Северна Добруджа, колкото румънски колонизато­ри ще бъдат принудени да на­пуснат Южна Добруджа. И още нещо – да заплати 850 милиона леи компенсации за „личните имоти”, които румънските ко­лонизатори изселници оставят в Южна Добруджа! И нито дума за компенсация на българите, из­селвани от Северна Добруджа. Именно тези клаузи и член 2 на Крайовския договор предизвик­ват справедливия гняв на бълга­рите от Северна Добруджа, кои­то в изложение срещу договора го определят като „най-срамния акт, сключен от българските управници в течение на исто­рията …”

Съгласно член 2 двете страни обявяват границата за „оконча­телна и вечна” и се задължават „да не предявяват никога пре­тенции от териториално ес­тество срещу другата високо­договаряща страна”. Припом­няме тази клауза, тъй като тя излиза извън рамките на про­блема, който решава самият до­говор, и не би могла да създава задължения, които да го пре­живеят след окончателното из­пълнение на разпоредбите по очертаване, контрол и устано­вяване на суверенна власт от двете страни на границата. За­щото Крайовският договор е за връщане на Южна Добруджа на България, брутално окупирана и завладяна от Румъния през 1913 година, а не за установяване на добросъседски отношения.

Крайовският договор е склю­чен от техни величества царят на българите и краля на Румъ­ния. В народното съзнание би­тува мнение, че едва ли не това е договор между Германия и Ру­сия за връщане на Южна Добру­джа на България. Дори продъл­жават споровете кой - Сталин или Хитлер - бил върнал Южна Добруджа на България или има по-голям принос за това. Коя е причината и какъв е генезисът на този мит?

Без съмнение и СССР и Гер­мания имат заслуги за връща­нето на Южна Добруджа на Бъл­гария, водени от мотиви, които далеч не биха могли да се иден­тифицират със симпатии, любов или чувство за справедливост и проява на закъсняла съвест и бунт срещу неправдата. И двете държави отчитат, че Добруджа е българска и че поведението на България в евентуален пред­стоящ конфликт ще се опреде­ля до голяма степен от възмож­ността да си върне поне южната част, загубена през 1913 година. СССР през юни 1940 година по­казва характера и насоката на своите действия, като завзема Бесарабия и Буковина и достига делтата на Дунав. Съвсем малко е необходимо, за да се прегради излазът на Черно море на Цен­тралните сили, главно на Герма­ния, като установи обща грани­ца с България. СССР знае чия е цяла Добруджа и какво е населе­нието й, познава отлично чувст­вителността на българския на­род по Добруджанския въпрос и открито насърчава български­те управници да се възползват от създалата се конюнктура, за да си върнат както южната, така и северната част на Добруджа. Общата граница между СССР и България на делтата на Дунава би направила процесът необра­тим, а съвместното отстояване на общата граница – неустоимо предизвикателство в защита на националния интерес.

Без цар Борис III начело на държавата в онзи период връ­щането на цяла Добруджа в па­тримониума на българската държава би било факт. Но ца­рят отказва да рискува. Първо, не чувства Добруджа като своя земя (с основание, защото не е негова, тя е българска) и вто­ро, защото панически се страху­ва от обща граница със Съвет­ския съюз. Но отчитайки готов­ността на СССР да подкрепи за­вземането на цяла Добруджа от българска войска, цар Борис III шантажира Берлин и Рим с ру­ската опасност и настоява да по­съветват така Румъния да върне по мирен начин Южна Добру­джа на България, че да се изклю­чи всякаква друга алтернатива. Разбира се, Германия нито се колебае, нито се церемони. Ка­рол I бързо разбира, че е в ру­мънски национален интерес да върне Южна Добруджа, а по вре­ме на преговорите да се опитва да откачи или да задържи какво­то може. Опасността да загуби и Северна Добруджа, ако веднага не приеме немските внушения, го вдъхновява! Така интересите на двете сили на деня да съблаз­нят България съвпадат и Кра­йовският договор става неизбе­жен. За съжаление СССР няма никакви шансове и лостове да върне цяла Добруджа на Бъл­гария, макар че Русия й я отне през 1878 година. Причината е, че през 1940 година не друг, а българският монарх не я иска и не е готов да поеме и минимален риск. Германия предлага Южна Добруджа като подарък и остава Северна Добруджа под румън­ска власт като преграда пред ру­ското влияние на юг и като сред­ство за продължаващ шантаж върху румънското правител­ство, ако се опита да се отклони от Оста. Русия е решила пробле­мите си в Бесарабия и Буковина, приема резултатите от Крайова като временно решение, без да се отказва от идеята да подкре­пи връщането на Северна Доб­руджа на България, като сред­ство за натиск, в случай че Ру­мъния възроди исканията си за корекция на границата в района на Бесарабия и Буковина.

