Нова Зора

Продължение от брой 9

На 14 ноември 1878 г., че­тири месеца след края на Бер­линския конгрес, румънският крал Карол I отправя до доб­руджанското население след­ното послание на български език:

„С Берлинския договор евро­пейските велики сили присъеди­ниха вашата родина към Румъ­ния. Ние няма да влезем като за­воеватели във вашите граници така определени от Европа...” Какъв пример за природна ще­дрост към коронована глава!

Румънска признателност и благодарност

До Балканската война през 1912 година България не пов­дига въпроса за Северна Доб­руджа и съдбата на българско­то население, заменило турско­то с румънско робство. Прояве­ната от заетите с вътрешните си проблеми български политиче­ски среди през този период ло­ялност към договореното в Бер­лин подхранва румънските апе­тити към пладнешки грабеж. Враждебна риторика, дрънкане на оръжия и открити заплахи за окупация на българска земя в Добруджа от страна на Румъния съпътстват всяко по-значител­но събитие във вътрешния жи­вот на България от Съединение­то през 1885 до Първата Балкан­ска война, когато лешоядът от север съзира мърша на юг през Дунава. Раздразнен от българ­ските успехи в Балканската вой­на, още през ноември 1912 го­дина Карол I предявява претен­ции за участие при разпределе­ние на плячката чрез корекции на българо-румънската граница в Добруджа. Предизвиканата от Румъния криза в района налага свикването на конференция на посланиците в Санкт Петербург на 9 май 1913 година под пред­седателството на Сергей Сазо­нов, руски министър на външ­ните работи, с участието на Гер­мания, Англия, Австро-Унгария, Италия и Франция, но без учас­тието на България. Решава се България да отстъпи Силистра на Румъния, но да не се кориги­ра сухопътната граница. Румъ­ния е недоволна и изчаква удоб­ния момент.

Междусъюзническата вой­на започва на 16 юни 1913 г. Ця­лата българска армия е на юг срещу обединените сили на би­вшите съюзници Сърбия, Чер­на гора, Гърция и общия враг - Турция. На 29 юни, само две седмици след началото на вой­ната, румънските войски нахлу­ват в България през Добруджа и Дунава. Без никаква съпротива стигат до околностите на София, където ги очакват български войски за решително сражение. Не се решават да нападнат града – лешоядът налита само на мър­ша. Румънските войски разграб­ват беззащитна Варна, безчин­стват в Плевен и Плевенско. Цар Фердинанд моли за мир Карол I и изразява готовност да при­еме всички негови условия. На 17 юли е подписано примирие и се открива пътят към поредна­та национална катастрофа, пре­дизвикана от безотговорност­та на Кобургготската монархия. На 10 август 1913 година е по­дписан Букурещкият мирен до­говор. Член 2 на Договора очер­тава новата граница между Бъл­гария и Румъния, която започва от Тутракан на Дунав до Екрене (Кранево) на Черно море. Така България губи и Южна Добру­джа. Годината е 1913!

Трудно би могло да се прие­ме, че 45 години след като и две­те съседни държави получават своята независимост в резултат на една кървава война срещу об­щия поробител, в която участ­ват рамо до рамо двата народа, коварството и безцеремонната алчност на румънската полити­ческа върхушка не биха предиз­викали гняв, разочарования, ре­ваншизъм и желание за мъст у българите. Въпросът е не дали, а кога ще настъпи удобният мо­мент за ответен удар, за реванш. И той не закъснява.

