Нова Зора

Продължение от бр. 9

Но засега тя все още е само европейска – през октомври фашистка Италия напада Гър­ция, след като вече е „колони­зирала” Албания. Това е сигнал в България да бъде въведена ку­понна система.

На 17 ноември царят заедно с външния си министър И. Попов е на посещение при А. Хитлер и въпреки че Кобургът де юре все още отказва да подпише Пакта, де факто и двамата са убедени в неизбежността от присъединя­ването към него. След това всеки от тях ще изиграе своята роля за пред историята – Кобургът със своята уж съпротива, а И. По­пов с непрестанните си запла­хи, че ще подаде оставка, ако договорът бъде подписан.

На техните мними колеба­ния е сложен край, когато на 20 ноември чрез българския пъл­номощен министър в Москва СССР предлага на България т. нар. гаранционен пакт.

Пет дни след това в Бълга­рия пристига главният секретар на Министерството на външни­те работи на СССР А. Соболев с предложение за Пакт за ненапа­дение и взаимна помощ между двете страни.

Това предложение е от­хвърлено и от монарха, и от правителството. То е отхвърле­но и от буржоазнодемократич­ната опозиция, която е имала свой вариант – България да обя­ви последователен неутралитет и всяка намеса на великите сили с войски в страната да се смята за окупация. Но след срещите с А. Хитлер и А. Соболев, Борис III вече е решил какво да пра­ви.

Това проличава от разго­вора му с тогавашния нефор­мален лидер на буржоазно де­мократичната опозиция Ни­кола Мушанов, състоял се на 11 декември 1940 г. На него монархът е подсказал на ста­рия политик „единствения из­ход от положението” – съюз с Германия.

В случая има

едно любопитно съвпадение.

Пет дни след този разговор – на 16 декември 1940 г. А. Хит­лер подписва плана „Барбароса” за война срещу СССР. На българ­ските „колебания” е трябвало да се сложи край. И отвън, и отвъ­тре!

И докато във външната си политика българският фаши­зъм е демонстрирал все пак ня­какви колебания, нищо подобно не е имало във вътрешната: на 24 декември е гласуван анти­еврейският Закон за защита на нацията, а на 29 – Законът за организирането на българ­ската младеж. Създава се по­редната младежка фашистка организация „Бранник”. Разби­ра се и тя е изградена по нацист­ки образец.

Три дни след това – навръх новата 1941 г., Б. Филов отново е на среща с Адолф Хитлер и Йо­ахим фон Рибентроп и се връ­ща напълно убеден в необходи­мостта от присъединяването на родината ни към Пакта. Царят е знаел за това и разиграва ма­лък театър пред своя минис­тър-председател.

Най-напред цяла седмица след завръщането на своя ми­нистър-председател цар Борис III не кани Б. Филов на задъл­жителната в такива случаи ау­диенция, а когато най-после на 8 януари тя се състоява, между двамата се разиграва драматич­на сцена.

Царят бурно реагира на из­казаната от Б. Филов позиция за незабавно подписване на Пакта, но Б. Филов спокойно и - както сам казва - „аргумен­тирано обяснява ,защо трябва да вървим с Германия”.

Професорът по археология Б. Филов непоколебимо е вяр­вал в германската победа. Той не само е бил за включването в Пакта, но е искал на всяка цена това да стане с неговия подпис. Защо ли?

Отговорът е прост - така Б. Филов се е бетонирал на пре­миерския си пост и всеки опит за евентуалната му смяна би се изтълкувал от немците като враждебен акт срещу тях. Про­фесорът си спечелва външна подкрепа, традиционно страст­но желана от българските поли­тици.

След разговора на царя с Бо­гдан Филов пътят на България към Оста е открит. На 20 януа­ри, скрито от обществеността, Министерският съвет с пълно мнозинство взема съдбонос­ното решение България отно­во да стане сателит на Герма­ния. Този път не на кайзерова, а на нацистка Германия.

Възползвайки се от това ре­шение, цар Борис III в края на януари дава съгласието си в България да се настани т. нар. Дивизия за специални по­ръчки „Бранденбург”, директно подчинена на шефа на Абвера адмирал Канарис.

За да предотврати включва­нето на България в Тристран­ния пакт - чак през февруари, се активизира и англоамерикан­ската дипломация. Но вече е много късно. Големият въпрос е - дали е било от неопитност?

Американците благосклон­но приемат обяснението на мо­нарха за невъзможността на страната да се противопоста­ви с оръжие в ръка на немците. Но воюваща Великобритания е непреклонна и нейният дипло­матически представител сър Джорд Рендел предупрежда­ва, че българите скъпо ще пла­тят за своята подкрепа на на­цистка Германия.

Своето мнение изказва и буржоазно-демократичната опозиция – парламентарна и извънпарламентарна: като не може да се попречи на герман­ците да минат през България и да се включат във войната на Италия срещу Гърция, това да станело, но без договорно обвързване с Райха.

Б. Филов сумира оформили­те се три позиции спрямо на­стоятелното искане на немци­те. Според първата, тази на ан­гличаните, България трябва да окаже военна съпротива на Вермахта, без оглед на преки­те последствия за нея. Богдан Филов категорично отхвърля подобен вариант.