Според договорите с Бълга­рия и Румъния, приети на Па­рижката мирна конференция през 1947 година, границата между България и Румъния, ус­тановена с Крайовския договор, е призната от всички държави. Същото се отнася до граница­та между Румъния и Съветския съюз, в чиято територия са вклю­чени Бесарабия и Северна Буко­вина. Северна Трансилвания е отнета от Унгария и е предадена на Румъния, в чиито предели е и до днес.

Наложеното от Парижката мирна конференция равновесие на интересите на Балканите и в Източна Европа в онзи момент бе прието открито от всички и с резерви от много.

Събитията от края на ХХ век доказаха основателността на ре­зервите към следвоенното ус­тройство.

Германия се обедини. Юго­славия се разпадна, вследствие на което българските Западни покрайнини се оказаха окупира­ни от Сърбия, на която никога, с никакъв договор не са предоста­вяни. Ако се твърди, че по силата на правоприемството от Югосла­вия някой трябва да ги получи, това не е Сърбия, а Македония, тъй като и двете територии са на­селени от един народ. Чехослова­кия се раздели. Съветският съюз се разпадна и възникнаха нови държави. Обявените от Бъсеску външнополитически приорите­ти свидетелстват, че процесът на разпад и обединение в района на Балканите не е приключил.

Къде сме ние в този процес?

Няколко територии, включе­ни в границите на съседни дър­жави, са безспорно български. Една от тях е Северна Добруджа. Румъния повдига въпроса за обе­динение или разделяне на те­ритории, попаднали по силата на несправедливи договори или окупация в съседни държави, но населени от принадлежащо към друга националност коренно на­селение. Бъсеску има предвид Молдова и Румъния. Ние имаме предвид Северна Добруджа, коя­то е изкуствено отделена от ес­тествения й ландшафт – Южна Добруджа и България.

В продължение на повече от 130 години Румъния провежда политика на геноцид и обезбъл­гаряване на Северна Добруджа. Геноцидът е престъпление срещу човечеството и от извършването му престъпникът не би могъл да черпи права и облаги. Румънска­та държава въведе десетки спе­циални закони за обезземляване на българите в Добруджа, за ли­шаването им от възможности за кредит, за облагането им с теж­ки данъци. Така в продължение на само няколко десетилетия от българското население са отнети 500 хиляди хектара обработва­ема земя. Закрити са българските училища, изгонени са български­те учители. Ликвидирани са бъл­гарските църкви и са завзети от румънската църква.

След края на Втората светов­на война румънското правител­ство масово продължава да из­селва българи от Добруджа във вътрешността на страната. Въ­преки геноцида и асимилацион­ната румънска политика българи в Северна Добруджа и в Румъния има. Време е тези хора да се вър­нат по родните си места, по до­мовете си в Добруджа и да полу­чат обратно отнетите им права, земи и блага и човешко достойн­ство.

Възможно ли е това и как би могло да стане?

Пътят е един - постигане на национално съгласие меж­ду всички политически сили по българските външнополитиче­ски приоритети. Един от основ­ните приоритети е възстановява­нето на българската администра­ция в Северна Добруджа, която да улесни връщането на прого­нените от домовете им българи, връщане на отнетото им имуще­ство – къщи, земи и други блага, възстановяване на училищното и просветно дело, на българската православна църква. България и Румъния са членове на Европей­ския съюз. Няма никаква пречка в про­дължение на известен период от време да функционират пара­лелно две администрации, кои­то да обслужват живеещите в об­ластта българи и румънци, но не като чужденци, а като граждани на собствените си държави и на Обединена Европа.