Първа световна война

България се включва в Пър­вата световна война на 14 ок­томври 1915 година с обявява­нето на война на Сърбия. Бъл­гарската общественост именува войната Освободителна. Форма­лен повод за началото на вой­ната е убийството на австро- унгарския престолонаследник Франц Фердинанд в Сараево на 28 юни 1914 г. В продължение на година България изчаква, за да се ориентира към коя коа­лиция ще се включат съседни­те държави и да прецени дали Антантата (Франция, Русия, Ве­ликобритания, Сърбия и други) или Централните сили (Герма­ния, Австро-Унгария, Турция) ще удовлетворят в по-голяма степен претенциите й към съсе­дите, заграбили български земи. В крайна сметка не избира Ан­тантата и воюва на два фронта – югозападен срещу Сърбия и Гърция и Северен срещу Румъ­ния и Русия. За целите на насто­ящото изследване ще се спрем на Северния фронт. През август 1916 година Румъния се присъ­единява към Антантата и на 27 август обявява война на Австро- Унгария. Четири дни по-късно, на 1 септември, България обявя­ва война на Румъния и на след­ващия ден българската войска настъпва в Добруджа. За четири месеци е освободена цяла Доб­руджа и се установява българ­ска администрация. В началото на януари 1917 година е освобо­ден последният град в Северна Добруджа - Исакча. Българската войска окупира и Букурещ, като по-голяма част от територията на страна е окупирана от Австро- Унгария и България. Румънският министър председател Братия­ну, въпреки ангажиментите към Антантата, по румънски, излиза от войната и започва преговори с четирите държави от Централ­ните сили за сепаративен мир. На 18 март 1918 година в Буфтея е подписан т. нар. Предварителен Буфтейски мирен договор, спо­ред член 1 на който Румъния се отказва от цяла Добруджа в пол­за на Централните сили. В прего­ворите се проявяват и различия­та между съюзниците във връзка с бъдещето на Добруджа. Герма­ния, мотивирана от егоистичен интерес, а не от съюзническа ло­ялност, настоява за оставането на Северна Добруджа в граници­те на Румъния, което би улесни­ло превръщането на Кюстенджа в свободно пристанище и коло­низацията на града от Германия чрез поставянето му под нем­ско управление. Връщането на Северна Добруджа на България, което е основен мотив за присъ­единяването й към Централните сили, би затруднило осъществя­ването на немската колониална схема, тъй като ще се наложи да я приложи по отношение на съ­юзник! Турция на свой ред на­стоява да получи компенсации от България в Тракия, ако Север­на Добруджа премине под ней­но управление. Австро-Унгария е за връщане на цяла Добруджа на България.

Окончателният договор за излизане на Румъния от вой­ната е подписан в Букурещ на 7 май 1918 година. Според пър­воначалния вариант само Южна Добруджа е върната на Бълга­рия с поправка на границата на север, а Северна Добруджа по настояване на Турция оста­ва под управлението на кондо­миниум на съюзничките. Бъл­гария е недоволна и възразява срещу уредбата на Букурещкия договор. Проведени са допълни­телни преговори в резултат, на които е подписан Берлинският протокол от 25 септември 1918 г. Според неговите клаузи цяла Добруджа остава в пределите на България, която от своя страна се задължава да отстъпи земите по левия бряг на Марица на Ос­манската империя.

Така допълнен, Букурещки­ят договор остава в сила до при­ключване на войната с подпис­ване на мирните договори от Версайската система, при коя­то България отново е от страна­та на губещите. Приключва пе­риодът от три години, когато за първи път след Освобождението от турско робство Северна Доб­руджа и нейното българско на­селение също са освободени от поредното робство, без съдба­та на тази българска земя да се свързва със съдбата на Южна Бесарабия.

Но войната продължава, българските войски търпят по­ражения при Добро поле и Дой­ран на югозападния фронт, вой­ската е изтощена и недоволна от управляващата върхушка, избухва Владайското въстание, което логично води до капиту­лацията на България, излизане от войната и подписване на Со­лунското примирие на 29 сеп­тември 1918 г. Цер Фердинанд абдикира, но династията и по­следиците от разгрома остават да тегнат върху българския на­род. Годината е 1918!

Край на Първата световна война - Ньойският „мирен” договор

Член 27 на договора отде­ля два реда на границата между България и Румъния: „От Черно море до Дунава: Границата, как­то е била на 1 август 1914 г.” Така великите сили наказаха Бълга­рия за нарушаването на догово­ра за присъединяване към Ан­тантата чрез подписването на се­паративен мир и санкционираха резултатите от Междусъюзниче­ската война. Годината е 1919!

Според румънско преброява­не от 1930 г. населението на Доб­руджа е 378 344 души, от които 143 209, или 37,9% българи, 129 025, или 34,1% турци и 77 726, или 20,6% румънци.

Въпросът за връщането на Добруджа в пределите на страна­та се превръща в основен външ­нополитически приоритет за по­литическите върхушки в Бълга­рия в периода между двете све­товни войни. Той ще определи до голяма степен и ориентацията на България към силите, стремящи се към ревизия на договорите от Версайската система. През април 1939 година Георги Кьосеиванов, министър-председател на Бълга­рия, поставя като основен външ­нополитически въпрос връщане­то на Южна Добруджа.

СССР дава да се разбере, че ще подкрепи връщането не само на Южна, но и цяла Доб­руджа на България до делтата на Дунава, където двете държа­ви да установят обща граница. Тази позиция на Москва остава непроменена и след 1 септември 1939 година.

През януари 1939 година цар Борис III поставя Добруджан­ския въпрос в Рим, но по такъв начин, че никой да не му обърне внимание.

В Берлин също са резерви­рани към българските искания, тъй като държат на безпрепят­ствените доставки на румънски петрол от Трансилвания.

