Левите интелектуалци от Източна Европа винаги са се удивлявали на публично изразените остри критики, които западните им колеги са отправяли към социалната система, управлението, властта, правителството, към конкретни политици (някои от които стоящи много високо в държавната йерархия). Като че ли удивлението им се е пораждало не толкова от смелостта на хората на мисълта, колкото на толерантността на властта, позволяваща да бъде оспорвана, критикувана и дори безпощадно отричана. Значи тя е толкова силна и могъща, че подобни критики не само не могат да я съборят (както биха съборили властта в Източна Европа), но и не случайно е допускана и предизвиквана като полезна и необходима.
Митът за силата и неотменимостта на капитализма и буржоазната демокрация и тяхното безспорно превъзходство над социализма и неговата демокрация се подхранваше убедително и от подобни факти. Там, на Запад, не се страхуват да си показват слабостите и недъзите и затова са толкова силни, мислехме ние на Изток и завиждахме. Но когато заживяхме в западната реалност, бързо разбрахме колко сме се заблуждавали!
Тогава самите ние влязохме в тази социално-политическа система и по себе си вече можехме да видим доколко тя допуска да бъде критикувана, за какво и в кои области. Можахме да се убедим в силата и всемогъществото на капитала, който дори и в бедна и изостанала икономически държава като нашата владее всички лостове на управление и знае кога е допустимо да бъде критикувана същността на системата и кога това е невъзможно и не се позволява. Той не се меси пряко, защото е невидима сила, но в негово име функционират множество ръце и пипала, гласове и внушения, които неусетно ти връзват ръцете, запушват ти устата или ти затварят очите. И ти се отказваш от действието, защото преди това си се разколебал в намерението си и си предпочел да се правиш, че не си забелязал онова, което допреди малко те е измъчвало.
Днес капиталът е изгубил доста от своята сила и се е принудил да разделя в конфликти света, за да го владее на части и чрез различни геополитически субекти. Трансформацията, на която е подложен, го притеснява, защото го предупреждава за зародили се в недрата на неговата система тенденции и процеси, които ще променят света и ще му придадат друга същност. Дори и той не е в състояние да премахне тези вече живи знаци на своята бъдеща съдба и затова единственото, което може да направи, е да забави развитието им и да ограничи въздействието им върху глобалното човечество. Затова и определя нов дискурс, вътре в който е допустимо да се изграждат нови социални тези и теории и да словесно само приблизително (и то не много до истинския им смисъл) с едно или друго название. Тази приблизителност е необходима, за да не се изчерпи същността и разговорите и споровете да се водят така, че да не достигнат до смисъла и характера на явлението. Тогава значенията ще бъде все в названията, които не се споменават, а тези, които се споменават няма да бъдат автентичните. Ще се говори постоянно, ще се разпалват страсти, но причината и следствието няма да могат да се идентифицират и истината ще остане непозната.
Какво по-хубаво от това? – си казва капиталът и доволно потрива ръце.
Ето въпросите, които провокират размишленията ми върху големия проблем за състоянието и степента на уязвимост на днешната капиталистическа система, както и за действителната роля на европейските интелектуалци като нейни добронамерени корективи или отрицатели.
Но издаваните у нас книги на европейски и американски политолози, социолози и философи се възприемат напълно безкритично и не се анализират. Единственото, което се прави, е да бъде описано съдържанието или да се търсят подходящи мисли, за да бъдат цитирани. Те обаче поставят въпроси, на които трябва да се отговаря.