В каква правна рамка биха могли да се решават тези пробле­ми?

От направения преглед на промените в международно и вътрешноправния статут на Се­верна Добруджа се очертават следните безспорни факти, чието съществуване и признание нала­га определени изводи:

1. До 1878 година Добру­джа е единна област в рамките на Османската империя, завла­дяна и поробена като част от те­риторията на България; този си статут областта съхранява най- малкото в продължение на 500 години. През този период никой не оспорва българския й облик и принадлежност.

2. Българският характер на цяла Добруджа е потвърден в султанския ферман от 1870 година, в който се очертава те­риториалният обхват на Екзар­хията в границите на Османска­та империя, включвайки земите, в които българите са най-малко 2/3 от броя на цялото население – чл. 10 на Учредителния ферман; това е видно от географската кар­та на Българската Екзархия за пе­риода 1870-1913, публикувана в Wikimedia Commons; (виж при­ложената карта).

3. Цариградската конфе­ренция от 1876 година, отчи­тайки демографския фактор, предвижда в пределите на източ­ната българска автономна област да влезе цяла Добруджа чрез Ру­сенски, Варненски и Тулчански санджак;

4. Българският харак­тер на Добруджа е потвърден в член 19 на Санстефанския договор от 3 март 1878 година, който предоставя Северна Доб­руджа, като част от освободената от Османско робство българска територия, на Русия срещу част от дължимите от Турция воен­ни обезщетения. Съгласно съща­та разпоредба Русия си запазва правото да размени територията на Северна Добруджа срещу част­та от Бесарабия, отнета й по Па­рижкия договор 1856 година. Ру­сия решава свой проблем за смет­ка на България. Русия е победи­тел във войната, а България няма други съюзници!

5. Българският характер на Северна Добруджа е потвър­ден от краля на Румъния Карол I, който на Берлинския конгрес през 1878 година декларира, че не желае да получи Северна Добру­джа срещу Бесарабия, тъй като тя е българска и е населена от бълга­ри. Не желае да я получи, но не я отказва и след шест месеца я оку­пира. България дори отсъства от масата на преговорите в Берлин, защото отново е без съюзници!

6. Разпоредбите на Бер­линския договор не подлежат на обсъждане или ревизия и последиците на две от тях тър­пим и до днес. Отстъпването на Бесарабия от Румъния на Русия съгласно член 45 от договора ос­тава неразделно свързано с при­добиването на Южна Добруджа от Румъния съгласно член 46, без оглед на принадлежността на на­селението, обитаващо тези обла­сти, и без оглед на последвалите трансформации със статута на Бесарабия в рамките на Съвет­ския съюз и след разпадането му. Това е неизбежна последица от политически решения, несъобра­зени с интересите на коренното население.

7. През 1916 година Бъл­гария и Румъния се оказват от двете страни на фронтова­та линия. До края на годината българската войска освобожда­ва цяла Добруджа и установява българска администрация. Цяла Добруджа е в пределите на бъл­гарската държава до края на вой­ната, когато се оказва отново на страната на губещите и Ньойски­ят договор предоставя цяла Доб­руджа – Северна и Южна, населе­на с българи, на Румъния. Бълга­рия е поканена само да подпише договора, но не и да бъде изслу­шана. Тя е отново без съюзници, а на Балканите всички съседни държави са срещу нея.

8. Окупацията на Доб­руджа продължава 20 години, между двете световни войни, ко­гато Добруджанският въпрос се превръща в основен приоритет на българската външна полити­ка. През 1940 година България си връща Южна Добруджа по Кра­йовската спогодба и пропуска удобния момент да постави въ­проса за възстановяване на бъл­гарския суверенитет в цяла Доб­руджа. Това е единственият слу­чай от Освобождението през 1878 до днес, когато конюнктурата и интересите на великите сили съ­действат за обединението, а не за разкъсване на българската на­ция, но поради липса на ясна на­ционална доктрина България си остава до край наблюдател, а не двигател на събитията.