Той отхвърля и втория ва­риант - този на легалната опо­зиция в страната. Да бъдат пус­нати немците в страната без до­говор означава - според Б. Фи­лов - окупация. Отхвърля го и цар Борис III, който в този слу­чай не би бил нищо повече от фигурант, пленник в собствена­та си страна.

Остава третият, приет и от двамата, вариант: включване на България в Тристранния пакт и посрещане на немците като съюзници.

Впрочем това е вариантът на прогерманската българска бур­жоазия и нейната пронацистка политическа клика.

И така, през февруари 1941 г. всичко за подписването на Тристранния пакт е готово. Подготовката е завършена. Завършено е и превръщане­то на България във фашист­ка държава в пълния смисъл на думата. Следва самото под­писване, което е планирано да стане на 1 март във Виена.

За този съдбоносен акт са по­канени проф. Б. Филов - минис­тър-председател, и И. Попов - министър на външните работи. Отива само Б. Филов, защото И. Попов се разболява от „диплома­тически ишиас“.

За заминаването на българ­ския премиер А. Хитлер изпра­ща личния си самолет.

В 12,30 часа на 1 март 1941 г. във Виена с подписа на Б. Филов България вече и де юре става член на Тристранния пакт, а с това и пълномащабен сателит на нацистка Германия. Един час преди това синеоките рицари на непобедимата хитле­ристка армия са започнали пре­минаването си през територия­та на новия си съюзник - Цар­ство България, за да помогнат на другия си съюзник – Италия, в нейната агресия срещу Гърция.

От 1 март нататък следват

три месеца на драматични събития

както в страната, така и в Ев­ропа. Всъщност те следват ес­тествения си път.

В Народното събрание Б. Филов е посрещнат от прави­телственото мнозинство, т. е. от депутатите-фашисти с овации, с „ура” и химна на Царството - „Шуми Марица”. Това мнозин­ство ще вика „ура” и пак хорово ще изпълнява този химн и на 13 декември 1941 г., когато се обя­вява война на Великобритания и на САЩ.

Против подписването на Пакта гласуват 17 депутати от иначе разноликата опозиция – демократи, земеделци и кому­нисти. На 6 март в своя декла­рация Българската работниче­ска партия решително осъжда съдбовния акт на пронацист­кото българско правителство.

Покрай влизането в Три­странния пакт са подписани две търговско-икономически спо­годби за стопанско сътрудни­чество, чрез които Хитлерова Германия в следващите три и половина години ограбва България. Освен това страната е превърната в логистичен цен­тър на хитлеристката военна машина на Балканите, който действа до 9.9.1944 г. в услуга на т. нар. „източна кампания” на Вермахта.

За да успокои обществено­то мнение и традиционно сил­ните русофилски настроения на народа, монархофашистко­то правителство пуска слуха, че скоро и СССР ще стане член на Тристранния пакт, въпреки че както СССР, така и САЩ и Ве­ликобритания реагират остро срещу българското членство в Пакта - на 3 март Великобри­тания скъсва дипломатиче­ските си отношения с Бълга­рия.

По същото време – на 25 март, Югославия също подпис­ва Тристранния пакт. Но в стра­ната от военното командване е създадена силна група от аген­ти за влияние на английското военно разузнаване. На 6 април военните извършват държа­вен преврат и анулират член­ството си. Вермахтът незабав­но нахлува в Югославия и за две седмици я ликвидира. На 17 април Югославия капиту­лира. На 19 април българска­та армия влиза във Вардарска Македония.

На 20 април, рождения ден на А. Хитлер, в Скопие, неофи­циалният глава на Българската православна църква архиманд­рит и митрополит Софийски архимандрит Стефан отслужва тържествен благодарствен мо­лебен.

Югославия престава да съ­ществува, но заедно със съще­временната окупация на Гър­ция отклонява 600 000 нем­ски войници от готвещото се в дълбока тайна нападение на Вермахта срещу Съветския съюз.

Това забавя хитлеристката агресия срещу СССР с 40 дни - безценна помощ за неговата за­щита.

Какво стана в света, в Европа и България след това, е извест­но. Известно е защо имаше Нюрнбергски процес, защо имаше процеси срещу фаши­стите в цяла Европа. И естест­вено, защо имаше Народен съд и в България.

Поставена на колене от Ньойския договор бе и Бълга­рия, обградена от държави, за­грабили нейни земи с изкон­но българско население. В тази изключително тежка ситуация страната се нуждаеше от поли­тици, способни на „висш дипло­матически пилотаж”. Вмес­то това начело на държавата се сменяха царски подлоги с бездарни политически дема­гози и обратно. Такъв бе бур­жоазният политически елит на многострадална България, който успя за 64 години да я уреди с три военни преврата, с пет войни, с три въстания и две национални катастрофи и над 300 000 жертви, паднали по бойните полета и загинали във вътрешните политически борби български граждани.

Некадърността на буржоаз­ния политически елит на Цар­ство България с пълна сила се прояви именно при подписване­то на Тристранния пакт, зара­ди което държавата ни отново се оказа в лагера на победените. За това кой как спаси родината ни от трета национална ката­строфа, превръщайки я от Цар­ство в Народна република, сега няма да говорим. Не защото се страхуваме от хулите на нови­те ни демократи, а защото ис­тината е отдавна известна и просто е обидно да бъде повта­ряна или оспорвана.