Такава е книгата на германската политоложка Улрике Геро, професор в Бонския университет. Тя се нарича „Мълчанието означава съгласие. За състоянието на нашето време и за това как искаме да живеем“. Разсъжденията на авторката тръгват от току-що изживяната пандемия от ковид заедно с всичко, което ни сполетя със строгата карантина и нейното медийно отразяване и пропагандиране. За западния интелектуален свят тази пандемия бе сериозно изпитание, което той не успя да издържи. Мнението на разтревожените, но и поосъзнали се интелектуалци, когато бе различно, не бе чуто; а в повечето случаи и почти през цялото време западното общество в своята цялост послушно се подчини на натиска на властта и на нейната категоричност. Това накара интелигенцията най-сетне да погледне на себе си по различен начин и да се види с други очи. Най-неочаквано и самата нея тя разбра, че не е онзи фактор в политическия живот, какъвто капиталът й бе отредил да бъде и какъвто тя се бе убедила, че й се полага по право и „по природа“ . Авторката на книгата обаче е убедена, че да се случи нещо подобно в едно демократично общество, е необходима много важна причина. Но бързо разбира заедно с мнозина свои колеги, че такава важна причина няма. Просто ситуацията се е променила и сега е възможно насилието, което следва, над общественото мнение и над цялото общество да спазва ограничения, каквито преди не е изпитвало и понасяло. Капиталът повече няма онези сили, които притежаваше преди няколко десетилетия, за да издържа, сякаш не ги забелязва, критиките и укорите на интелигенцията. Такива укори днес му нанасят рани и той не желае повече да ги търпи.
На такива изпитания сме подложени и ние в България! Но нашите полуграмотни политолози са си втълпили, че задачата им е да ходят по телевизиите и да коментират кой ще е министър, кой ще подава оставка и дали ще има скоро избори.
В Германия, а и в цяла Западна Европа, се поражда страх от авторитаризъм. Интелектуалците виждат в противовирусната кампания началото на един недвусмислен процес на отнемане на свободи и права. Ограниченията в движението на хората и в тяхното общуване, събиране на едно място и т. н. за Улрике Геро и нейните колеги са опасна последователност от действия, които в един момент няма да бъдат отменени и ще бъдат последвани от други, които ще затегнат контрола. Тогава ще се наложи да следват една-единствена истина. Обаче тя помни онова, което са й втълпявали непрестанно и което е чела много пъти в книгите, от които се е учила: „За разлика от тоталитарните режими или теокрациите демократичната държава не изхожда от тезата, че истината е една. Точно обратното: тя гарантира свобода на вярата и разглежда различните мнения по дадена тема в общия дебат. Дългът при демокрацията е на първо място съблюдаването на правото“ (стр. 23). Тук трябва да отбележа, че никоя социална система не се основава на някаква теза за възможен брой истини повече от една, за да гарантира свободата на мнението. Защото истината може да бъде една-единствена и никакви опити този брой да бъде увеличаван, за да се демонстрира свобода и право на мнение, няма да бъде успешен. Но това как ще означава, че системата е тоталитарна или теократична. Казвам това, за да обърна внимание върху начина на разсъждение и изразяване на западните интелектуалци. За тях това уточнение не е необходимо, защото обръща логиката на политическата им мисъл. Но за нас е нужно подобно напомняне, тъй като подчертава слабостта на аргументите, от които изхождат западните политически и социални мислители.
Авторката се опитва да опише явлението и произтичащите от него тревожни изменения в западното буржоазно общество, водещи до заплахи за демокрацията. И трябва да признаем, че го прави успешно, подробно, вглеждайки се както в главното, така и в детайлите, за да бъде всичко точно, ясно и изчерпателно. Заплахата според нея е от авторитаризъм и тоталитаризъм. За нея това е опасно – при това много опасно. Но недоумява защо изобщо надвисва такава опасност.
И тук тя спира. Не бих казал, че не смее да направи още една крачка, за да навлезе в реалните и истински причини на реалностите, използващи ковид кризата, за да се проявят и да завземат необходимите пространства и да установят нов ред и ново състояние в системата. Западните анализатори са свикнали да довеждат анализа си до такава точка, отвъд която е им е възможно да намерят всички необходими отговори на безпокойствата си. Но сега те не виждат такава точка. За тях е необяснимо защо всичко това се случва, по каква причина, когато демокрацията не го позволява и притежава достатъчно средства, за да предотврати каквито и да било опити за нейната дискредитиране. Щом тя по природа е такава, значи причините са външни и са възникнали от намалена бдителност или просто случайно. Затова усилено правят аналогиите си с комунистическите общества или с обществата, управлявани с диктатура и авторитаризъм и намират доста съответствия със случващото се по време на пандемията. И толкова.
