В историята на България има една дата – 3 март, която е синоним на святата дума Свобода.
Тираните не обичат тази дума, защото тя векове наред е раждала герои, мъченици и будители, които със слово и меч са творили историята и със златни букви са изписвали категоричната воля на поробените – Свобода или смърт. И Свободата е идвала със смелостта на велики герои, с апостолското дело на Дякона, с бунтовните стихове на Ботев, с кръвта на априлци, с безстрашието на опълченците, с вярата на батачани и с подвига и саможертвата на хиляди руски воини.
Нашата свобода беше защитена и с перото на Виктор Юго, на Толстой и Достоевски, на Гладстон, Чарлз Дарвин и Оскар Уайлд. Те не само възславиха българската кауза, но се бориха за нея и оставиха заветни мисли към днешния ден – да не забравяме, че свободата отлита, ако не я пазим и тачим.
Колко съвременно звучат думите на Уолт Уитман: “Когато Свободата си отива, тя не си отива първа, нито втора, нито трета. Тя чака всичко друго да си иде – тя остава последна. Когато вече няма помен от герои и мъченици и когато всичко живо в душите на всички хора изчезне от някой край на света, едва тогава Свободата ще изчезне от този край на света и неверник и тиран ще го завладеят”.
Датата 3 март е повратна в българската история, защото ражда свободата на България, защото, макар и за 100 дни, ражда Санстефанска България. В същото време страхът от свободния Български лъв изковава и клетката, и веригите на Берлинския конгрес, където дипломати и държавници с манталитет на касапи определят Санстефанския мир като едно “недоразумение” Задкулисието на дипломацията и натискът върху Русия довеждат до несправедливости и жестокости единствено за българите, докато в същото време, по силата на “недоразумението” в Сан Стефано от 3 март 1878 г. птицата на свободата се заселва завинаги и в Белград и Цетина, и в Букурещ и в Атина.
Това е истината за освободителната Руско-турска война и за датата 3 март. Когато славим победоносната 1878 г. и националния празник 3 март, отбелязващ възкресението на България за държавен и обществен живот, не трябва да забравяме първата Берлинска стена за Отечеството ни, която разпокъса земите му и начерта жертвения кръст на поколения българи в борбата за обединение на народа ни в Македония и Тракия. Която предопредели и трагедията на една геополитическа и цивилизационна катастрофа.
Днес не трябва да се страхуваме да наричаме времето преди 3 март с истинското име, така както патриархът на българската литература Иван Вазов е назовал робското тегло на българския народ – под игото.
Не трябва да съдим и руските генерали, че са ни освободили или че не са се върнали да защитят завоеванията на своите победи в освободителната война. Още по-греховно е да се примиряваме с твърденията, че те са ни заробили. Трябва да сме благодарни, че нашето освобождение е пример, неповторен в световната история, защото няма друг случай, когато народът на една държава се вдига, за да помогне и освободи друг народ, оставя костите на хиляди свои синове по далечни бойни полета, възкресява за нов живот държавността и институциите на освободения народ и се оттегля само със славата на освободител.
Затова нека на 3 март сведем чела, нека се поклоним пред мъчениците на свободата, нека си спомним за кръста, който носим, за вярата и борбата, за книжовниците и будителите, съхранили духовното ни богатство и запалили огъня на националното пробуждане и възраждане. И да не забравяме, че саможертвата на братята освободители, техният подвиг е кървавото измерение за нашето национално достойнство и бъдеще.