9. Поколения българи не се разделят с надеждата да се завърнат по домовете си в Се­верна Добруджа. Бихме искали да вярваме, че този час е настъ­пил, той е днес, тъй като правни­те предпоставки за това са нали­це. България и Румъния са част от Европейския съюз, който е ос­нован на принципа на свобода­та на движение на хора, стоки и капитали, свобода на установя­ване и местожителство в рамки­те на Съюза. Към тези принципи румънският президент прибави принципа за граници, определе­ни от етническата принадлеж­ност на населението, обитаващо определени територии. Северна Добруджа от векове се обита­ва от българи. Останалите етно­си са пришълци и принадлежат към народите, окупирали облас­тта в отделни исторически пери­оди. Време е основният етнос да се възползва от правото на само­управление, да избере и установи своя администрация, религиоз­ни, образователни и финансови институции, да прилага правна­та система на нацията, към която принадлежи. Тази стъпка днес би била много по-лесна и безболез­нена дори от Крайовската уредба. Но има условие, без което това не може и не би могло да се случи - condicio sine qua non - и то е, че уп­равляващите политически сили трябва да осъзнаят и да се ръко­водят в своята дейност единстве­но от жизнените за оцеляване на нацията и държавата интереси, а добруджанските българи да се организират и сами да предявят правата си, без да разчитат на не­грамотната политическа върху­шка.

Румънският президент тряб­ва да бъде подкрепен в усилия­та му да възстанови статуквото от преди 1878 година, когато бе извършена престъпна търговия със земи и народи под форма­та на мирни договори! Днес Бос­на и Херцеговина, Тунис и Кипър, които великите сили заграбиха като военни трофеи в Берлин, са свободни и независими държави. Дали Молдова, която е също неза­висима и суверенна държава, ще се обедини, слее или под някаква друга форма съюзи с Румъния, не зависи само от румънския прези­дент. Но от него зависи официал­но да признае правото на самооп­ределение на българите в Северна Добруджа и да ускори един про­цес, който е неизбежен, според неговата лексика. И колкото по- скоро стане това, толкова по-до­бре и за двете съседни държави. В началото на ХХI век не се нала­га никоя европейска държава със сила да премества границите си със съседите. Спорните в продъл­жение на векове гранични обла­сти между съседни държави днес трябва да се превърнат в свързва­що, а не разделящо звено между тях, а средствата, разходвани за войни в миналото, да се използ­ват за развитие и повишаване благосъстоянието на обитаващи­те ги, а не за противопоставяне, омраза и обедняване.

Обединена Европа е съюз на национални държави, а не е паплач от европеиди. Истори­чески нациите и националните държави възникват на два кон­тинента – Европа и Азия. Остана­лите континенти са населени от преселници или племена. Държа­вите, основали Европа, се броят на пръстите на едната ръка. Сред тях е България, същата, чийто на­род в продължение на 500 години варварско турско робство съхра­ни идентичността си, която през 19 и 20 век западноевропейски­ят егоизъм и високомерие разкъ­са и осакати, а днес се опитва да заличи от картата на Европа със съдействието на местни поли­тически мюрета, които поставят собственото си оцеляване над на­ционалните интереси. Дали това ще стане, до голяма степен зависи и от нас, българите. Време е да се разбере, че политиката е профе­сия, която, когато се упражнява от непрофесионалисти, от негра­мотни и алчни индивиди, постига обратни на преследваните цели.

И друго важно. В света има четири посоки. Никой не може да води едновременно и да оч­аква да спечели битки и в чети­рите посоки. Поне от две страни трябва да имаш съюзници. Поне с два от съседите, във всеки исто­рически момент, всяка държава трябва да бъде в добри отноше­ния и да преследва общи интере­си. В Черно море имаме обща гра­ница с велики държави, от които зависи мирът и бъдещето на це­лия район. За съжаление Бълга­рия продължава да сключва бра­кове по сметка, при които друг предявява сметката, а ние я пла­щаме.

Докога ще поверяваме съд­бата на държавата и народа на самозвани вождове и авантю­ристи? Докогааа…

12. I. 2024 г.