Няма как да не се запитаме защо е така. Защо демокрацията може да бъде оплаквана с горещи сълзи, но източникът на нейните страдания да не бъдат видени по-далеч от някакви нови идеи, завладяващи Европа и света в резултат от настъпилите или настъпващи глобални трансформации.
Според западните анализатори сегашната система все още няма абсолютно никаква алтернатива, защото не е възможно да се измисли по-добра от нея – заради демокрацията. Демокрацията е най-важният й атрибут. Тя е свобода, право на мнение, всеобщо избирателно право и т. н. И гарантира и всичко останало, с което западното общество се е хвалило, а и сега продължава да се хвали, макар да има далеч по-малко основания. Тя може да бъде застрашавана от науката, както посочва и Улрике Геро, може от пропагандата, от безсъвестни управници, търговци, производители. Тези заплахи могат да дойдат от много страни и те винаги ще са насочени към демокрацията, която за западната хуманитаристика е същността на времето и гаранцията за благополучие, мир и спокойствие. Но демокрацията няма алтернатива.
За разбирането на този начин на мислене на западната хуманитаристика ни помага размишленията на авторката върху книгата на Паул Вацлавик „Колко реална е реалността“ и особено частта й, посветена на знаменитата „Легенда за Великия инквизитор“ от романа „Братя Карамазови“ от Ф. М. Достоевски. Формираната и възпитана изцяло извън православния начин на мислене, западноевропейска мисъл подхожда по странен, т. е. чужд, начин към проблемите, поставени от великия руски писател. „Как може да си свободен и послушен?“ – това е фундаментален философски проблем, който непримиримо разделя православния от западния християнин и мислител. Но свободата в никакъв случай не е и не може да се ограничава в това да не си подчинен и послушен, а да правиш всичко по своя воля, а не с разрешение от по-висшия от тебе, комуто да служиш и принадлежиш по какъвто и да било начин – особено политически. Това разбиране на свободата е твърде дълбока разделителна линия между двата свята, която тръгва от Великата схизма и е заложена в православието и западното християнство (католицизъм или протестантство) като нравствено и социално, но особено като учение за спасение на душата. Западното разбиране е по-лесно за проумяване и обясняване, но това не го прави истинно и вярно.
Проблемът за свободата в разбирането на западните интелектуалци се тълкува и политически и идеологически: от либералите, и от левите. За левите свободата е в социалната справедливост, солидарността, взаимопомощта и хармоничното устройство на държавата и обществото. Те я гарантират. Без тях свободата е невъзможна.
Капиталът мисли само за себе си. Затова и не е възможно да има „капитализъм с човешко лице“ като някакъв „благ“ антипод на „авторитарния капитализъм“. Капитализмът по същество е един и същ, а нюансите в неговото проявление само леко го гримират и нищо повече. Ако Улрике Геро беше отчела тази истина, щеше да осъзнае защо се случиха всичките събития по време на коронакризата.
Капиталът избра чрез пандемията да ни предупреди, че капитализмът навлиза в нов стадий на своето развитие, в който той няма да се съобразява с никого и с нищо. Настъпила е тежка криза, в която той изживява своя краен упадък. Улрике Геро и нейните западни колеги страдат и плачат за пренебрегваната демокрация, а трябва да страдат и да плачат за капитализма, без който няма да я има тази тяхна прословута демокрация. Но те мълчат за това, защото не могат да достигнат до същността на явленията и проблемите и взимат единствено очевидното за същностно. И никак не им се вярва, че капитализмът е уязвен, ударен силно и заплашен с фатален край.
Тъй като демокрацията не знае истината за себе си, тревогите й са необясними и неутешими.