Германия проявява актив­ност в подкрепа на български­те искания едва когато започ­ва ухажването на България от страна на англо-френския блок с цел да я задържи в своята ор­бита при очертаващия се не­избежен конфликт. Германия оказва натиск върху Румъния да уреди отношенията си с Бъл­гария, като върне Южна Добру­джа. Румъния си прави оглушки, но не за дълго.

На 26 юни 1940 година Мос­ква връчва нота на румънския пълномощен министър с иска­не да бъде опразнена Бесарабия и Северна Буковина в срок от 24 часа. С изтичане на дадения ул­тиматум Червената армия зав­зема двете области и установя­ва нова граница с Румъния. Ун­гария съзира звездния си миг за връщане на заграбената от Ру­мъния Трансилвания – моби­лизира армията и я струпва на унгаро-румънската граница. Ру­мъния е на колене и бързо се съ­гласява с връщането на Южна Добруджа на България с цел да освободи войските си и да ги прехвърли на унгарската грани­ца. Започва шумна манифеста­ция на българо-унгарско сбли­жение.

Липсата на външнополити­ческа концепция за решаване на Добруджанския въпрос, страх­ливостта и нерешителността на монарха, който не дръзва да ос­пори германското предложе­ние само за Южна Добруджа, водят до пропускане на уникал­ния шанс да се върне и Северна Добруджа без пушка да гръм­не. И това на фона на изрични­те внушения, идващи от Москва чрез българското военен аташе, че моментът е благоприятен да се помисли и за Северна Добру­джа, и за излаз на делтата на Ду­нав. Вместо да заиграе на тази струна, монархът оценява пози­цията на Москва като агресив­на! За чест на двама български политици от това време - Богдан Филов и Иван Попов, министър на външните работи, по приме­ра на Унгария обявяват военна мобилизация на добруджанския фронт на своя глава. Борис III Кобургготски, който единствено се интересува да съхрани коро­ната си, обявява плана за аван­тюристичен, за „нов 16 юни”! Но верен на заешката си приро­да, не поема дори отговорността да спре мобилизацията, а съвет­ва правителството да съгласува намеренията си с Рим и Берлин, преди да предприеме действия. Отговорът е очакван – съветът е България да се въздържа от упо­треба на сила по Добруджанския въпрос.

През юли 1940 година Бълга­рия и Румъния се опитват да ан­гажират Хитлер с посредниче­ска роля по решавана на Добру­джанския въпрос. Хитлер отказ­ва да е арбитър, но изрично дава да се разбере, че подкрепя бъл­гарските искания, включително за Силистра.

При тези ясни позиции на двете съперничещи си в района сили – Германия и СССР, на Ру­мъния не й остава нищо друго, освен да предприеме маневри за бавене и разтакаване, разчитай­ки на няколко фактора: на пър­во място на пасивността и нере­шителността на българския мо­нарх. На второ място на подкре­пата, която получава от Англия и Франция, които се опитват да внушат на Карол I, че трябва да уреди висящите въпроси с Бъл­гария, но когато той отказва, те подкрепят Румъния и остават плътно зад нея до присъединя­ването й към Тристранния пакт през пролетта на 1940 година.

Обстановката на Балкани­те обаче динамично се проме­ня. Наддаването за България да се присъедини към единия или другия военен блок се засилва и Германия решава да не я из­пусне да излети извън орбита­та й. Тя подема инициативата за решаване на въпроса за Южна Добруджа по две причини – едната е да обвърже България към Оста и втората, може би по- важна, да охлади апетитите към Северна Добруджа, подхранва­ни от СССР.

Притиснати от обстоятел­ствата, Англия и Франция при­знават законността на българ­ските искания и се отказват от гаранциите, дадени на Румъния през 1939 година.

Разбирайки накъде духа вя­търът, цар Борис III решава да шантажира великите сили – главно Германия и Италия. На 29 юни 1940 година декларира, че България е заплашена от про­летарска революция и съюз със СССР, ако не получи Южна Доб­руджа! Трикът оказва необходи­мия ефект в Берлин. Дори изгна­никът в Германия, Фердинанд, се обръща с писмо към Хитлер, уверявайки го колко е важно България да получи Южна Доб­руджа по мирен начин чрез по­средничеството на Германия!

Масираната дипломатическа подготовка дава ефект. Герман­ците „убеждават” румънските власти да започнат преговори с България и Унгария за урежда­не на Добруджанския и Тран­силванския въпрос.

При това съотношение на силите и интересите през август 1940 година Румъния предла­га да върне Южна Добруджа, но да задържи 1/6 от територията и Силистра. Разбира се, с това не се изчерпват румънските издева­телства. Предлага се България да поеме ангажимент да репатрира от Румъния в България всички българи, живеещи по родните си места в Румъния, и да възме­зди колонизаторите румънци, които ще напуснат Южна Доб­руджа след връщане на областта на България.

Следва